Ерин Уот
Парцалена принцеса (11)

Глава 11

Ставам призори. Няма да повтарям грешката с обувките от купона. Измъквам чифт бели маратонки сред избраните от Брук скъпи обувки, обличам тениска и обувам тесни джинси.

Не знам какво да правя с раницата — да я взема ли, или да я оставя вкъщи? Ако я взема, някой гадняр в училище може да я свие. Ако я оставя, братята може да я присвоят. Решавам да я взема, макар да изпитвам параноя с десетте хиляди на гърба си.

Гаврътвам едно кафе и се отправям към колата и Дюранд. Два часа преди първия учебен час.

— Благодаря ти, Дюранд.

Той кимва едва забележимо.

Пожелавам да сляза пред пекарната, която е на една крачка от училище и още от прага ухае вълшебно. Жената зад тезгяха е на възрастта на мама, със сламеноруса коса, прибрана в стегнат като на балерина кок.

— Здравей, миличко. Какво да бъде? — пита тя с опрени на плота ръце.

— Казвам се Ела Харпър. Интересувам се от свободното място за помощник-пекар. В обявата пише, че работният ден ще бъде съобразен с училищната заетост. Уча в „Астор Парк“.

— Ааа, значи стипендиантка. — Не я поправям, тъй като това донякъде е истина. Нали съм на стипендия „Калъм Роял“. Поемам дъх, а тя ме оглежда. — Имаш ли някакъв опит в лекарството?

— Не, но бързо схващам и много се старая. Мога да работя с удължено работно време, рано сутрин или късно вечер.

— Не съм склонна да назначавам ученици — стиска устни жената. — Но пък защо да не опитаме? Ще трябва да обслужваш съучениците си. Това няма ли да те притеснява?

— Абсолютно не.

— Някои асторци не са лесни…

В превод: училището бъка от задници.

— Уверявам ви, че клиентите нямат значение за мен.

Тя въздиша.

— Добре тогава. Наистина ми трябва помощник. Ако през следващите шест дни идваш навреме и работиш добре, ще останеш. — Усмихвам се и тя притиска ръка до сърцето си. — Миличко, как хубаво се усмихваш! Цялата се преобрази. Повече усмивки — повече бакшиши. Не го забравяй!

Никак не си падам по усмивките и дори лицето ме боли от тях. Но искам тази симпатична жена да ме вземе на работа и усмивката не слиза от лицето ми.

— Започвам в четири, но ти ще идваш в пет и половина през седмицата и ще работиш до началото на часовете. В четвъртък и петък ще идваш след училище и ще затваряме заедно в осем. Това ще пречи ли на часовете ти?

— Не.

— Дори в петък?

— Работата ме интересува повече от всичко, което се случва в училище в петък вечер.

Шефката ми се усмихва за пореден път.

— Е, вземи си една кифла, а аз ще ти направя кафе. Казвам се Луси. Тълпата ще се появи след час. Дано не е уплашиш от лудницата.

* * *

Луси е права. Пекарната е претъпкана, но това не ми пречи. Тичам зад тезгяха, подавам поръчките и така се разсейвам, за да не мисля за училище.

Чувствам се особено с униформата, но се надявам скоро да свикна. Въпреки еднаквото облекло момичетата са измислили свои начини да изглеждат секси — полите са подкъсени, а някои блузи са разкопчани до дантелата на сутиена. Аз обаче не желая да привличам внимание — моите копчета са закопчани почти до яката и полата ми е до коленете.

Имам увод във висшата математика, предприемачество и английски. Валери не е в класа ми по тези предмети, а с Истън сме заедно в часовете по английски. Той сяда отзад с приятелите си и не ми обръща внимание. Пет пари не давам за вниманието му. Дано не ме забелязва до края на срока.

Всички се държат с мен така, все едно ме няма. Само учителите ми говорят. Няколко пъти се усмихнах на учениците в коридора, но усмивки не получих и затова реших да ги подминавам, като че ги няма.

Чак на обяд виждам познато лице. Валери ми маха от витрината със салати в кафетерията.

