Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (61)

IV

Адам Блек се обърна към децата и ги огледа с очи, спокойни и тъмни.

— Вашите родители са мъртви — каза той. Някои се разплакаха. Други го погледнаха замаяно, без да разбират. — Повечето от вас нямат други роднини. В Америка това означава, че ще ви отведат и ще ви настанят в приют. Вие сте твърде стари и грозни и не можете да си намерите нов дом. Никой няма да ви обикне. Никой няма да ви поиска. — Но тук не е Америка — продължи Адам Блек. — Тук всичко е такова, каквото е било в старата епоха. Ще ви отведа в моя дом. Ще ви отгледам така, както съм отгледан аз. Вие ще станете пелапи.

— Какво ще станем? — спомни си как попита Карълайн.

— Пелапи. Това е древна дума. В английския за това няма една дума. Тя означава „библиотекар“, но значи и „чирак“, или може би „ученик“.

— Пелапи. — Тя изпробва звученето й за първи път. По онова време мислеха, че говори на всички тях. Сега Карълайн разбираше, че е имал предвид само нея. Сама в Библиотеката, от другата страна на живота си, тя отново мълвеше думите. — Какво искаш да изучаваме?

— Ще започнем с езика. Той също се нарича пелапи. Всички вие ще научите първо него.

— Защо?

— Това е езикът, на който са написани уроците ви. Почти всичките. Без него трудно ще минете.

— Що за уроци са това? — попита Карълайн.

— За теб смятам това да са другите езици.

— Например какви? Френски и тем подобни?

— Да, тези, а също и други.

— Колко езика?

— Всичките.

Тя направи крива физиономия.

— Ами ако не искам?

— Не важи. Въпреки това ще те накарам.

Тя не отговори нищо — започваше да осъзнава, че Адам Блек я плаши, ала си спомни как думите му запалиха първата мъничка искрица на бунт дълбоко в нея. Сега, днес, същият този пламък гореше високо в черно над всички земни планини и долини.

— Ами аз? — попита Дейвид.

— Ти ли? Хмм… — Бащата клекна пред Дейвид и опипа китката му. — Изглеждаш ми силен малчуган. Напомняш ми за самия мен на твоите години. Искаш ли да се научиш да се биеш?

Дейвид се ухили.

— Да, ще е много готино!

Бащата отново заговори — много бързо и не на английски. По онова време тя не проумяваше нищо от онова, което казваше, това бе просто ломотене и го забрави бързо. Днес обаче, щом се сети, тя разпозна думите на пелапи. „Ще бъде така, все едно пак си там в плът и кръв и гледаш всичко с нови очи“ — пишеше в указанията за еликсира.

— Ти ще си онова, от което тя се бои повече от всичко друго и ще победи — произнесе Бащата на пелапи и докосна Дейвид нежно, с истинска обич. — Ти ще си много суров, много жесток. Трябва да ти причиня ужасни неща, за да станеш чудовище. Съжалявам, сине мой. Мислех, че ти може да ми станеш наследник, ала не притежаваш силата. На нея се полага.

Сега и днес Карълайн си мислеше:

„Негов син?! Причинил го е на собствения си син?“

А подир това дойде още по-страшна мисъл:

„И то заради мен?!“

— Ами аз? — попита Маргарет.

Бащата се обърна към нея:

— Здравей, Маргарет.

— Откъде знаеш името ми?

— Много неща зная за теб. От много време те наблюдавам. Кажи ми, обичаш ли да изследваш?

Тя сви рамене.

— Май да.

— Добре. Знам едно много специално място. Почти никой друг не знае за него, освен мен. Мога да те пратя там, да се научиш да се ориентираш из него.

— Там весело ли е?

Бащата сви устни.

— По-скоро ще е приключение, да ти кажа. Ще ти се хареса ли? Това ще те направи неповторима. — А после изстреля като картечница към Карълайн на пелапи: — Когато му дойде времето, Маргарет ще ти служи като последно предупреждение.

Карълайн си спомни как Маргарет я нарече „господарке“, спомни си как каза „сега си като мен“ и „ние сме сестри“. Как тези думи бяха минали така лесно покрай ушите й? Сега леденият мраз в тях проникваше до костите й.

Бащата продължи надолу по редицата и казваше по нещо на всяко дете поред, докато най-сетне стигна до Стийв.

— Ами аз?

— Видях те какво направи там — каза Бащата. — Ти си много храбро момче. — Стийв изду гърди от гордост. — Но се боя, че се налага да те отпратя. Няма как да ми влезеш в работа.

— Какво? — възкликнаха едновременно Карълайн и Стийв.

Бащата поклати глава.

— Каталозите са само дванайсет и всеки от тях вече си има чирак. Съжалявам.

Стийв го погледна — не знаеше той сериозно ли говори, или не. Бащата размаха ръце да го отпъди.

