Ерин Уот
Парцалена принцеса (20)

Глава 20

На връщане Истън сяда до мен, тъй като Рийд заявява, че не ми се доверява да се прибера сама. Щях да кажа, че не съм имала никакви проблеми на идване, но реших да премълча, тъй като не беше моментът да му противореча.

След Кънингам Рийд се би с още две момчета и ги победи. Истън брои спечеленото от залаганията и сумата възлиза на осемстотин долара. Това е капка в океана на семейното богатство, но според Истън изкараните с пот и кръв пари са много по-ценни.

Рийд кърви, но утре вероятно няма да го боли, тъй като е много по-силен и як от противниците си.

Спирам пред къщи. Рийд седи в рейндж роувъра. Истън натъпква събраните пари в джоба си, слиза и се запътва към страничния вход, без да се обръща.

Изчаквам Рийд да застане на алеята и чак тогава слизам. Острият му, строг поглед ме измъчва. Не се чувствам изтощена от късния час, а от неприязънта, която се таи в очите му. Уморена съм от караниците. Уморена съм от игрите, напрежението и безкрайната враждебност.

Правя крачка към него.

Той ми обръща гръб и тръгва.

Не. Не и този път. Няма да му позволя отново да избяга.

Бързам след него. Добре че лампите около къщата светват при най-малкото движение и така прекосяваме задния двор и слизаме по пътеката към брега.

Рийд има преднина не само със стотина крачки, а и с това, че теренът му е познат. Заобикаля скалите с лекота и спира до водата.

Аз все още се лутам между камъните на пясъка, докато той събува обувките и чорапите си. Нагазва във водата и джинсите му се намокрят, ала не им обръща внимание.

Два след полунощ е, но луната осветява красивото му лице. Навежда се и прокарва ръце през косата си. Най-сетне го настигам, заставам зад него и той пита уморено:

— Не ни ли стигат мъченията за днес?

Въздишам дълбоко.

— Беше доста интересен ден.

— Бях вързан за стол.

— Заслужи си го.

Събувам се и влизам във водата. Леденостудена е и изпищявам. Рийд се смее.

— Океанът винаги ли е толкова студен?

— Да.

Заслушвам се в прибоя на вълните и мълвя:

— Не може да продължаваме така.

Той мълчи.

— Сериозно говоря. — Хващам го за ръката и го обръщам към себе си. Сините му очи са безизразни, което е по-добре от отровното презрение. — Не искам да се караме повече. Уморих се.

— Тогава си върви.

— Вече ти казах, че ще остана. Ще завърша училище и след това ще следвам.

— Приказки…

Въздишам ядно и го питам:

— А какво искаш да кажа, Рийд? Че не свалям баща ти? Да, не го свалям, защото, първо, това е отвратително, и, второ, е от-вра-ти-тел-но. Той е мой настойник, оценявам всичко, което прави за мен, и толкова.

Рийд пъха ръце в джобовете си и мълчи.

— С Калъм си поговорихме на яхтата и това беше всичко. Разказа ми за баща ми, но аз все така не знам какво чувствам към него. Не го познавам, а от нещата, които чувам, не съм сигурна дали бих го харесала. Както и да е, той е мой баща и това е факт, който не бива да използваш срещу мен. Не съм искала Стив да забремени мама, нито пък Калъм да ме домъкне тук.

Рийд се подсмихва.

— С други думи предпочиташ да се събличаш за пари?

— Точно сега, да — отвръщам искрено. — Преди знаех какво да очаквам от живота. Знаех на кого мога да вярвам и от кого да се пазя. Говори каквото искаш за стриптийза, но в клубовете никой никога не ме е наричал уличница или проститутка.

Рийд ме поглежда отегчено.

— Защото е почтена професия, нали?

— Начин да се прехранваш — отвръщам рязко, — а когато си на петнайсет и трябва да платиш здравните сметки на майка си, се превръща в начин на оцеляване. Ти не ме познаваш. И дори не се опитваш да ме опознаеш. Затова нямаш право да ме съдиш. Нямаш право да плюеш нещо, което не знаеш какво е.

Той ми хвърля мрачен поглед.

— Знам достатъчно.

— Девствена съм. Това знаеш ли? — Изричам думите, без да искам.

Рийд се сепва, но само след миг ме поглежда с цинична усмивка.

— О, да, Ела, девствената.

— Истина е. — Пламвам от необяснимо смущение и добавям: — Може да си мислиш, че съм уличница, но аз не съм. Мама се разболя, когато бях на петнайсет. Кога да стана уличница, кажи…

Той се изсмива.

— Сигурно и не си се целувала?

— Целувала съм се. Правила съм разни… неща. — Лицето ми гори. — Но не и това, в което ме обвиняваш.

— Сега ли е моментът, в който ще поискаш да те направя жена?

— Понякога си толкова гаден!

