Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (9)

I

Сутринта, след като уби за втори път детектив Майнър, Карълайн се събуди на пода във всекидневната на госпожа Макгиликъти. Беше малко след зазоряване. По свой навик, отначало тя лежеше и не помръдваше със затворени очи и внимаваше да не се издаде с нищо, че е в съзнание. Сутрин винаги й беше най-трудно. Доколкото знаеше, никой — нито Бащата, нито Дейвид, нито даже и Лиса — не можеше да проникне в спящия й разум и затова единствено тогава тя кроеше истинските си планове. Но докато беше все още сънена след събуждане, й беше трудно да попречи на истината в сърцето й да се оплете в лъжите на нейното съзнание и връхчето на пръста й често трепереше.

Тя подуши въздуха в стаята и от това научи каквото можа. Майкъл го нямаше. Както се бяха договорили, той бе потеглил преди изгрев-слънце. Щяха да се срещнат по-късно при бронзовия бик.

Повечето от другите още си бяха там и спяха. Откъм задната спалня едва долови лъх на вкисната пот и прясна кръв — Дейвид. Към тях се примесваше и мирисът на кафява пръст и разлагаща се плът — Маргарет. Алисия беше по-наблизо.

Тъкмо се бе върнала от далечното бъдеще и все още миришеше на метан. Госпожа Макгиликъти готвеше в кухнята — кафе, пържени картофи с чесън, някакъв сос.

Карълайн отлепи едва-едва клепачи. Американската стая все още й изглеждаше чужда, като смътен спомен за сън. В календарни години Карълайн беше някъде около трийсетте, но не беше само заради календарните години. Когато й хрумна да попита каква е действителната й възраст, тя вече можеше да прави само груби догадки. Разбираше всички езици — древни и съвременни, човешки и животински, действителни и въображаеми. Можеше и да говори повечето от тях, въпреки че някои изискваха специални приспособления. Колко бяха общо? Десетки хиляди? Стотици? А колко време бе нужно, за да се научат? Дори и понастоящем на нея й отнемаше близо седмица да овладее нов език. Но погледнеше ли в огледалото, виждаше там млада жена. Бащата й беше дал средства за подобряване на паметта, за ускоряване работата на ума. Но бе вярно и че в Библиотеката времето тече по-различно. А Карълайн повече от всички тях бе прекарала живота си в нея.

Затова Америка, която някога бе неин дом, сега й се струваше екзотична. Онова нещо, наречено „диван“, макар и достатъчно удобно, беше твърде високо, много по-високо от възглавниците, с които бе свикнала. В ъгъла имаше сандък, наречен „телевизор“, който показваше подвижни образи, но не можеше да влезеш в него, нито да ги пипнеш. Нямаше свещи, нито газени лампи. И тъй нататък.

Госпожа Макгиликъти беше истинска жива жена, американка, която ги прибра в дома си по своя воля. Е… кажи-речи. Лиса си побъбри с нея, но ефектът от това бе само временен. Освен това Дженифър й даде син прах, който намаляваше любопитството й спрямо техните ексцентрични черти. Но си беше вярно и че на госпожа Макгиликъти, вдовица, която живееше сама, й беше приятно да има компания.

Тук се подвизаваха от около шест седмици. На втората нощ след пропъждането им от Гарисън Оукс и Библиотеката стана ясно, че онова, което не ги допускаше в Гарисън Оукс, каквото и да беше то, нямаше да се махне. Питър и още двама-трима мрънкаха, че спели неудобно. Всички гладуваха. Можеше да отидат при някой от придворните на Бащата, но според Дейвид щеше да е неразумно.

— Докато не разберем кой стои зад това, ще страним от всички.

На хоризонта блестяха светлините на Америка.

И тъй, те потеглиха вкупом и поеха пеша на изток по западното платно на Шосе 78. На около миля от тяхната долина изкачиха един хълм, свърнаха в първия им попаднал квартал и почукаха на случайна врата. Беше тъкмо преди полунощ. Карълайн стоеше най-отпред. Дейвид се извисяваше зад нея с копие в ръка.

Госпожа Макгиликъти, вдовица, чийто единствен син изобщо не й се обаждаше, отвори вратата по пеньоар.

— Здравейте! — рече бодро Карълайн. — Ние сме чуждестранни студенти, дошли по обмен! С програмата обаче нещо се обърка и нямаме къде да отседнем! Питахме се дали не можете да ни настаните да пренощуваме?

Карълайн беше облечена с ученическия си халат — сивкаво-зелена памучна дреха, подобна на кимоно, с качулка и привързана на кръста с шарф. И другите бяха облечени по подобен начин. Не приличаха на чуждестранни студенти, дошли по обмен.

— Усмихнете се! — прошушна Карълайн на пелапи. Всички се усмихнаха. Това не убеди госпожа Макгиликъти.