Кафетерия едва ли е подходяща дума за огромната зала, в която обядваме. Стените са с ламперия, столовете — с кожена тапицерия и блюдата са подредени като в бюфета на луксозен хотел. Френските прозорци в дъното са широко отворени към откритата трапезария. Краят на септември е, слънцето грее и можем да седнем навън, ала там са Джордан Карингтън, приятелите й, Рийд и Истън и затова оставаме вътре.

Вземаме си обяд и сядаме на една отдалечена маса. Учениците около нас са от горните класове.

— Не виждам първокурсници.

— Те обядват един час по-рано.

— Ясно. — Забивам вилица в спагетите и се оглеждам. Никой не вдига очи към мен. Сякаш двете с Валери не съществуваме.

— Свиквай с това, че си незабележима — подхваща тя. — Гледай на това като на комплимент. Богатите кучки смятат, че не си достойна за тъпото им внимание, тъй че не си правят труда да те тормозят.

— А в какво се изразява тормозът?

— В банални неща. Писане на гадости със спрей на шкафа в коридора, спъване, простотии онлайн. Джордан и джуджетата й са много изобретателни.

— Значи тя е нещо като женски еквивалент на Рийд.

— Аха. Ако зависи от нея, ще виси на врата му по цял ден и ще го чука по цяла нощ, но, уви, не й се отваря парашутът.

Засмивам се.

— Как така знаеш всичко?

— Наблюдавам. Слушам. И запомням.

— Разкажи ми за семейство Роял. — Неудобно ми е, че любопитствам, но след срещите ми с братята, ще бъде добре да разполагам с някои тайни боеприпаси.

— О, да не си лапнала по някой от братоците? — въздъхва приятелката ми.

— Ти пък! Абсурд! — Налагам си да не мисля за вълнението, което ме обзема, когато видя Рийд. Не си падам по него, не, не и не. Той е мръсник и не желая да имам нищо общо с него. — Само искам да съм по-наясно с тях.

Валери си отдъхва.

— Добре тогава. Вече ти казах за Истън и Клер. Единият близнак си има гадже, а другият не подбира като големите братя. За Рийд не съм сигурна. Половината от момичетата твърдят, че са спали с него, ама кой знае дали е истина. Сигурна съм само за Аби, приятелката на Джордан. Братовчедка ми беше бясна.

— Някакви скандали? Или слухове? — Задавам въпрос след въпрос, все едно съм детектив.

— Приятелката на бащата е от занаята. Ходят от няколко години.

Сетих се за скърцащия стол и кимнах.

— Да, знам.

— Така… Майка им почина. От свръхдоза — пошепва Валери.

— Наистина ли? — изненадвам се аз.

— Да. Съобщиха по новините и във всички вестници. Взела приспивателни, но ги комбинирала с други хапчета. Лекарят имаше проблеми заради лекарствата, които й бе предписал.

Въпреки всичко ми става жал за момчетата. Над камината в хола има снимка на майка им. Красива брюнетка с добри очи. Калъм се натъжава всеки път, когато я споменава, та си мисля, че я е обичал истински.

Интересно дали е била близка с момчетата… Мъчно ми е за Рийд и братята му. Тъжно е да загубиш майка си.

Сдобивам се с необходимата информация за семейството и обсъждаме новата ми работа. Валери обещава да се отбива в пекарната. Ядем и се смеем до края на обяда. Вече съм сигурна, че наистина искам да бъдем приятелки.

— Как може да нямаме заедно часове! — ядосва се тя. — Ама и ти! За какъв дявол са ти всичките тези науки, математики и бизнес? Трябва да идваш с мен в часовете по практически умения. Учим как да кандидатстваме за кредитни карти.

— Тук съм, за да уча, а не да си губя времето.

— Натегачка.

— Мързелана.

Разменяме си телефонните номера, Валери обещава да си чатим и се разделяме пред лабораторията. Имам час по химия. Учителят става, за да ме посрещне. Прилича на хобит, с бухнала брада, която почти скрива лицето му. „Господин Невил“, представя се той.

