Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (63)

II

Иначе тя мразеше кафе, но докато спеше, някой й беше скрил стимулантите. Тя пое чашата и кимна с благодарност.

— Откога си буден?

— Някъде от дванайсет часа. Колко време бях мъртъв?

Тя разтърка очи.

— Не знам точно. Доста дълго. Няколко месеца.

Той кимна.

— Предполагах.

— По какво?

— Вонята не е чак толкова гадна, а и всичко тъне в прахоляк.

— А… — Една мисъл мина през ума й. — Виж, ъъъ, извинявай за… нали се сещаш.

— Задето ме уби ли?

Тя кимна.

— Забрави я тая работа. И двамата сме наясно, че си го просех. Ама хубавичко го изпипа. От много отдавна никой не бе успявал да ме издебне така.

— Сериозно? — Предвид голямото Бащино откровение, от деня на осиновяването й беше минавало през ума, че може и да й се е оставил да го убие.

— О, да! Знам какво си мислиш, обаче не съм ти се оставил. Ако се бях усетил, щях да те очистя. Щеше да си го отнесеш здравата. Не. Съвсем честно си ме ликвидира. А си толкова млада! Не очаквах да предприемеш нещо още поне петдесет години! И един век да минеше, нямаше да се изненадам. — Той нежно я потупа по рамото. — Много се гордея с теб, Карълайн. Дано нямаш възражения да ти го кажа.

— Възражения ли? — Тя се замисли. — Не, нямам възражения.

— Та значи… кой оцеля?

Тя поклати глава.

— Само аз.

— О…

— Изненадан ли си?

— Малко. Не бях сигурен, че ще имаш куража да… Е, за Дейвид и Маргарет е ясно. С тях нямаше да ти е трудно. Но другите? Дженифър? Майкъл?!

Майкъл. Майкъл винаги се бе държал мило с нея — само по себе си рядкост, но имаше и нещо повече. Първия път, когато Дейвид я уби, Майкъл беше в Австралия, но някак си бе разбрал. И се върна заради нея. Точно той намери тялото й. А после, след като доведе Дженифър, отново се шмугна в гората. По залез се върна, този път придружен от глутница вълци и двойка тигри. Всички вкупом нападнаха Дейвид, който се упражняваше на терена отзад. Той трябваше да е наясно, че това е напразно усилие, да е наясно, че Дейвид ще го накаже за това, ала въпреки това го направи.

— Да — каза тя. — Дори и Майкъл. Не можех да оставя нищо неприключено. Разбираш го, нали? Залогът бе твърде висок.

— Това е бил правилният ход. Ако това ще те утеши, аз наредих нещата така, че ти нямаше особен избор. Въз основа на знанията ти от онова време, да оставиш някого жив, би означавало неприемлив риск.

— Разбирам го. Но това не ми помага. Никак.

— Не ти помага, то е ясно. И значи… какво? При Лизел ли отиде?

Тя поклати глава.

— При американците.

— Я! Интересен подход.

— Прилично сработи.

— Ами Стийв? — попита я нежно Бащата.

Тя не отговори с думи, а само с гримаса.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Някакво много драматично самоубийство, предполагам?

Тя примигна.

— Откъде знаеш?

— Той така е устроен. И неговата прапрапра… седемнайсет пъти прабаба беше същата. — Бащата направи трагична физиономия и се престори, че се пробожда в сърцето. „Освободи народа ми, Аблаха!“ — Той залюля глава и езикът му увисна в ъгъла на устата. — Да ти звучи познато?

— Доста прилича.

— Той как го направи?

— С огън. Първия път. Приложи и още някой и друг способ.

Бащата потръпна.

— Съжалявам. Сигурно ти е било тежко.

Тя сви рамене.

— Нагаждаш се някак.

Той кимна.

— Така си е. И все пак съжалявам. — Поумълча се. — Ще понесеш ли един малък бащински съвет?

— Питаш ме?!

— Да, питам те. Сега ти командваш, Карълайн. Ако искаш да не ми знае много устата, само го кажи.

— Не, не. — Тя се изправи. — Много любезно от твоя страна, че питаш, но аз бих се вслушала във всеки урок, който Аблаха би пожелал да ми даде. За мен ще е чест. — И тя леко се поклони.

В отговор Бащата също й се поклони, малко по-ниско, отколкото тя на него.

