Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (18)

III

Братът на Роджърс претърси чантата му и му взе оръжието, но му остави лаптопа и папките. Докато го претърсваха, друг служител се въртеше наоколо и шушнеше. Затова Ъруин не се изненада, когато трети тип — цял заместник-шериф! — му подаде пропуска за посетители и го поведе по дългия коридор към параклиса. „Сигурно е с най-високия чин в сградата“ — помисли си Ъруин и се стегна.

И, много ясно, щом стигнаха до стоманената врата…

— Аз, ъъъ… четох… четох оная книга, дето я написаха за вас. Попрочетох я. За онова, дето сте го свършили в… Как се произнася името на онова място?

— Натанз — отвърна Ъруин.

— Вярно ли е наистина, че…

— Не — отсече Ъруин. Можеше да изкара седмици наред, без никой да го познае, обаче имаше и дни, когато му се струваше, че с когото и да се сблъска и той има и най-слаба връзка с военните, той или е чел книгата, или е гледал филма, или е гледал онова по канала „Хистъри“. Денят се заформяше като такъв. — Пълна тъпотия. — „Да взема да си пусна брада ли?“

— А… Аз не чета много, но…

Ъруин влезе в параклиса и затвори вратата след себе си. Вътре се огледа. Работата му го отвеждаше сегиз-тогиз по затворите, но за първи път попадаше в затворнически параклис. Помещението беше към двайсетина стъпки на ширина и на дължина и без прозорци. Миришеше на боя. Бе очаквал редове от метални сгъваеми столове — сградата беше от тези — но вместо това видя шест бетонни пейки, застопорени за пода, всяка — достатъчно широка, че да побере трима-четирима души. Интересно, не се виждаха кръстове. Може би заради политическата коректност? Единствените истински предмети бяха най-обикновен чамов подиум отпред и картина в рамка на стената.

Като нямаше какво друго да прави, а не жадуваше да отпусне своя задник на средна възраст върху бетонна пейка, Ъруин отиде да разгледа картината. Не беше лоша, ама и добра не беше. Притежаваше елементарния, грубоват реализъм, характерен за средновековната иконография и затворническите татуировки. Дребен мъж с мургава кожа — Исус? Мохамед? Някой друг? — стоеше в центъра на картината. Слънцето зад него печеше и оставяше лицето му в сянка. Той протягаше ръце и благославяше пъстра сбирщина от хора и животни, събрани на светло. Светият пич и богомолците му бяха обкръжени от мрак.

Вратата на параклиса се отвори. Влезе тип на средна възраст с панталон в цвят каки и оплескана с брилянтин фланелка „Айзод“.

— Ти ли си Лефингтън?

— Казвай ми Ъруин. Да.

— Аз съм Лари Дорн.

— Да, здрасти. Къде е малкият? — Дорн беше общественият защитник на Стийв Ходжсън.

— Ще дойде. Помолих ги първо да ни дадат малко време. Исках да поговоря с вас.

— Разбира се — отвърна Ъруин. — С удоволствие. — Това беше лъжа. Бяха разговаряли по телефона няколко пъти. Дорн, по мнението на Ъруин, правеше впечатление на торба с лайна. Но той контролираше достъпа до тоя младок Ходжсън.

Докато Дорн преглеждаше документите, Ъруин се занимаваше да зяпа картината. На пръв поглед обкръжаващият мрак бе непрогледна чернилка, но от правилния ъгъл се забелязваше, че не, не беше точно така. Боята бе положена на пластове. Ако го погледнеш както трябва, в мрака се забелязваха фигури, може би дяволи, и…

— Всичко изглежда наред — рече Дорн.

— Да. На мен не ми дреме особено за вашето момче, ако това има значение. Единствената причина да разговарям с него е, че той може да знае нещо за един друг случай.

— Какво облекчение — заяви Дорн с преливащ от сарказъм глас.

— Не сте особено привързан към него?

— Не. Познавах детектив Майнър. Дъщерите ни понякога си играеха заедно.

