Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (27)

III

Около един час по-късно Стийв и Карълайн седяха сами във всекидневната. Скоро след като тя затвори на президента, кървавата грамада се събуди и наби няколко канелени рулца. После отиде при смрадливката в ъгъла и й взе запалката. Тя като че ли тогава излезе от черупката си, погледна нагоре и му се усмихна. Двамата се преместиха в задната спалня горе-долу по времето, когато на екрана се появи президентът.

Стийв искаше да се съсредоточи върху пресконференцията, но му беше трудно. Грамадата и смрадливката правеха епичен секс там отзад — пружини скърцаха, те се насърчаваха с викове и събаряха каквото им падне. Леглото на госпожа Макгиликъти очевидно не беше пригодно за полови каскади. Точно преди големия финал то се изкърти и се срути с трясък.

Впечатленият Стийв отбеляза, че щастливата двойка не се сепна и за миг.

Той се огледа да види дали и на Карълайн или на някой друг му е също толкова весело, но единственият, който като че забелязваше, че нещо става, беше котаракът на старата дама. Той спеше до стената срещу спалнята. Когато те изтряскаха стената така, че семейните снимки се посипаха от нея, той стана и се премести на дивана до Стийв.

Карълайн размаха длан пред очите на Стийв и многозначително се втренчи в телевизора.

— Внимавай де! Не ми се иска да ми се наложи пак да му се обаждам.

— Извинявай.

През последните двайсетина минути президентът плещеше за някакъв закон, който щял да стимулира икономиката. Искаше да вдига данъците или пък да ги сваля. Сега приемаше въпроси.

Стийв прилежно гледа две-три минути. После оня едрият, увит в чаршаф, мина през всекидневната на път за кухнята и награби две сладки, бутилка олио „Уесън“ и, бога ми, кухненски щипци. После се ухили като злодей и хлътна обратно в спалнята. Котаракът проследи всичко това. Стийв си помисли, че и котьо може да се е зачудил за щипците. Когато грамадният изчезна зад ъгъла, котаракът се обърна към Стийв и озадачено примигна.

Стийв сви рамене.

— Излови ме, пич — прошушна той. — Честно, не знам дали искам да…

Карълайн пак го сръчка и Стийв млъкна. На екрана един от репортерите попита за предстояща среща с руснаците по въпросите на въоръжението. Президентът отговори, че мястото все още не е определено, обаче и на него, и на руснака им допадала идеята да бъде в Рейкявик — „ако не за друго, то за миналите дни“. Всичките репортери се засмяха.

Стийв не схвана майтапа. „Обаче това е президентът, съвсем наистина.“ Замая се. Госпожа Макгиликъти имаше всички кабелни канали, предаваха пресконференцията на живо по два от тях. Когато започна, той превключваше ту на Си спан, ту на Фокс Нюз и си мислеше, че това може и да е някаква сложно изпипана шашма и само са хванали актьор, който…

Карълайн го наблюдаваше.

— Добре — каза Стийв. — Да кажем, че съм повярвал — ти можеш да накараш президента да подпише помилването ми. — И се изненада, щом осъзна, че наистина го вярва. — Но все още имаме проблем.

— И той е?

— Нямам никаква причина да си мисля, че ще го направиш. Ти може и да си спомняш как последния път, когато се съгласих да ти свърша работа, попаднах в пандиза. Онзи ден оня гъз, моят адвокат, каза, цитирам, че съм щял „да отнеса смъртна присъда по бързата процедура“.

Бръчки прорязаха челото на Карълайн. Тя приглади с пръсти косата си назад.

— Много съжалявам. Наистина. Нямаше как да се избегне. Ако направиш това за мен, аз мога да оправя нещата и ще ги оправя. — Тя посегна зад дивана и му подхвърли пълната с пари мешка, която носеше в бара. — Впрочем ей ти парите.