— Как ти се стори Стийв първия път? С огъня? Имаше ли в него нещо по-различно?

— Да.

— Според теб какво беше то?

— Изглеждаше… щастлив, струва ми се. По-щастлив, отколкото съм го виждала някога. Е… може би не точно щастлив. Умиротворен. Единственият път изобщо, когато съм го виждала такъв.

Бащата кимна.

— Точно така. Намеренията му бяха благородни и беше храбро момче. Но ако ти не бе наоколо, щеше да си намери нещо друго, за което да се самоизтезава. — Наблюдаваше внимателно реакцията й. — Или пък може би щеше да умре от мъка, че няма за какво.

— Казваш, че такъв се е родил?

— Частично. Потенциалът присъстваше. Някои хора имат огромната способност да се винят, заслужено или не. Смъртта на приятеля му я циментира. Когато ти достигна до него, вече почти нямаше какво да се направи.

— Да — каза тя. — Това е едно от нещата, за което исках да поговорим. Захванах се да уча и мисля, че…

— Какво? — попита нежно Бащата. — Да го поправиш? Да направиш тъй, че двамата да се съберете?

— Не! Не по този начин. Тоест, може би… но не в това е смисълът.

— А къде е тогава?

— Той беше мой приятел — изрече тихо Карълайн.

— Опита ли да разговаряш с него?

Тя кимна.

— И как мина?

— Той беше… мил. Мисля, че проявяваше състрадание. Поне постоянно повтаряше тази дума. Но…

— Но?

Тя въздъхна.

— Но освен състрадание друго нямаше. Не беше както когато бяхме деца. Не бяхме свързани. Между нас зееше грамадна пропаст. Използвахме едни и същи думи, ала те означаваха различни неща и… и… не можех да измисля как да го поправя.

— Не е за учудване. Двамата сте живели съвсем различно. — За миг погледът на Бащата се зарея в някаква далечина. — Но съжалявам. Много добре знам как се чувстваш.

— Какво да правя?

Бащата поклати глава.

— На това не мога да дам отговор, Карълайн. Ала така, както го виждам аз, можеш да избираш между три възможности. — Той вдигна пръст. — Първо, можеш да промениш миналото. Да направиш така, че и Стийв да е бил пелапи редом с вас.

— Мислех си за това. — И?

— Не знам. Разбирам защо ти ни отгледа… отгледа мен… по този начин, но… имаше моменти…

— Тежко беше, знам. Съжалявам, Карълайн. Това бе единственият начин.

— И аз го разбирам. Но не съм убедена, че искам да подложа Стийв на това. Че искам да подложа на това, когото и да било. — Тя въздъхна. — А втората възможност каква е?

— Можеш да абдикираш — отвърна Бащата. — Да промениш всичко така, че всички вие да сте отрасли като американци. Вие със Стийв бихте могли да израснете заедно. Мирно и тихо.

Тя заразмишлява върху тази идея — какво би се случило, ако тя излезе от кадър? Херцога щеше пръв да се задейства, почти със сигурност. Но Бари О’Ший и Лизел не можеха да си позволят да си траят, докато Херцога ликвидира разумния живот — после нямаше да имат какво да ядат. Сигурно щеше да им се наложи да се обединят срещу него, поне временно. Намръщи се. И така, и иначе нямаше да мине много време и хората щяха да бъдат…

Усети погледа на Бащата. Той едва забележимо се усмихваше.

— Е… ти какво ще направиш? Ако аз абдикирам.

Бащата сви рамене.

— Ще ми се наложи пак да си потърся наследник. Толкова дълго съм се грижил за този свят, че надали бих понесъл да знам, че е обречен. — Той й хвърли свирепа усмивчица. — Ако щеш, ме наречи сантиментален.

Тя примигна.

— Щом казваш. А какво би означавало това на практика?

— Хммм. Не съм напълно сигурен, честно казано. Изолирането на твойта кръвна линия ми отне немалко време, а да уредя нещата така, че всичките да попаднете в Гарисън Оукс — още повече. Ще ми се наложи пак да извърша нещо подобно. — Той присви устни. — Или пък бих могъл да почна от нищото? Да почна от глината и да се издигна? Навярно бих могъл… абе, няма значение. Тъй или инак, този път ще е много по-сложно, а с твоята роля ще е приключено. И на всички вас. В Деня на труда 1977 всички ще си изкарат чудно празненство с барбекю и ще се приберат у дома преяли и изгорели на слънцето. Няколко дни по-късно някой ще забележи, че старият господин Блек е изчезнал, и с това ще се приключи. — Той я погледна. — Това ли искаш?