Не гледам другите ученици, но успявам да зърна Истън. Единственото свободно място е до него. Това не е добре.

— Добре дошла, Ела — казва господин Невил. — Приятно съм изненадан от досегашните ти бележки по научните предмети.

Свивам рамене. Математиката и научните предмети не са проблем за мен. От мама съм наследила умението да танцувам, но тя не можеше да изчисли дори процента на бакшиша в ресторанта. Предполагам, че съм наследила математическите способности от баща си, Стив — Тюлен / пилот / мултимилионер.

— Господин Роял е разговарял с директора и е помолил да седиш до Истън. — Невил понижава тон и добавя: — Дано Истън стане по-дисциплиниран, пък и ще учите заедно вкъщи.

О, радост. Едва сдържам въздишката си и сядам до Истън. Той просъсква:

— Доста шибана идея.

— Нямам нищо общо. Това е работа на баща ти.

Истън гледа право напред и мускулчето на брадичката му потрепва.

— Кой знае…

За разлика от другите часове химията сякаш няма край. Вероятно защото Истън не спира да ме гледа навъсено. От време на време ми хвърля подигравателна усмивка и ми нарежда да направя сместа за кристалите.

Най-сетне чувам звънеца и скачам, за да се отърва колкото може по-бързо от недружелюбния „брат“.

Запътвам се към следващия час по история, но се сещам, че трябва да взема учебника от шкафа си. Всичките ми предмети са за напреднали, учебниците ми са като тухли и не мога да ги нося наведнъж.

Добре че шкафът ми е близо до кабинета по история. За съжаление Джордан и приятелките й се появяват на ъгъла и когато ме виждат, спират. Подсмихват се и нито една от четирите не казва „здрасти“. Пука ми. Аз също не ги поздравявам. Подминавам ги, като си придавам безгрижен вид. Може да са кучки, но красиви кучки. Всички момчета — включително Истън, който ги приближава, — ги зяпат. Джордан слага ръка с дълъг маникюр на рамото му и му шепне.

Той свива рамене и тъмносиният блейзър се опъва върху широкия му гръб. Истън е най-привлекателното момче в радиус от пет мили, макар че двете момчета на крачка от него също не са лоши.

Обръщам им гръб и завъртам ключалката с кода. Още два часа и край на училището, а и на погледите за днес. Ще се прибера, ще напиша домашните и ще спя. Няма да се отпускам и няма да обръщам внимание на глупости. Ето това ще бъде мотото ми.

Не съм сигурна в кода, ала ключалката веднага щраква и си отдъхвам. Но…

Отвътре се изсипва купчина миризливи боклуци.

Надавам вик. Иде ми да се гръмна, задето не се овладях. Групата се кикоти. Затварям очи и се моля да спра да пламтя.

Не искам да виждат зачервеното ми лице и да злорадстват.

Изритвам бананова обелка и дишам през устата, за да не се просълзя от вонята на развалена храна. На пода се търкалят какви ли не гадории — използвани носни кърпи, салфетки, кървав тампон…

Няма да плача.

Кикотът не спира. Не мигвам и се навеждам да взема учебника по история от долния рафт. Первам настрани топката от стари вестници, която се е заклещила на ключалката и затръшвам вратичката.

Обръщам се. Всички ме гледат, но аз спирам погледа си на бадемово кафявите очи на Джордан, в които проблясва ненавист. Тя ми маха с жест на кралица.

Изправям рамене и пъхам учебника под мишница. Тръгвам и едно високо момче с кафяви къдри се изсмива. Боже мой, на подметката ми е залепнала дамска превръзка. Преглъщам неудобството, изритвам я и продължавам да вървя.

Истън ме гледа, отегчен.

Спирам пред Джордан с вдигната вежда и казвам с подигравателна усмивка:

— Излагаш се, Карингтън. Засипваш с боклук боклука, който съм аз? Тц-тц-тц! Разочарована съм от липсата на оригиналност.

Очите й проблясват, но аз я подминавам с безгрижна походка.

Още една точка за моя отбор. Е, не съвсем, тъй като никой освен мен не знае колко ми струва да не се разплача.