Стийв погледна чантата долу, после пак нея. Това, че така му я метна, подсказваше няколко възможности. Едната беше, че на нея хич не й дреме за цели триста хиляди долара. Другата — наясно е, че Стийв няма да оживее дотолкова дълго, че да ги похарчи. И все пак, помисли си той, не е като да имаш голям избор.

Гледаха новините от около час. Преди изненадващата пресконференция една от големите новини беше неговото „бягство“ от затвора — Стийв смяташе, че „отвличане“ е по-точно казано, но него никой не го питаше. Очевидно броят на загиналите беше към трийсет и нещо. Си Ен Ен размишляваха, че Стийв може да е шефът на някой наркокартел, за чието съществуване не подозираха досега. Фокс смятаха, че сигурно е член на терористична организация. Като че всички бяха съгласни, че е много, ама много опасен. Показваха му физиономията през десетина минути.

Грамадата пак излезе от стаята. Вече не се хилеше. Когато ги подмина, така се опечали, че Стийв очевидно се изнерви. Награби две свещи от масата в трапезарията и пак изчезна, като си мънкаше под носа.

Когато се махна, Стийв се обърна към Карълайн:

— Какво каза той?

— Мм? Кой?

— Пичът с пачката. Постоянно мъкне нещо. Само съм любопитен — какво каза той?

— А… — Тя разсеяно се разрови из паметта си. — Каза: „Просто не мога да достигна до нея. Вече не. Просто не мога“.

— Ха! — Слисан, Стийв се замисли над това. — Да ти хрумва какво иска да каже с…

— Искаш ли сладка? — предложи госпожа Макгиликъти.

Стийв отвори уста да каже „Не, благодаря“, обаче от нея излязоха думите:

— Нали не възразявате да си поискам?

Трите седмици затворническа храна му бяха раздразнили апетита. Освен това сладките бяха толкова вкусни, че направо не беше истина.

Госпожа Макгиликъти му донесе и мляко. Щом приключи, той се обърна към Карълайн:

— Сигурно ти се намира цигара?

— Много ясно. — Тя бръкна в пуловера си и извади пакет „Марлборо“ с пъхнат кибрит в целофанената обвивка. — Сега може ли да внимаваш? Много ти се моля?

— Да, добре. — Докато палеха цигарите, се спогледаха сърдито. — Та, какво точно искаш?

— Колко си мил, че попита. Най-сетне. Причината да те измъкнем от затвора е, че искаме да потичаш малко за здраве.

Стийв примигна и тупна цигарата.

— Я пак?

— Ти нали бягаш? — Смътно си спомни, че е споменал нещо такова, докато разговаряха в бара. — Искаме да побягаш за здраве.

— И само това?

— И да вземеш нещо.

„Ето го!“ — помисли си той.

— Какво е това нещо?

— Не знаем точно. Знаем с много голяма точност къде се намира, но може да изглежда всякак.

— Доообре — рече Стийв. — Но всъщност то ще представлява… какво? Дрога? Силни експлозиви? — Хрумна му ужасна мисъл. — Нали не е някаква ядрена гадория?

Карълайн завъртя очи — „не се прави на идиот!“ — и махна с ръка.

— Не, не. Не, разбира се. Нищо подобно. Това е… как да го кажа? Смятай го за много напредничава система за отбрана по периметъра.

— Искаш да ви донеса противопехотна мина? Не. По-точно не, да го вземат дяволите! Ще рискувам със затвора.

— Не е „противопехотна мина“ — отвърна Карълайн. — Няма нищо общо с противопехотна мина. То представлява нещо като, ъъъ… Нали знаеш какво е гравитационен кладенец? Нещо такова е, само че обратното, и въздейства само върху определени хора.

— Представа си нямам какво може да значи това.

— Хм. Добре, мисли за това ето така: знаеш ли как работи микровълновата печка?

— Не.

— На принципа на микровълните.

— Ей, чакай! Тъкмо се сетих. Знам как работи микровълновата печка, а ти плещиш дивотии.

— Добре де. Не са микровълни. Но как работи това нещо, всъщност няма значение.

— Щом няма значение, защо не ми обясниш?