„Добре де, струваше си да се опита“ — помисли си Карълайн. В много култури съществува традицията за подслоняване на странници. „Очевидно не и в Америка обаче.“

— Ъъ… Мисля, че малко по-надолу по пътя, ей натам, има „Холидей ин“ — каза госпожа Макгиликъти. — Отляво.

— Да — рече Карълайн. — Май няма да се получи. — После додаде на пелапи: — Лиса, можеш ли…?

Лиса излезе напред и докосна госпожа Макгиликъти по бузата. Възрастната жена отначало се сепна, но когато Лиса проговори, изражението й омекна. Звуците, които издаваше Лиса, не бяха на никакъв познат на Карълайн език и дори и ако съдържаха някаква граматика или поне схема, тя изобщо не ги забеляза. Каквото и да беше това, то бе извън нейния каталог. Обаче въздейства на старицата точно така, както въздействаше на всички американци. След малко тя рече:

— Разбира се, скъпа. Заповядайте, моля!

И те влязоха.

Дори и под въздействието на Лисините номера госпожа Макгиликъти отначало се държеше хладно с тях. Карълайн забелязваше, че тя се страхува. Задаваше много въпроси и като че отговорите на Карълайн не я задоволяваха. После изникна и въпросът с храната.

— Гладни ли сте? — попита госпожа Макгиликъти. — Сериозно?

— Да. Ако няма много да ви притесним, каквото и да ви се намира, ще е…

— Ще направя лазаня! — Тя грейна в усмивка, вероятно за пръв път от години. — Не, две лазани! Тук има момчета, те растат! Ще отнеме съвсем малко време!

Всъщност по-скоро отне към два часа, но тя приготви и още неща, които нарече „амюз буш“, което означавало „удоволствие за устата“ — термин, който доста се хареса на Карълайн. Представляваха хапки със сирене, маслини, колбас, хляб, и пържен в олио и чесън, такива работи. Тя имаше и вино. Сребърната луличка на Дженифър ги обиколи няколко пъти. Към три през нощта, когато пристигна лазанята, всички бяха приятно омаяни и се смееха, временно изпаднали в безгрижие.

Имаше само един кофти момент. Дейвид, след като си изми маслините, отиде до плота за още вино. Бръкна с пръст в разпенената смес и шумно облиза пихтията. Госпожа Макгиликъти го плесна по ръката.

Всички се вцепениха.

„Их, да му се не види — помисли си Карълайн. — Толкова добре вървеше!“

Лицето на Дейвид се навъси. Той се надвеси над старицата. Тя отметна глава и го погледна в очите. Вече беше разбрала, че те не говорят английски или поне не го говорят добре. Размаха пръст пред лицето му. Очите на Дейвид се разтвориха широко.

Карълайн се обърна и се приготви за кръвопролитие.

Госпожа Макгиликъти посочи мивката. Дейвид изглеждаше объркан. Всъщност всички изглеждаха объркани… но поне старицата беше още жива.

— Ъъ… Дейвид? — обади се след малко Ричард.

Дейвид го изгледа кръвнишки.

— Мисля, че тя иска да пуснеш крана? Да си измиеш ръцете? — И той го разигра с жестове.

Дейвид се позамисли, после кимна. Отиде до мивката и пусна водата. „О, не — помисли си с отчаяние Карълайн. — Той ще я удави в нея! Ще я свари! Ще стори нещо!“

Но той не стори нищо подобно. Не, Дейвид си изми ръцете — първо остави чистата вода да отмие напластената мръсотия и спечена кръв, а после добре ги натърка с нещо, което се наричаше „Палмолив“. Когато приключи, ръцете му лъщяха от чистота почти до лактите. Той ги показа на госпожа Макгиликъти.

— Добро момче си — каза тя на английски. — Как се казва той, скъпа?

— Дейвид — отвърна Карълайн. Устните й бяха изтръпнали. — Дейвид се казва.

— Добро момче си ти, Дейвид.

Дейвид й се усмихна. Каквото последва, беше вероятно най-поразителното нещо, което Карълайн някога бе виждала с очите си. Дейвид разрови палеолитните дълбини на паметта си и изрови оттам фраза на английски:

— Благ’ря… бабе.

Госпожа Макгиликъти се ухили.

И Дейвид се ухили.

Госпожа Макгиликъти поднесе бузата си.

Дейвид се преви почти на две и я целуна.

Дженифър погледна луличката си, примигна и вдигна очи.

— Ей, вие това виждате ли го?

— Виждаме го, да — отвърна Питър.

Госпожа Макгиликъти извади чиста лъжица и поизгреба отгоре сиренево-яйчената смес. Даде я на Дейвид в устата и после с лъжицата пообра покапалото по брадичката му. Той се потърка по корема и замляска с уста.

Карълайн се огледа около кухненската маса на госпожа Макгиликъти. Виждаше само облещени очи и увиснали ченета.

Дейвид си сипа вино и се върна на масата.

— Какво? — попита той, като ги гледаше. — Стига, бе! Вечно се държите, като че съм някакво страшилище!