— Проблем ли ще ви бъде да го защитавате?

Дорн сви рамене.

— Че какво ли има за защитаване? Намерили го пиян до несвяст, излегнат на масата в трапезарията на Майнър. Пушката, убила Майнър, била в ръцете му. По нея имало негови отпечатъци. — На Дорн като че му се искаше да удуши собствения си клиент. „За защитата работата хич не изглежда добре.“

— Само неговите отпечатъци?

— Не, и на Майнър също. И отпечатък от палец върху ключа за осветлението, който все още не сме установили чий е.

„Установили сме го — помисли си Ъруин. — Само че ти още не знаеш.“

— Друго има ли?

— Например?

— Например каквото и да е.

Дорн стисна уста и се замисли. После сви рамене.

— Да. Ето това. — Той се разрови в една папка и му подаде пачка снимки 20 на 25 см от местопрестъплението.

— Що карантия виси по тоя бюфет — установи Ъруин. — Знаем ли чия е?

„На Карълайн може би? Или на Лиса?“

— Все още очакваме резултатите от лабораторията.

— Обаче е извършено с пушка. Същата ли?

Дорн вдигна вежда.

— Добро око имате! Да не сте от съдебномедицинския?

— Не точно. — Беше убил много хора с пушка. — Ей това там, чини ми се, е парче от бял дроб. Не е на жертвата… — „Неговият бял дроб беше пръснат главно из кухнята“ — А пък тоя младок Стийв си е жив и здрав и си ходи наляво-надясно, тъй че сигурно и негов не е. Да сте се запитали за това?

— Не, не сме. За какво намеквате?

Ъруин въздъхна. „Тоя как го е избутал това следване по право?“

— Някой тръгнал ли е да търси тая негова тайнствена мацка?

— Коя? — попита Дорн. — Оная от бара? Той си я е измислил.

— Мислех, че имате свидетели, които са ги видели заедно.

— Имаме. Само че друго, освен тях нямаме. Ако тя някога е влизала у Майнър, не е оставила никакви отпечатъци от пръсти, от стъпки, даже и някой заблуден косъм! Знаете ли колко е трудно да минеш из нечия къща и да не оставиш никаква следа?

— Де да знам. Мъчничко ще да е. Обаче работата е там, че тя е оставила отпечатък.

Дорн се навъси.

— Шегувате се.

— Не.

— Кой, онзи на ключа за осветлението ли? Нямаше го в ИАСИПО — отвърна Дорн. Имаше предвид Интегрираната автоматизирана система за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР.

— Правилно — рече Ъруин. — Няма го. — Възнамеряваше да остави тази фраза да увисне във въздуха, натегнала от всякакви злокобни намеци за информацията, до която има достъп, но тъкмо тогава вратата на параклиса издрънча и се отвори. Това разочарова Ъруин. Развали момента, еба ти.

Още един служител влезе, приклещил в ръце кльощав бял мъж с къса кестенява коса. Ъруин разпозна Стийв Ходжсън по полицейската снимка. Служителят го бутна към Ъруин така, както се изхвърля чувал с боклук на сметище.

Ъруин го изгледа от горе до долу. „Това той ли е? Само това ли?“ Не беше точно младок, вече не. „Може би в началото на трийсетте?“ Облечен беше в оранжев затворнически комбинезон, избелял и оръфан по краищата. Татуировки не се виждаха. Не приличаше на наркоман, но очите му щъкаха насам-натам, будни и може би в лек шок.

Дорн кимна на охраната:

— Благодаря.

— Трябва да ви заключа вътре, господин Лефингтън, сър — рече охранителят. — Много съжалявам. Трябва да кажа обаче, че за мен е чест да…

— Няма проблеми — прекъсна го Дорн. — Благодаря.

Охранителят, вкиснат, че са го отрязали, затвори вратата.

Младокът Ходжсън незабавно заразпитва Дорн за някого си на име Пийти и дали Дорн е чул нещо за него. „Кой пък е тоя Пийти, еба ти?“ Отбеляза си го наум, но не ги прекъсна.