Веднъж-дваж Карълайн се бе питала за това.

— А ние какви щяхме да бъдем според теб? Без Библиотеката? И без теб?

— Не мога да ти кажа точно. Би ли искала да опитам?

— Моля те.

— Ти беше тиха — каза Бащата. — Малко свитичка. Със Стийв бяхте гаджета в гимназията. Взаимно си отнехте девствеността след абитуриентския бал, но не останахте дълго заедно. — Той сви рамене. — В крайна сметка, и двамата се оженихте за други хора. Но си останахте приятели. Поддържахте връзка до четирийсетгодишни.

— Аз с какво се занимавах?

— Професионално ли?

Тя кимна.

— Всъщност ти стана библиотекарка — рече Бащата. — От американските.

Тя се разкиска.

— Сериозно?

Бащата също се изкикоти.

— Честна дума! Такова нещо няма как да го измислиш. Живя си добре и спокойно. Работеше в Орегонския университет. Много добре се справяше с интригите в работата, но нямаше кой знае какви предизвикателства. След като се роди второто бебе, понапълня и затова се залови със състезателен триатлон.

— Какво е това?

— Вид състезание. Малко плуваш, после бягаш и накрая караш колело.

— А…

Бащата се ухили самодоволно.

— Освен това в свободното си време учеше френски.

— Ха! Поне добре ли го научих?

— Сносно. Прилично владееше речника и граматиката, обаче акцентът ти беше пълен ужас. Ала така и не стигна до Париж. Рак на щитовидната жлеза на петдесет и девет годишна възраст.

— О… — Тя се замисли. — А третата възможност каква е?

— Можеш да го освободиш. — Той дълго изчаква, ала тя не отговори. Най-сетне продължи: — Е, помисли си. Другото какво беше?

— Моля?

— Ти каза, че да се посъветваш за Стийв, е едно от нещата, за които искаш да поговориш с мен. Другото какво беше?

— А, да. Аз като че разбирам онова, което си вършил, за да ме обучиш, ала въпреки това не разбирам защо. И за какво говориш, като разправяш, че ще се пенсионираш? Смяташ… де да знам, да си купиш кемпер и да отпрашиш за Бока Рейтън, нещо такова ли?

Бащата се засмя.

— Не точно. Колко време каза, че е минало? Към година ли?

— Горе-долу толкова.

— Върху кои каталози се съсредоточи?

— Приоритетът бяха стратегията и тактиката. Кю-33 Север се е задвижил, а на няколко пъти се размрънкаха и за Горския бог. Той има някаква жрица, която… Карай, няма значение. Това вече не е твой проблем.

— А математика?

— Само периферно. Защо?

— Позната ли ти е идеята за регресивно единство?

Беше чувала някъде този термин, но не можеше да си припомни напълно значението.

— Не.

— Това е идеята, че колкото и задълбочено да разбираш вселената, колкото и тайни да разгадаеш, зад тях винаги ще има нова, още по-дълбока тайна.

— А…

— Ти знаеш, че не аз съм създал тази вселена, нали? Оставих белега си върху нея и ми се ще да мисля, че съм внесъл и подобрения, но аз само работех с правила, установени от третата епоха нататък. Светлината бе един от щрихите, които добавих. И насладата също.

— Чудехме се за това — рече Карълайн. — Никой не беше сигурен. Но кой е бил, щом не си ти?

Бащата поклати глава.

— И аз зададох същия този въпрос някога. И да е имало нявга отговор, той е загубен.

— О…

— Ала който и да е бил той… Бил е майстор. От много отдавна изучавам творението му. Някои номера схванах. Той описа замах, поел в себе си безкрайните акри книги, свитъци и фолианти на Библиотеката — но тъй и не съм се приближил повече до проумяването на цялостната картина, отколкото когато започнах.

— Мислиш ли?

— Доказал съм го. Тази вселена е регресивно единна. Никога няма да я проумея цялата. И никой няма да може. Затова напускам.

— Напускаш?