Рийд се намръщва, а аз продължавам:

— Казвам ти го само защото искам да знаеш колко не си прав. Разбирам, че имаш проблеми. Мразиш баща си, мъчно ти е за майка ти и изпитваш удоволствие, когато пребиваш хората за радост на тълпата. Нещо определено ти хлопа. Не очаквам да бъдем приятели. Всъщност не очаквам нищо от теб. Искам само да знаеш, че съм приключила с битката. Извинявай, че се държах така. Извинявай, че те вързах за стола и те накарах да мислиш, че между мен и Калъм има нещо. Край на войната. Говори каквото искаш, мисли каквото искаш за мен, дръж се гадно, аз приключих. Вече не играя.

Казах всичко и не съжалявам. След като видях как Рийд пребива противниците си, нещо в мен се пречупи.

Братята Роял са по-зле и от мен. Страдат и нападат, а аз съм най-удобната мишена. Упорството и непримиримостта ми само подклаждат гнева им. Повече няма да воювам.

Тръгвам по плажа към къщата.

— Ела — вика Рийд, когато стигам верандата.

Изчаквам го до басейна и съзирам угризение в очите му.

— Ела, аз…

— Ей, вие двамата, какво правите толкова късно тук?

Обръщам се по посока на гласа и едва прикривам раздразнението си, когато виждам Брук. С бял копринен халат и с пусната пред едното рамо дълга руса коса. Държи бутилка червено вино.

Рийд се намръщва и казва хладно:

— Обсъждаме нещо. Лягай си.

— Нали знаеш, че не мога да спя без баща ти до мен.

Тя успява да слезе по стълбите, без да се спъне. Приближава и аз забелязвам алкохолния блясък в очите й. Калъм държи първо място по пиене и това е първият път, в който виждам Брук пияна. Подавам й ръка, та да не залитне, и питам:

— Къде е Калъм?

— В офиса! — негодува Брук. — В неделя вечер! Било спешно.

Жал ми е за нея. Няма съмнение, че Калъм нехае за връзката им, както няма съмнение, че тя копнее за любовта му.

— Не знаех, че чукането на секретарката е спешно — подхвърля Рийд.

Брук го измерва с убийствен поглед. Стоя застъпнически до него, но я увещавам да отидем в хола и да легне на дивана. Тя издърпва ръката си и вика с писклив глас:

— Ти ли си вече домакинята? Трябва да си много наивна, ако си мислиш, че означаваш нещо за това семейство. А ти… — Брук се обръща и крещи на Рийд: — Ти по-добре престани да ми говориш така.

Бях сигурна, че Рийд няма да й остане длъжен. Поглеждам го, но той мълчи с непроницаемо изражение.

— Трябва да си по-мил с мен. Един ден ще ти бъда майка!

Тя прави крачка, протяга ръка и плъзга лакираните си нокти по бузата му. Той отмества ръката й и се дръпва.

— През трупа ми.

Подминава, а аз го следвам.

— Рийд.

Той спира пред стълбите в кухнята.

— Какво?

— Нали искаше да ми кажеш нещо, преди да се появи Брук?

— Нищо. — Сините очи ме пронизват. — Абсолютно нищо.

Искам да остана с Рийд, но Брук е пияна и не бива да е сама до басейна. Тя пристъпва на крачка от ръба и аз я хващам за ръката.

— Хайде, ела.

Този път не се дърпа, кротко върви до мен и се обляга на рамото ми.

— Всичките са ужасни — заплаква Брук. — Стой далеч от тях.

— Не се тревожи. Горе ли да те заведа, или ще останеш в хола?

— С призрака на Мария до мен? — Тя потреперва. — Тази жена е винаги наоколо. Когато заема мястото й, ще се преместим. Ще съборим тази къща и ще унищожим Мария.

Това едва ли ще се случи и аз я повеждам към дивана. Над камината наистина има портрет на Мария и Брук прави кръст с показалците си.

Доста нелеп жест, от който ме досмешава. Холът е дълга зала в предната част на къщата. Обособени са два ъгъла с дивани и фотьойли и аз замъквам Брук в по-далечния, за да не гледа портрета на Мария.

Тя потъва грациозно в мекия диван, като сгъва колене и слага ръце под бузата си. Сълзите са размазали грима й и прилича на тъжна кукла или на стриптийзьорка, която се надява, че богаташът, който й е дал стотарка, ще се върне, ще я отведе и ще заживеят хубав живот. Ала той само я използва.

— Брук, щом се измъчваш от тази връзка, защо не оставиш Калъм?

— Да не би да мислиш, че има мъже, които не биха те наранили? Това им е работата, Ела. Да ни нараняват. Трябва да се махнеш оттук. Ще те унищожат, да знаеш.

— Може би искам точно това.

— Никой не иска да бъде унищожен. Всички дирим спасение.

— Не може да няма поне един свестен мъж.

Тя прихва. Истеричният й смях не спира, тъй като наистина не вярва, че има добри мъже. Кой знае защо, но това убеждение се забива като нож в гърба ми и не ме напуска, докато се качвам към стаята си.