Дорн погледна пича, като да беше шибан идиот.

— Ти нямаш ли си по-големи грижи?

Ъруин забеляза отчаянието в очите на Стийв, но той успя да му попречи да проникне в гласа му.

— Да, знам. Само се питах дали…

— Добре де, добре. Приятелят ти се обади. Каза, че е взел кучето ти. Само това мога да ти кажа.

Ходжсън кимна и се поусмихна. Напрежението видимо го отпусна. Замъкна се до една бетонна пейка, тънките му сини затворнически пантофи се тътреха по лъскавия линолеум. Оковите не му оставяха кой знае какво пространство за движение.

„Обвинен в предумишлено убийство и единственото, за което го е грижа, е кучето му?“ Когато се приближи достатъчно, Ъруин се изправи и протегна ръка. Стийв като че ли се стресна, но след малко се пресегна, изпъна веригата и стисна леко дланта на Ъруин.

— Аз съм Ъруин — представи се той.

— Стийв Ходжсън. — Той се позамисли малко. — „Приятно ми е“ не е съвсем точно, но признавам, че съм любопитен. С какво мога да ви бъда полезен, господин…

— Аз съм Ъруин — повтори Ъруин. — Винаги ми казвай Ъруин. — При тези думи Стийв присви очи.

„Сигурно се пита дали го играя доброто ченге.“

— Надявах се да имам възможност да ти задам някои въпроси. Нещо против да те наричам Стийв?

— Не. То все тая. — Стийв се настани на една пейка. — Сигурно не ви се намира цигара, нали? Бих надънил един шут на бебето Исус за едно „Марлборо“.

— Съжалявам, не пуша. Тютюн за дъвчене? — Ъруин забеляза, че той отстъпи две-три крачки назад, за да си подпре гърба на стената. И Ъруин беше направил същото.

Стийв се замисли.

— Ще пропусна. Благодаря, все пак.

— Прочетох ти досието — рече Ъруин. — Ако онова, което разправяш, е истина, като че си се прецакал здравата и безвъзвратно.

Стийв му пусна крива усмивка.

— Да. Странно, ама и на мен ми хрумна същото.

— Някаква идея защо тя ще иска да постъпи така?

Стийв отново като че се сепна.

— Ти ми вярваш?

— Още не знам. Не си казал кой знае какво.

Стийв погледна обидено Дорн. Дорн не криеше факта, че според него жената, ако изобщо е съществувала, е ужасно удобна версия.

— Досега сякаш никой не се заинтересува. Но нека отговоря на въпроса ти — не. Нямам представа защо тя ще иска да постъпи така. Нито пък който и да било друг, ако става въпрос. — Ала щом го каза, нещо трепна в очите му.

— Съвестта ти е чиста, така ли?

Стийв го изгледа продължително и преценяващо.

— Ти май почти нищо не пропускаш, а? Не. Съвестта ми не е чиста. Много отдавна аз извърших нещо. Мой приятел пострада. Родителите му ме намразиха, вероятно дотолкова, че биха извършили нещо подобно, стига да се бяха сетили, но Силия умря от инфаркт преди седем години, а на другата година Мартин се застреля.

— Тъжна работа, еба си — изкоментира Ъруин.

— Подиграваш ли ми се?

— Не — отвърна Ъруин. — Схващам, ако това има значение. И аз съм свършил сума ти дивотии, които бих искал да върна назад. Сън не ме лови заради тях някои нощи.

Стийв се вгледа в него, после се поотпусна.

— Добре. Извинявай.

— Смяташ, че тая мацка, Карълайн, има нещо общо с това?

Бръчки се вдълбаха в челото на Стийв.

— Не виждам как може да има — рече той. — Обаче в нея има сума ти неща, които изобщо не разбирам.

— Защо не почнеш от самото начало — предложи Ъруин. — Разкажи ми всичко, което помниш. Недей да бързаш. Имам цял ден на разположение.