— Защото е за много напреднали. Ти нямаш подготовката. Довери ми се, моля те!

— Не, еба ти. Значи ти си… какво? Някакъв вид изследовател на оръжията? — Това почти можеше да го повярва. До голяма степен се припокриваше с типа „смахнатия професор“. — Виж, хич няма и да се занимавам с това, докато не ми обясниш какво е това нещо, дето ще го взема.

— Ти няма да…

— Я пробвай.

Тя въздъхна.

— Нарича се „рейссак ейриал“. Същността му е математическа конструкция, самосъотнасяща се тавтология, утвърдена в равнината на разкаянието. Рейссак се задейства, тъй като целта разполага с тригера по причина, че рейссак се задейства. Материалният символ, който ти ще вземеш, е проекцията на рейссак в обикновеното пространство. Схващаш ли?

Стийв се вторачи в нея.

— Ти ли си го измислила?

— Не аз. Аз съм по-скоро лингвист. Може ли сега да продължим по същество?

Стийв направи гримаса.

— Разбира се. — „Технобрътвежите ми пречат.“

— Символът, който служи за ос на рейссак, просто седи някъде, вероятно на открито. Може да бъде кутия от кока-кола, пликче от „Макдоналдс“, пощенска кутия, каквото и да е! И за повечето хора — почти сигурно и за теб включително, Стийв — той не е нищо повече от това.

— Но?

— Но не за всички. За някои хора той е като отрова. Колкото повече се приближаваш, толкова повече боли и толкова повече им вреди. Ако се приближиш достатъчно, те убива.

— Значи е радиоактивно? Никакви радиоактивни гадости няма да ви нося.

— Не, не е радиоактивно.

— Ами ако не ти вярвам?

— Тогава сигурно се връщаш в затвора, нали така? — рече тя ведро.

Стийв скръцна със зъби.

— Не е радиоактивно, обещавам. — Тя подсмръкна, леко обидена. — Не е чак толкова нескопосно.

— А откъде знаете, че това чудо, каквото и да е то, няма да ми въздейства?

— Ами… Не знаем. Не и със сигурност. Но единствените, на които явно въздейства, са хората, свързани с Бащата. Обикновени хора като теб — куриери на „Федерал експрес“, разносвачи на пица, обикновени американци — постоянно идват и си отиват. Като че то не им въздейства по никакъв начин.

— Затова ли ми причини всичко това? Просто ме избра наслуки? Защото съм обикновен човечец?

Карълайн кимна.

— Горе-долу да.

— Простотии.

Тя вдигна вежда.

— Не съм убедена, че разби…

— Искам да кажа — усмихна се Стийв, — че ме лъжеш, шибана гад лъжлива!

— Стийв, уверявам те, че…

— Спести ми го.

— Моля?

— Не се напъвай. Сигурен съм, че са чуднички лъжи, ама не се пъни, недей. Ще го свърша.

Тя пак вдигна вежда.

— Ако не броим тая мешка с кинти, с която сериозно се съмнявам, че ще ми дадете да изляза оттук, аз нямам пари, нямам кола, нямам документи за самоличност, нито някой достатъчно близък, че да ми стиска да му поискам помощ. Сам-самичък сигурно ще издаяня двайсет и четири часа. Най-много. А после или ще ме върнат в затвора, или, което е по-вероятно, ще ме застрелят за съпротива при арест. А ако откажа, сигурно ще накарате оная грамада да ми пререже гърлото, или знам ли. Хич няма да възразява според мен.

— Е, това като че е добра новина — рече тя.

— Несъмнено виждаш грейналата радост в очите ми. Обаче имам някои въпроси.

— Разбира се.

— Каква е тая работа с бягането? Защо просто не отида с кола? Ще стане по-бързо, а пък ако онова нещо си там се окаже твърде тежко за носене, ще мога…

— Амиии… Това е един вид мярка за безопасност.

— Така ли? — Той се наведе напред с дива усмивка. — Я кажи.

