Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (56)

IV

— Лека нощ — каза тя. — Аз съм горе, ако ти потрябва нещо.

— Ти няма ли да си лягаш?

— Още не. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Благодаря. — С леко облекчение Стийв затвори вратата. „Коридорът“ под нефритения път напомняше металната вътрешност на артерия на някакъв великански звяр. Ала тя беше права — този пентхаус, откъдето и да се бе сдобила с него, наистина беше много приятен, макар и малко екзотичен за неговия вкус. „Само диванът сигурно струва повече от апартамента ми.“ Но че беше удобен, беше — Нага веднага заспа на него. Стийв си забърка питие, поразгледа малко и се тръшна до нея. Нага спря да хърка, после вдигна глава и му показа един остър зъб.

Той я почеса между ушите.

— Заспивай, мрънкало.

Всички надписи на дистанционното бяха на арабски, но не е трудно да загрееш кое е копчето за включване. Освен това телевизорът позволяваше екранът да се разделя така, че едновременно да се гледат няколко предавания. След като се помота, седна да гледа Си Ен Ен, Фокс и Ал Джазира едновременно.

Явно проклятието на Дейвид се бе разраснало. Сега вече бе видим с просто око. Във Вирджиния все още беше нощ, но на места като Сидни, Пекин и Фиджи тълпи от хора, тръгнали на работа, стояха като вкопани и с увиснали челюсти по улиците и наблюдаваха черната зора на тази нова епоха. Както бе обещано, Дейвид бе достатъчно топъл и голям горе-долу колкото слънцето. Но дори и когато сияеше най-силно, се виждаше едва-едва — тъмносив диск на фона на звездите.

Си Ен Ен излъчваше телеконференция на няколко астрофизици. Андерсън Купър ги разпитваше защо така слънцето изведнъж е почерняло. Каква беше тази работа, моля, моля? Някакъв тип от Харвард се разпространяваше на тема тъмната материя и колко погрешно я разбирали.

Стийв го послуша няколко минути, после вдигна чашата си със скоч в негова чест:

— Доблестно усилие!

Около час превключва от канал на канал, все по-пиян, но беше превъзбуден и не можеше да заспи. MTV пак въртеше Бийвис и Бътхед, заедно с клиповете. Разбира се, излъчваха безкрайни кадри от пожара в Белия дом и взрива в Капитолия. В Калифорния бе станало слабо земетресение — нямаше никакъв повод за вълнения! В малкия купол на международната космическа станция бяха заснели черното слънце и това бе прекрасно. Вицепрезидентът управляваше от сигурно място, чието местоположение не се разкриваше. Двама норвежки сноубордисти твърдяха, че видели как част от един ледник се надигнала и тръгнала нанякъде. Това очевидно беше абсурдно, но снимки на въпросния ледник преди и след, показаха, че едно голямо парче от него действително е изчезнало. Освен това и Луната малко нещо я тресеше. Подозираха гравитационни аномалии, може би причинени от инцидента със слънцето…

— Мда — рече Стийв. — Майната му на това. — Отиде до двойната врата на апартамента, отвори я и я остави така — Нага можеше да започне да нервничи. — Карълайн?

Металният коридор на спалните бе заоблен като артерия, може би стотина метра дълъг. И много тъмен.

— Карълайн?

Никакъв отговор. Той все пак продължи по чорапи по неравния метал. Явно беше много по-пиян, отколкото си мислеше, но откри, че ако се движи с умерена крачка, не се препъва толкова тежко. В другия край на коридора във въздуха се рееше дъбова стълба, заоблени и изгладени от безброй боси крака. Стийв се изкачи по нея и се намери сред лавиците на Библиотеката.

Беше се тревожил как би могъл да я намери сред това огромно пространство, но не се оказа трудно. Карълайн, увиснала на стотина метра над пода, се въртеше на едно място като фигуристка, изпълняваща пирует, с изпънати нагоре ръце като буквата V. Широките свободни ръкави на халата й плющяха и тя крещеше с цяло гърло. Бръщолевеше на някакъв език, който Стийв не разпозна, все още омазана с кръвта на Дейвид, вече засъхнала и съсирена. По бузите й се лееха сълзи. Стийв не можеше да разбере дали ридае, или се смее. Може би и двете? Под нея нефритеният под сияеше. Стийв погледна нагоре и видя познатата му вселена, увиснала в средата на Библиотеката. Сянката на Карълайн се простираше над нея като черни криле.

Стийв дълго време гледа това. Беше дошъл тук с намерението да говори с нея, да й разкаже колко тежко е положението навън, да й обясни грешката й. Щяха да се посмеят след това. Но щом я видя така, нищо не му идваше да каже. Най-сетне се обърна, хукна по металния коридор към „пентхауса“ и затръшна вратата зад гърба си. При трясъка Нага надигна глава.

Той влезе в банята и също затръшна вратата, наведе се над тоалетната чиния и повърна — веднъж, два пъти, и пак. Изплю гъсти лиги. Мазна пот изби по челото му. Сети се как Карълайн се въртеше и бръщолевеше, сети се за безстрастния съобщителен тон, с който му разказваше за убийства с брадва по време на обяд и за деца, живи опечени.

Като я видя в бара онази първа вечер, той съвсем естествено си бе помислил, че тя е като него. Сега разбра, че това не е вярно.

Върна се във всекидневната. Нага го чакаше напълно будна, с много загрижен поглед. Стийв отвори бутилка вода и я потупа по задницата.

— Няма нищо. Добре съм.

Но не беше добре. Започваше да осъзнава, че не е добре. „Ние сме единствените тук — помисли си. — Помощ няма. Никой няма да дойде.“

— Какво ще правим, а? Какво ще правим?

Нага не отговори.

По Си Ен Ен Андерсън Купър беше стигнал до една възрастна жена с яркосини очи. Под главата й беше изписано „Гретъл Абендрот“ и „Лукасов професор“^[1] Тя отговаряше на въпроса на Андерсън или поне се опитваше. Като се задавяше от смях и със сълзи на очи тя заяви, че другите професори са глупаци и че теорията в момента в никакъв случай не би могла да се разтегли толкова, че да обеме и черното слънце. Тя кудкудякаше насреща им и настояваше да си признаят, настояваше: „Вие не знаете повече от мен! Нашето разбиране е една нелепа шега и винаги е било!“.

Някои участници се обидиха. Единият й заяви, че говорела като суеверна селянка. Друг се изказа в дух „Добре де, може и да не е тъмна материя — що не вземе да обясни, като е толкова умна?“. Андерсън Купър кимна загрижено. Абендрот млъкна. На Стийв, отдавнашен зрител на токшоута, му се струваше, че тя аха-аха ще се разплаче. Но когато заговори, гласът й звучеше достатъчно спокойно:

— Мисля, че може би Бог е сърдит.

На Стийв изведнъж страшно му се прииска да черпи доктор Абендрот едно. В целия свят тя беше единственият друг човек, освен него, който наистина бе проумял какво става.

— Е, не сте сбъркали — каза той. — Обаче мисля, че е много по-тежко. — Хвърли параноичен поглед към тъмното. — Струва ми се, че тя може и да е откачила.

Щом се чу да го казва, в ума му, сякаш от нищото, изникна една напълно оформена мисъл: „Речникът на едно подобно съзнание би бил различен от онзи, с който съм свикнал, различен от онова, което знам“.

Точно в този миг той започна да осъзнава какво трябва да направи.