Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (38)

III

Час по-късно той все още притискаше превръзката, а кръвта на Нага вече течеше по-слабо, но кървенето не беше спряло напълно. В гърненцето бе останала още една свещичка. Той си блъскаше главата кога да я използва. Сега? Или в последния момент? Нямаше представа как действа това чудо и нямаше как да предполага. Дали беше като във видеоигра, където ако подраниш да си изпиеш отварата за здраве, губиш известна част от ползата? Или като точене на нож, когато е най-добре да вложиш малко усилие и да заточваш острието всеки път, когато го ползваш, вместо да чакаш да се затъпи докрай, преди да извадиш точилото? Не знаеше.

Знаеше обаче, че ако не спре кървенето, Нага надали ще издържи, докато Карълайн си дойде.

— А това не е за изпускане — прошепна Стийв. — Ще е шантаво, няма начин!

Докато чакаше, мислите му отново се върнаха към Джак, който също бе проявил доброта към него и когото бе съсипал. Докато си мислеше за това и гледаше раненото тяло на Нага, му хрумна, че може би съществува нов начин да изкаже нищото, тегнало тъй дълго-дълго на сърцето му. Докосна леко Нага по врата. Тя повдигна леко глава и го погледна.

— Ще те измъкна оттук.

Думите му увиснаха в прашната тишина на всекидневната. При звука Дрезден се обърна, златистите му очи гледаха тържествено на оцапаната с кръв муцуна. Думите на Карълайн отекнаха в съзнанието му. „Той е цар. Неговата дума за «обещание» означава също и «несломима кост». Стийв погледна лъва в очите.“

— Да. Ще я измъкна оттук, та ако ще това да ми струва шибания живот.

Стийв стана и се върна в кухнята. Жената вече не бършеше чиниите. Сега стоеше до стената и изстъргваше мръсотията и боята, като прокарваше линии във формата на пещерно изображение на куче.

— Вечерята още не е съвсем готова, скъпи.

— Няма нищо. Трябва да взема колата ти. — Той се огледа. Надяваше се да зърне чантата й или купа. После окото му мярна закачалка, на която висяха резервни ключове. Един от тях беше с кожен ключодържател с логото на „Форд“.

— Намерих го.

Навън не бе обърнал особено внимание на къщата, но смътно си спомняше, че гаражът е в далечния край. Нататък минаваше коридор, но там беше тъмно. Намери ключ и го натисна, но лампите не светнаха. Тръгна пипнешком надолу по коридора в тъмното.

Първата стая, до която стигна, беше спалня, превърната в ателие на художник. Някой — жената? — някога беше рисувал там с маслени бои натюрморти — цветя, плодове, нахвърляни накуп украшения. Повечето бяха доста добри. Стийв се сети за детско-градинските драсканици по стените на всекидневната, захлопна вратата след себе си и потръпна.

Следващото помещение вече беше гаражът и фордът бе там, но отпуснат върху четири напълно спаднали гуми. Слоят прах върху капака беше толкова дебел, че бе трудно да се каже какъв цвят е колата. Стийв при все това врътна ключа, но той само щракна и толкова.

— Гадост. — Той тресна по кормилото. „Тогава какво?“ Той затвори вратата на гаража и се върна в относително светлата всекидневна. Дрезден се беше надвесил над Нага. Локвата от кръвта й се бе разтекла. Хълбоците й се надигаха тежко. Стийв изтръска последната свещичка от гърненцето и я набута в задника й при другата. Избърса пръст в килима и го изплакна с половин бутилка „Дасани“, после изпи останалото.

Изкуцука обратно в сумрачното фоайе без прозорци. И тогава чу отвън бръмчене на мотор. Карълайн? Шмугна се в кухнята и погледна през прозореца над мивката. Не беше Карълайн, а едно от онези малки бели джипчета, които използва пощата. Намираше се през две къщи оттук. Оня с косачката никакъв не се виждаше.

Безброй кучета лежаха из двора и по уличното платно наблизо и наблюдаваха как колата се приближава. Стийв се запита какво ли ще направят.

Пощальонът сега се намираше през една къща от тях. Той пусна пощата в кутията, но не продължи надолу по пътя, седеше си там, а моторът боботеше на празен ход. „Видял ги е.“

След продължително време той свали стъклото, зави в съседната автомобилна алея, а после излезе на заден, обърна в противоположна посока и потегли надолу.

— Гадост. — Изобщо не се сещаше каква помощ би могъл да му окаже пощальонът, но несъмнено му беше много неприятно да му изгледа гърба.

Кучетата проследиха заминаващия джип, но не го последваха. След като той излезе на главното шосе, те като че ли загубиха интерес. Освен това, вместо да си седят на поляната и да зяпат къщата, сега някои от тях си гледаха кучите работи — опъваха се, играеха си на гоненица с хапане или каквато и да беше тая игра, чешеха се и гонеха бълхите. За петнайсетина минути време повече от половината се вдигнаха оттам. „Имаме напредък!“

Обаче не всичките се вдигнаха. Тейн и още двайсетина други продължаваха нощното си бдение в двора. Пред погледа на Стийв един едър пес — може би ротвайлер? — притича до входната врата и седна.