— Ако… — Тя вдигна пръст. — Ако ти се окажеш податлив на въздействието на, ъъъ, защитата по периметъра, хич не ги трябва да пътуваш с кола. При тяхната скорост можеш да хлътнеш в смъртоносните дълбини още преди да си разбрал какво става. Пеша можеш просто да завърнеш обратно, ако ти призлее.

— Как да ми призлее?

— За всеки е различно. Дейвид го зацепи глава зверски. Моето лице се обля в кръв. Питър се запали. Общо взето, ако както си вървиш и нищо ти няма, изведнъж започне да те боли, обръщай назад, преди да е станало по-зле.

— Ами ако действително се окажа податлив? Пак ли ще получа помилването и парите? — Нямаше да повярва на отговора й, но беше любопитен какъв е.

— Що се отнася до помилването — непременно. Искаме от теб само да опиташ. А както казах, парите вече са твои.

— Много убедително.

Тя потърка чело.

— Стийв, не знам какво да кажа, за да…

— Спести ми го. Каза, че знаете къде се намира това нещо, но не и какво представлява. Можеш ли да ми го обясниш?

— Разбира се. Поради начина на действие на тази система за отбрана по периметъра засегнатата област е във формата на сфера. Ние принципно се сдобихме с карта и обиколихме периметъра на кръга. То трябва да се намира в центъра му.

Той го обмисли.

— Ами, ако е вътре в някое дърво, закопано е, такива работи? Няма нужда да се намира на земната повърхност.

— Добре отбелязано, но ние проверихме и това.

— Как?

— Много внимателно. Виж, ако искаш, можем да навлезем в подробности за методите, но те уверявам, че предметът се намира на „Уудмиър корт“ номер 222, на 57 стъпки от бордюра на улицата, и е разположен на около две стъпки над земята.

— Две стъпки над земята? Да не виси във въздуха?

— На верандата е.

— И нямате представа какво представлява?

Тя тръсна глава.

— Всичко може да е. Сигурно ще е нещо дребно и безобидно. На тая веранда обикновено няма нищо.

— Откъде знаеш?

Тя сбръчка лице, докато обмисляше как да отговори.

— Защото това е моята къща.

— Твоята къща?

— Защо се изненадваш?

— Като те гледам как се обличаш, реших, че си бездомница.

Тя се намръщи.

— Обаче не съм. Къщата принадлежи на нашия Баща, но всички живеем там.

— Кои всички?

Тя посочи стаята зад гърба си.

— Моето семейство.

— Мда… Постоянно наричаш тези свое семейство. Не си приличате много.

— Осиновени сме.

— Всичките?

— Да. Баща ни ни прибра, когато родителите ни починаха.

— Истински благородник, дума да няма.

— Затова сме толкова загрижени да разберем, че е добре — рече тя иронично.

— И значи мислите… какво? Че някой се опитва да не ви допусне в собствената ви къща?

— Така излиза, да.

— Да ти хрумва защо?

— Бащата е по-важна личност, отколкото дава да се разбере. Той… възкачва на трона царе, един вид. Има влиятелни приятели.

Това, реши Стийв, може и също да е вярно. Несъмнено президентът бе подскочил, когато дъщерята на този мъж каза „Жаба!“.

— И влиятелни врагове?

Тя кимна.

— Да. Някои от тях може и да искат да проучат онова, което държеше в къщата. Книги

„Книги? Счетоводни ли? Значи е… какво? Мафиотски счетоводител? Тип «Майър Лански»^[1]?“

— За какви хора си говорим? Ако става дума за наркокартели, мисля, че предпочитам да си поема…

Карълайн прихна насмешливо.

— Смешно ли е?

— Опитвам се да си представя Бащата забъркан в сделка с дрога. Не. Не е това.

— Тогава кой е?

— Наистина не ми се позволява да го кажа. — Тя му изпрати ледена усмивка.

— Така — въздъхна Стийв. — Значи смяташ, че един от тези врагове на татко ти се е промъкнал вътре и е задействал твоята система за защита по периметъра?

