Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (24)

IV

— Маркъс, о que e que e?

— Не знам — отвърна той. Не говореше португалски, но пък тя можеше да пита само за едно нещо. Ала той знаеше. Съчка бе изпращяла наблизо. Дебела. Той издърпа затвора на пистолета и го вдигна. В далечината, горе в къщата, се хилеха една тайфа задници и муфти. Вече трябваше да свири третото парче от албума, които се казваше „Празнене в кадър“ и неговият служител „Артисти и репертоар“ много му се кефеше и, да, нещо шаваше в нощта.

— Какво да правим?

Маркъс тръскаше глава в такт с „Празнене в кадър“ и мислеше. И тогава се сети:

— Закритото помещение!

Зооспециалистът му го беше показал — подземно помещение между двете лъвски ями, много солидно, с отлети бетонни стени и метални врати. В стената имаше процеп с метална преграда за наблюдаване на лъвовете, като процепа на вратата на затворническа килия.

— Можем да влезем там и да… — Какво? Да се обадят по телефона? Да се укрият? Нямаше значение. Той щеше да е в безопасност. — Ела!

— Майната му! — обади се зад него Алиан. — Връщам се в… — Тя млъкна и изхълца. — Маркъс?

Нещо в гласа й го накара да се обърне. Точно пред нея, на няма и метър и половина, стоеше лъвът, който бе дошла да види тук. Горната му устна се вдигна и оголи здрави жълти зъби.

Алиан се обърна към него с мечтателно изражение.

— Кажи на Мае, че аз…

Дрезден скочи. Двамата паднаха на земята заедно, обвити в облак прах и дребни камъни. Главата на Алиан отскочи от земята. Тя се загърчи, но лъвът я награби с лапи колкото лопати. После сключи челюсти около врата й. Държеше я под такъв ъгъл, че тя гледаше право в Маркъс. Изглеждаше примирена и дори обзета от покой.

Малко по-късно Маркъс стана член на един доста малоброен клуб. Нямаше представа колко хора са станали непосредствени свидетели не на едно, а на две лъвски нападения, но според него броят им беше от малък по-малък. „Гангста, мило“ — помисли си той и се подмокри.

На около двеста метра оттам той чуваше купона да тече. Някаква мацка с тежък акцент от Бронкс повтаряше ли, повтаряше „Боже мой!“. Гласът й се набиваше в ушите му като шиш за лед. „Баси как си мразя приятелите“ — помисли си той. — Бах го. Зарязвам я тая работа. Край с тия тъпотии, рап звезда и прочие. От утре постъпвам в училището за пилоти. Рапът никога не е бил първата му любов. Рапът го завлече, един вид, след едно шоу за таланти в гимназията. „Щом Дейвид Лий Рот може да е парамедик, то и аз мога да съм пилот.“

С окървавена муцуна лъвът вдигна очи от тялото на Алиан и изрева.

Маркъс писна. Усети как боксерките му изведнъж натежаха. Бързо стреля три пъти с пистолета и разпръсна пръстта надалече от лъва. Вонята на лайната му напои топлия нощен въздух.

Маркъс изпъшка, щом се сети за закритото помещение. Входът беше от другата страна на лъвските ями — навес от сгуриени блокчета колкото шкаф, изграден, с цел да не вали дъждът стълбището. Вратата към навеса бе от дебела стомана и никой лъв не би могъл да я раздере.

„Вътре ще съм в безопасност.“

Без никакво двоумене Маркъс обърна гръб на Алиан, скочи от пътеката и спринтира в тъмното. Изисканите лампички покрай пътеката угаснаха. Входът към стълбището бе доста далеч от нея, скрит зад висок плет, заобиколен от храсталаци. Маркъс не го видя навреме, вряза се в металната врата и си сцепи устната. Но дори не забеляза. Ужасно видение засенчи болката в устата му — връзката с ключовете, закачена на една закачалка в кухнята.

— А, не! — възкликна той. — Не, не, не!

Затърси дръжката на вратата, убеден, че е заключена. Но щом я напипа, тя се завъртя лесно.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна той и отвори. — Благодаря ти, благодаря…

А после изпищя — колкото от ужас, толкова и от изненада.

Точно зад вратата, на най-горното стъпало, стоеше човек. „Препречил ми е пътяаааа!“ — помисли си Маркъс. Дори и мислите му сега бяха стенания. Времето като че течеше страшно мудно. Типът беше грамаден, и на ръст, и на мускули, но… — „еба си работата!“ — беше облечен с бледолилава пачка.