— Ще си създам своя вселена. Мое място с мои правила. Това ми е пенсията на мен.

— Звучи ми самотно.

Бащата поклати глава.

— Имам си приятели.

— Приятели?

— Докато спеше, аз възкресих Нобунунга. И Митрагани също.

Карълайн се сети как Майкъл говореше за господаря си. „Нали разбираш, че Нобунунга е нещо повече от обикновен тигър?“ Спомни си как Нобунунга се влачеше все по-навътре в рейссака, непоклатимата му вяра в Бащата. „Той каза, че Бащата няма да позволи да го сполети беда. И както се оказа, бил е прав.“

— Къде са те? — Обзе я нервност.

— Чакат ме. — Бащата посочи нефритовите стъпала. — Искаш ли да ги видиш?

Карълайн си спомни как Митрагани протяга малката си окървавена длан и пита „Мору пан ка сейтер?“. „Защо постъпваш така с мен?“ Тръсна глава.

— Май няма да е добре.

Бащата кимна.

— Разбирам.

За миг си ги представи тримата — Бащата, Нобунунга и Митрагани, как се забавляват, как играят волейбол примерно. Като че не му се връзваше с характера. Ала започваше да осъзнава, че характерът на Бащата беше може би нещо различно от онова, което й се преподнасяше.

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти нали помниш… деня на бика? Дейвид?

— Естествено.

— Защо се усмихваше?

Бащата дълго се взира в нея.

— Ела с мен, Карълайн. — Той се изправи, все още жилав, и тръгна между рафтовете.

Карълайн се втурна да го настигне.

— Къде отиваме?

— Не е далече.

Той я изведе от рубинения каталог — каталога на Дейвид, размишленията върху насилието и смъртта — и навлезе сред виолетовите рафтове. Виолетовият каталог беше малък, част от света на Питър. Тя дори не бе сигурна от какъв скъпоценен камък е направен подът. Аметист? Гранат? Танзанит? Не помнеше дори да е стъпвала тук преди.

Бащата спря до една висока прашна лавица, отрупана със заглавия като „Ларус Гастрономик“, „Кордон бльо у дома“ и „Удоволствието от готвенето“. „Какво правим тук, по дяволите?“

Бащата избра една папка с три халки, тънка, евтина и полускрита зад една книга за корнуолските печива. Върху корицата бяха отпечатани думите „Ангелите на Чарли“, а отдолу се мъдреше снимката на три хубавици.

Той й я подаде. Нещо привлече погледа й. В дълбините на библиотеката нещо трепна, чу се тих звук.

— Какво е това?

— Това — отвърна Бащата, — е черният фолиант.

Карълайн впери очи в него.

— Сериозно?!

За черния фолиант се знаеше, че съдържа указания как да променяш миналото. И поради това неговата мощ бе практически безгранична. Преди тя беше го търсила с години и най-накрая бе стигнала до извода, че той не съществува.

Той кимна.

— Боя се, че бе попаднал на погрешната лавица. Не исках да се натъкнеш на него, преди да си готова.

Тя отвори папката. Страниците вътре бяха от древен велен, а почеркът, с който бяха изписани, не бе Бащиният. Тя примигна. Както гледаше, написаното на страницата се промени. Миг по-късно отново се промени. И когато се смени и трети път, тя разбра, че макар записаното в черния фолиант да бе неизменно, променяше се езикът, на който беше написано. На всеки няколко мига мастилото върху страницата се пренареждаше. Сега беше на арабски, сега — на суахили, а сега се преобрази в поезията на бурите.

— Боже мой!

— Много вероятно е този същият бог да е и моят — кимна Бащата.

Черният фолиант.

— Кой го е написал? Колко древно е това?

— Никой не знае. — Бащата я погледна безстрастно. — Аз го взех от Императора на третата епоха, но почеркът не е и неговият.

Тя затвори папката.

— Но какво общо има това с…

— Причината да се усмихвам, когато вкарахме Дейвид в бика, беше, че той се молеше за пощада.

— О… — Лицето й се натъжи.

Той вдигна ръка.

— Не, не казвам онова, което си мислиш ти.

Тя заклати объркано глава.

— Ти разбираш, че той ми беше син, нали? Тоест, всички вие в някакъв смисъл бяхте мои деца — и от всички най-много ти, Карълайн… Но майката на Дейвид бе единствената, с която аз съм правил секс.