— Върви си. Леля ти Мери ще те прибере, мисля. Ще направим така, че и майка ти да е умряла заедно с баща ти в катастрофата. Ти си пострадал тежко. През цялото това време си лежал в болница. Нищичко не помниш… нали?

— Какво? — Стийв изглеждаше объркан. — Аз…

— Тръгвай! — А после додаде на пелапи: — Трябва да те пратя в изгнание, та ти да станеш главнята в нейното сърце. Нищо истинско не може тъй съвършено да се запази в паметта, а за да оцелее, на нея ще й е нужно нещо съвършено. Тя ще се топли на спомена за теб, когато няма нищо друго, и това ще я крепи.

Разтъркал шия, Стийв пое по пътя към входа на Гарисън Оукс. Там се спря, погледна през рамо и махна на Карълайн. По лицето му тя забеляза истински копнеж.

И също му махна.

А после, без нищичко да каже, Стийв излезе от Гарисън Оукс, обратно в Америка. Карълайн, осемгодишна, погледна Бащата и каза:

— Не можеше ли да остане? Той е най-добрият ми приятел!

— Съжалявам — отвърна Бащата. — Наистина ужасно съжалявам. Но трябва да е точно така и никак иначе. — А после запали главнята в сърцето й: — Но може би някой ден ще го видиш отново.

Карълайн, с бузи, обляни от сълзи, кимна с жар.

Щом Стийв си отиде, Бащата избърса сълзите й. Пусна онези, които все още имаха дом, да си отидат и да си вземат играчки или дрехи, каквото си поискат, но само толкова, колкото можеха да донесат за едно ходене. Дейвид се върна с куфар. Майкъл струпа дрехите си в една червена количка и я затегли надолу по улицата.

Къщата на Карълайн се беше изпарила и тя нямаше никакъв багаж за стягане. Всичко, което й бе останало на света, бяха дрехите на гърба й и книгата „Черният красавец“, дадена й от Стийв. Тя тръгна с Бащата към задния двор.

— Много ми се иска да побързат — отбеляза Бащата, докато оглеждаше улицата дали някое от децата вече се връща. — Не разполагам с цялото време на света. Скоро ще стане време за вечеря, а тепърва трябва и да накажа президента Ле Мей.

— Да накажеш президента? Защо?

— Ами, тази бомба я прати той. Не смяташ ли, че за това заслужава наказание?

— О, да! — Сети се за мама и татко и устната й се разтрепери. — Как ще го накажеш?

— Като за начало, той вече няма да е президент.

— Наистина ли можеш да го направиш?

— О, да, мога. Наистина.

— Как?

— Ами… По-късно ще ти обясня. Засега нека само да кажем, че миналото коленичи пред мен.

— Това е безсмислица.

Бащата сви рамене.

— Може и да е. Обаче е вярно. Кажи ми, с кого според теб да го заменя? Картър? Морис Удал? Джери Браун?

— Кой е най-добрият? Татко казва, че президентът Ле Мей е лош човек.

Бащата се замисли.

— Като че Картър.

— Тогава него сложи за президент.

— Значи ще е Картър! Искаш ли да гледаш как променям миналото?

Карълайн каза, че иска. Смяташе да попита и дали това е всичко, дали единственото наказание на Ле Мей за това, че уби майка й и татко й, ще бъде това, че вече няма да е президент, но така и не успя. „Обаче като познавам Бащата, съмнявам се да му се е разминало само с това.“ Щом отвори уста да попита, Дейвид се върна, помъкнал куфар почти колкото него. Бащата го похвали, че е як малчуган. Дейвид се ухили.

Когато всички дойдоха, Бащата ги изведе покрай къщата пред главния вход и отвори вратата към Библиотеката. Откъм поляната къщата си изглеждаше нормално, но щом вратата се открехна, пространството вътре сякаш надвисна застрашително над тях. Там беше много тъмно.

— Влизайте, какво чакате? — подкани ги Бащата. — Време е да започнете обучението си.

Един по един, те влязоха вътре — първо Дейвид, после Маргарет, Майкъл и Ричард, Джейкъб, Фелиша, Дженифър и Лиса, Питър, Алисия и Рейчъл. Карълайн изчака до последно. Дори и тогава на прага се поколеба.

— Не се бой. Всичко накрая ще се нареди. Ела. Ще го направим заедно, нали? — Бащата с усмивка протегна ръка надолу към нея.

И все пак тя се колебаеше.

— Идвай с мен! — каза той и й помаха нетърпеливо с ръка да не го задържа.

След проточило се изчакване Карълайн се хвана за пръстите му. Бяха дебели и груби. Хвана се неохотно, ала по своя воля, в края на краищата. И двамата прекрачиха заедно прага.

— Пристъпи сред мрака с мен, дете. — И тогава и единствено тогава Бащата я погледна с истинска обич. — Ще направя от тебе бог.