„Как, по дяволите, е влязъл там!“ А после, по петите на тази мисъл — „Пачка?!“. Маркъс за кратко се замисли дали не сънува. „Няма значение.“ Важно беше само това, че онзи му е препречил пътя. Маркъс вдигна лявата си ръка, за да бутне мъжа настрана, като едновременно с това вдигна и дясната, за да го заплаши с пистолета. „Ще го заплаша, ама друг път — помисли си Маркъс. — Ще го застрелям, ако…“

Внезапно избухна ярък взрив от движение. Той усети някакъв натиск върху пръстите си, които стискаха пистолета, а после се намери по задник на земята. Погледна надолу и видя, че безименият пръст и кутрето му са увиснали под странен ъгъл. От кутрето му стърчеше отломка от кост. Щом видя това, усети и първия болезнен спазъм.

Погледна нагоре. Мъжът с пачката оглеждаше пистолета на Маркъс. Извади пълнителя и го завъртя между пръстите си, подобно на жеста, завършващ номера на някой фокусник.

Той му се ухили. Зъбите му бяха много потъмнели, почти черни. Излезе от стълбищната шахта, забиколи и мина зад Маркъс, като мимоходом хвърли в скута му незаредения пистолет.

Още един мъж, този — чисто гол, се изкачи по тъмните стълби.

— Вие от купона ли сте? — На Маркъс му хрумна, че някой може да е сипал нещо в коктейла му с вино. „Това е то! На бас, че Джей Би е пуснал от онова пи си пи в моя бейбери физ. Добрият стар Джей Би. Имаше да се смеят на това после! — Дано не сте се опъвали отзад там долу! Не ща педали да ми осират…“

— Шшт! — обади се женски глас в мрака. — Там навън бродят лъвове.

Маркъс зяпна, после затвори уста. Забележката не беше неразумна. Когато отново заговори, тонът му бе омекнал.

— Кои сте вие бе, еба ти?

Жената излезе напред.

— Аз съм Карълайн. Това е Майкъл. Това е брат ми Дейвид.

— Да, здрасти, мноу мий приятно, а сега ми подайте една ръка, да му се не види, та да можем да слезем в…

Тя поклати глава.

— Не.

— Как така не? — Хрумна му нещо. — Еййй… Да не би вие да сте ми пуснали лъвовете?

— Ние.

— Защо, по дяволите… Вие луди ли сте? Да не сте от Пета?

Тя поклати глава.

— Не знам какво е това. Не.

— Няма значение, баси. Само ми се махнете от пътя.

— Не.

— Както ви е угодно. — Той се подпря с дясна ръка на земята и се приготви да стане. „Ако тая кучка ми препречи пътя, ще я съборя на…“ — Една сянка падна върху него. Маркъс вдигна очи.

— Опиташ ли се да слезеш долу, Дейвид ще ти причини болка — каза тя. — Може би само мъничка, а може би страшна. По-добре не пробвай.

Маркъс изгледа грамадния от горе до долу, като преценяваше шансовете си. Раменете му се свлякоха.

— Какво искате?

Всичката борбеност се бе изпарила от гласа му.

Дейвид се усмихна.

— Трябва да ти предам едно съобщение — каза жената.

— От кого?

— Съобщението е от Дрезден.

Отначало си помисли, че тя говори за града.

— За лъва ли говориш?! За онзи Дрезден?

— Да. Защо си ги кръстил така?

— Дрезден и Нагасаки? Ами, такова, през войната…

Чу до себе си нечий смях. Обърна се. „Бум!“ — възкликна грамадата Дейвид, вдигна ръце във въздуха и ги протегна, все едно между тях имаше огнено кълбо.

— Да — потвърди Маркъс. — Бум.

Като продължаваше да се киска, едрият го тупна по рамото. Маркъс му отвърна с лека, ала искрена усмивка. „Най-сетне някой да вдене.“ Този миг се оказа връхната точка на деня му.

Жената приклекна, за да го погледне в очите.

— Гледаш ли телевизия?

Трябваше му време, докато проумее въпроса.

— Тебе какво те засяга?

Тя повтори, достатъчно търпеливо:

— Гледаш ли телевизия?

— Аз… — Погледът на Маркъс се стрелна наоколо в търсене на убежище. Навсякъде около него джунглата напираше насам. „Угоди им на тия лудите.“

— Да бе, да, гледам телевизия.

— Гледал ли си, когато по телевизията ги дават как ловуват? В Африка? Когато лъв повали зебра или антилопа гну?

Маркъс не знаеше накъде отива този разговор.

— Аз… да… май да. — Не беше видял зебра, а газела. „Горе-долу същото е.“

— Добре. Това, което си видял, се нарича… — Тя изчурулика нещо на голия мъж и той изръмжа извън гърдите си. Ръмжеше точно като лъв. Космите на тила му настръхнаха.