— Баща ми! Отврат!

— Извинявай.

— Но това… Тоест… Аз май не го разбирам. Не е ли още по-ужасно, след като е така? Онова, което ти му стори? Това, че той беше твой син.

— Да, още по-ужасно е — отвърна сериозно Бащата. — Ужасът е много по-голям. По-голям ужас, отколкото познаваш. По-голям ужас, отколкото изобщо някога ще познаеш, надявам се.

— Защо тогава се усмихваше?

— Защото той се молеше за пощада. А ти не помоли никога. Нито веднъж!

— Сигурно и аз бих се молила, ако се бе опитал да ме пъхнеш в онази проклетия.

— Не. Не се молеше.

— Какво? Та аз не…

Той потупа черния фолиант.

— Миналото коленичи пред мен, Карълайн.

— Все още не разбирам… — И точно тогава разбра. — Дейвид… е трябвало да стане твой наследник? В някакъв… някакъв друг вариант на миналото?

— Правилно.

— Обаче… не се получи?

— Не.

— И защо?

— Защото Дейвид не беше достатъчно силен — отвърна Бащата. — Кулминацията на обучението бе победата над чудовище. Но той никога не успя. Дадох му много шансове. Твърде много. Девет пъти аз опичах живо невинно дете, та да има за Дейвид чудовище за убиване. И девет пъти подред чудовището побеждаваше. И най-сетне проумях, че подготвям за наследник не когото трябва. — Той сви рамене. — И затова дадох шанс на чудовището да се пробва. Онзи ден, когато Дейвид се молеше за пощада, разбрах, че най-сетне съм го проумял, най-сетне съм намерил наследника си.

— Девет пъти? — Коремът на бика, сияещ в оранжево сред нощната тъма. — Мен?

— Ти никога не помоли за пощада — отвърна Бащата. — Нито веднъж. Още не мога да го повярвам. Ти това не го помниш, разбира се, но на няколко пъти самият аз съм го яхал този бик. — Той потръпна. — Веднъж дори те опекох два пъти един след друг, та да ти е ясно, съвсем ясно какво те чака. Исках да видя какво ще направиш. А ти само ме изгледа. — Той тръсна глава. — Още сънувам кошмари.

— А аз каква бях?

— Като Дейвид — отвърна той. — Обаче много, много по-страшна! По-страшна от мен, по-страшна от Императора… По-страшна от всичко на света, където и да било и когато и да било! Ти беше демон. Дявол.

Хмм.

Той поизчака.

— Други въпроси имаш ли?

— Не, аз… — Беше й на езика да му благодари, ала премълча. Не много по-късно щеше да съжалява за това. — Не.

— Тогава Аблаха обявява края на четвъртата световна епоха. Сега светът цял е твой, Карълайн. В случая не върви да ти кажа „Честито“, обаче знам, че ще се справиш добре. — Бащата се изправи и се изтупа от праха. — И това означава, че е време да тръгвам.

„Просто така?“

— Ще те видя ли пак?

Той поклати глава.

— Не. Никога повече. Оттам, където отиваме, няма връщане назад.

— О…

Бащата се обърна и закрачи към нефритеното стълбище към Нобунунга и Митрагани и всичко онова, което предстоеше на такива като тях.

Карълайн проследи няколко негови крачки. Той не се обърна назад.

— Чакай! — извика Карълайн. — Има още нещо.

— И какво е то?

— Ти откъде знаеше? Че ще те възкреся?

— Не го знаех.

— Тогава какво…

— Не го знаех, Карълайн. Но имах вяра в теб. — В очите на Бащата просветнаха весели пламъчета. — Май е редно да почнеш да свикваш с това.

Тя не схвана шегата.

Бащата въздъхна.

— Силна си, Карълайн, ама ако от време на време го даваш малко по-лежерно, да не смяташ, че това ще те убие? — Той щракна с пръсти. — А, щях да забравя! Оставил съм ти нещо.

— Какво?

— Изненада.

С изненадите на Бащата трябваше да се внимава.

— Хубава ли е?

Той само се усмихна.

Гледаше го как се отдалечава, докато се увери, че вече не може да я чуе. И едва тогава прошепна:

— Сбогом, мой Баща.

И никога повече не го видя.