— Възможно е. Някой трябва да я е сложил там. Когато онази сутрин излязох, на верандата нямаше нищо. Сигурна съм. В действителност знаем само, че Бащата го няма, откакто се е задействала системата за защита по периметъра. — Тя извади смачкано „Марлборо“ от пакета, драсна дървена клечка в лакирания нокът на палеца си и я запали. Пламъкът затрепка, когато го поднесе до цигарата си, и усили почти недоловимото й треперене.

— Може би той я е задействал. Не ти ли е минавало през ума?

Тя се намръщи.

— Мислимо е. Изобщо не мога да си представя защо му е да го прави, но… може би. Ако е така, бихме искали да отидем при него и най-любезно да го запитаме защо. Принципно трябва да проникнем в Библиотеката и да се огледаме. Там също има и справочни материали, които може да влязат в работа. Ако можеш да ни помогнеш за това, твърдо ти гарантирам, че ще си тръгнеш цял и невредим, богат и освободен от всякакви престъпни бъркотии.

— Да се престорим засега, че ти вярвам. Друго?

Тя се наведе и дръпна ципа на мешката. Вътре лежеше пистолет в калъф.

— Това може да ти потрябва.

— Я!

— Проблем ли има?

— Не. Всъщност по някакъв шантав начин ме уверява. Досега всичко това звучеше твърде хубаво, за да е истина. По кого може да стрелям, как мислиш?

— Пак ще ти кажа, сигурно по никого. Но както казах, Бащата е влиятелен човек. Той има… телохранители. Възможно е — няма вероятност, но е възможно — те да те видят, докато бягаш, и да го възприемат като заплаха. В този случай — сви рамене тя, — по-добре да си го имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва, а да го нямаш.

Той погледна калъфа. Пистолетът беше деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер и Кох“.

— Три пълнителя? Това са много куршуми!

— Може да си некадърен стрелец.

— Случайно съм. Което значи, че не горя от ентусиазъм да вляза в престрелка с професионални бодигардове.

Тя отвори уста, подвоуми се и я затвори.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Какво, Карълайн?

— Ако се стигне до… открит конфликт със стражите… ти няма да си сам.

— Нима? И кой ще ми помага, ако смея да попитам?

— Приятели на брат ми. Много са умели, уверявам те. Ако се стигне дотам, те могат да те защитят, и ще го направят. Ще си в безопасност.

— Не се и съмнявам, че са много добри. — „И адски шантави сигурно.“ — Нещо против да огледам пистолета?

Тя бутна мешката към другия край на масата. Той извади пистолета от калъфа и го огледа. Пъхна един пълнител, щракна предпазителя и се прицели в нея.

— Ами ако просто те застрелям и пребарам парите?

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Тогава ще се отърва от тоя кошмар сигурно. И брат ми Дейвид ще те убие. И сигурно няма да бърза да те довърши. И вместо тебе ще намерим някой друг да свърши работата.

Не изглеждаше изнервена ни най-малко. Шумът от секс от задната стая секна. Малко по-късно онази грамада Дейвид надникна иззад ъгъла, усмихна се на Стийв и каза нещо на Карълайн на онзи техен език, подобен на птиче чуруликане. И тя му отвърна на същия език.

В отговор Стийв му се усмихна успокоително до уши.

— Само да попитам. — Той свали пистолета. Дейвид го позагледа, после награби още една сладка и пак си отиде. — Друго има ли?

— Не… Не.

— Какво?

— Аз само… Само ми се искаше да имам някаква връзка с тебе, докато си навън. Докато бягаш. Но не мога да се сетя за нищо, което можем да… — Гласът й заглъхна. — Какво?

Стийв я гледаше втренчено. Мислеше си: „Тази жена е… не точно луда… нещо друго?“.

Но на глас каза:

— Не си ли чувала за мобилни телефони?

— А… — възкликна тя и кимна с широко отворени очи, а все по-натренираното око на Стийв забеляза, че го баламосва яко. — Да бе, да. Много пъти.