— На езика на лова тази дума описва специфичен начин за убиване — обясни жената. — Проява на уважение е. В повечето случаи ловецът няма желание да причини болка на жертвата си. Просто той е гладен, така стоят нещата. Когато гледаше телевизия, забеляза ли, че след един определен момент зебрата не се съпротивява?

Маркъс не беше виждал точно това, но си спомни как видя газелата и три лъва, ровещи във вътрешностите й. Помисли я за мъртва. После тя вдигна глава, погледна надолу да види какво правят с нея и се извърна. Беше напушен, като го видя, и толкова изтрещя, че трябваше да смени канала.

— Добре. Знаеш го. Жертвата не помръдва, защото не усеща болка. Лъвът я докосва по определен начин и я откъсва от равнината на болката. Това влиза в занаята на ловците. Когато жертвата е в това състояние, лъвовете казват… — Тя кимна на голия мъж.

Той отново изръмжа, досущ като лъв, и това прозвуча злокобно.

— Твоята жена умря така, ако това има значение за теб. Изобщо не е страдала.

Маркъс се сети за газелата, втренчена в камерата, помисли си как светлината помръкваше в зелените очи на Алиан.

— Но има и друг начин да се убива. Това се прави, когато лъвът ловува от омраза, а не от глад. За такива моменти големите котки използват един допир, който усилва страданието, вместо да го облекчава. С това докосване духът на жертвата бива привързан към равнината на болката. И тя е като удавяне. Често духът им е дотолкова увреден, че не остава достатъчно от самото им аз, та да се върнат в забравените земи. Убитите по този начин са съсипани завинаги. Сякаш изобщо не са се раждали. — Бръчки се вдълбаха около очите й. — Виждала съм го веднъж. Ужасно беше. — Тя докосна ръката му с истинско съчувствие. — Лъвовете желаят да те осведомя, че ти ще умреш така.

Погледът на Маркъс сновеше между тримата и търсеше някакъв признак, че това е шега. Лицето на жената бе сериозно. Оня с пачката го гледаше алчно с жестоки и живи очи. Маркъс не беше убеден кое е по-зле.

— Значи… просто ще ме дадете на онова страшилище да ме изяде?

— Да, точно така ще направим.

— Защо? — прошепна Маркъс. — Защо ви е да правите такова нещо?

— Защото това иска ловецът — отвърна тя. — Разбираш ли, ние постигнахме договореност. Това е неговата цена.

Бабанката с пачката му се усмихна. По върха на копието му проблесна лунна светлина.

— Ако ние освободим дъщеря му и му дадем време да те убие така, както желае, той ще ни помогне. Ще закриля нашия агент така, сякаш ние сме собствената му рожба. — Тя сви рамене и се изправи. — Той не иска чак толкова много. И дори желанието му е справедливо.

— Справедливо?! Аз…

— Какво ти? — Тя погледна надолу, лицето й тънеше в сянка. Състраданието, което бе забелязал преди, вече го нямаше. — Ти нахлу в дома на лъва. Уби неговата женска, майката на рожбата му. Отвлече него и дъщеря му и ги хвърли в яма. Това ли е справедливост?

— Да, ама… Искам да кажа…

— И защо го направи? С каква цел? Ти щеше да им откраднеш живота, та да реват и ръмжат за забавление на твоите пачаври?

— Да, нещо такова… сигурно. Обаче вие нали сте гледали „Белязаният“? Там…

— Млъкни. — Тя заговори на голия мъж на език, който той не разбираше. Той й отвърна нещо, а после нададе звук, изумително подобен на лъвско ръмжене. — Моля те, извини ме — каза тя. — Предпочитам да не гледам.

— Чакай! — възкликна Маркъс. — Аз имам много пари! Можем да…

Тя и голият мъж изчезнаха обратно в стълбищната шахта и заслизаха надолу към закритото помещение. Затвориха вратата след себе си. Бабанкото в пачка му се усмихна отвисоко.

— Ей, човек — рече Маркъс. — Помогни ми да се измъкна оттук. Искаш ли да влезеш в шоубизнеса? Бих могъл…

Едрият се усмихна още по-широко и посочи над рамото на Маркъс към гората отзад.

Без да иска, Маркъс се обърна да погледне. Дрезден и дъщеря му стояха точно зад него, по-близо, отколкото би му хрумнало, че е възможно. Някъде навън, в невъзможните далечини на нощта, чу мацката от Бронкс да казва:

— Боже мой!

Долу в ямата, сред безопасност и спокойствие, кокошката изкудкудяка.