— Баси мамата.

Той отиде до вратата и погледна през шпионката. Глезенът му започваше да пулсира. „Е — помисли си той. — Комай винаги можеш да извикаш Спешна помощ. Те сигурно ще те измъкнат оттук.“

Щракна с пръсти и включи пак телефона на госпожа Макгиликъти. Когато намери добър обхват, набра 411. „Град?“ — попита го компютърен глас. Стийв отговори, като внимаваше да го изговори ясно.

— Кой списък с номера?

— Която и да е таксиметрова фирма.

Зад него откъм входа се разнесе ниско, дебело ръмжене. Стийв се дръпна от вратата.

Механичният глас издекламира деветцифров номер, а после попита дали Стийв иска да го свържат срещу допълнителна такса от петдесет цента. Стийв се съгласи.

Телефонът иззвъня веднъж, два, три пъти. „Хайде де, вдигнете!“ — помисли си Стийв. Четири, пет. Тъкмо понечи да затвори и да пробва друга фирма, когато някой вдигна отсреща.

— Такси „Юкатан“ — произнесе мъжки глас. Говореше с индийски акцент, тежък и мелодичен. — Se habla espanol.

— А английски? — попита Стийв.

— Разбира се — отвърна мъжът, явно леко обиден, че Стийв го е попитал.

— Чудесно — каза Стийв. — Трябва ми такси. Голямо. Да ви се намира миниван или нещо такова?

— Имам два, но в момента разполагаме само с един шофьор. Тя тъкмо потегли на адрес. Можете ли да изчакате около час?

Зад него ротвайлерът излая и задраска по вратата. Кръвта на Нага се стичаше на локва в краката му.

— Боя се, че това не ме устройва — отвърна Стийв, като се мъчеше да говори естествено. — Вижте какво ще ви кажа. Ще ви заплатя подобаващо. Сто долара как ви звучи? Няма да ходим далече. — Нямаше пари, но пък имаше пистолет. Щеше да се извини по-късно. — Ще закъснеете с няколко минути за другото повикване, и толкова.

— Извинете, сър, но не мога да…

— Страшно много бързам. С децата трябва да посрещнем тъста и тъщата. Колата ми не пали. Ако закъснея, има да си плащам! Чуйте какво ще ви предложа: петстотин долара!

— Петстотин долара? — повтори мъжът. — А! Сега разбирам. В селото ни викахме на хората като тебе „пастирите на лайняната планина“. Такива хора често ги пребиваха с пръчка. Довижда…

— Не, чакайте! — извика Стийв. — Петстотин долара в брой! Наистина! Тържествено обещавам! Плюс съответната такса. Пътуването няма да отнеме и пет минути, кълна се!

Мъжът се позамисли.

— Може. Какъв е адресът, моля?

Мъчен въпрос. Стийв трескаво се замисли. Изкуцука до кухненския прозорец и надникна към пощенската кутия.

— Гарисън драйв 211 — съобщи той. — В селището Гарисън Оукс. Знаете ли го?

— Гарисън Оукс… — Гласът на мъжа звучеше сдържано.

— Да — потвърди Стийв. — Малко селище, току встрани от Шосе 78. Знаете ли го?

— А, да — каза той колебливо. — Знаете ли, не мисля, че някога съм стъпвал там.

— Не съм изненадан — отвърна Стийв.

Зад вратата кучето излая ниско и гърлено. И друго се разлая, после и трето. Скоро лаеха всичките.

— Какъв е този шум? — попита таксиджията.

— Нищо особено. Кучето ми.

— Много едро е май това куче.

— Да — отвърна Стийв. — Едричък си е. Раздялата го изнервя. Много мрази да го оставям сам.

— Не можете да вкарате това куче в мойто такси, да сте наясно.

— Не бих си и мечтал — отвърна Стийв.

— Добре — рече мъжът. — За пет стотака сам ще дойда. След десет минути съм там.

— Вижте, има и още нещо. Един мой, ъъъ, приятел ще дойде с мен. Той си пада малко нещо агорафоб и…

— Какво? Болен ли е? Не ща болни хора в таксито ми, сър.

— Не, не. Не е болен. Агорафоб означава, че не обича да излиза навън. Като стигнете тук, спрете възможно най-близо до входа, отворете вратата и бипнете с клаксона. Ще можете ли?

Последва продължително мълчание.

— Тая работа не ми харесва, сър.

— Какво толкова не ви харесва? — попита Стийв, стиснал очи и сбърчил чело. — Петстотин долара си е доста тлъст бакшиш. — Принуди се да млъкне и стисна телефона с побелели кокалчета.

Диспечерът се замисли.

— След десет минути съм там — повтори той. — Гледай да подсигуриш парите.

— Къщата е бяла, тухлена.

— Сигурен съм, че е много хубава. Гледай да подсигуриш парите.

Таксито спря пред къщата единайсет минути по-късно — бял миниван с лепната снимка на пирамидата на маите в Чичен Ица отстрани. Шофьорът бипна с клаксона. Обаче не спря досами входа. „Много ясно — помисли си Стийв. — Така щеше да е много лесно.“ Налягалите в двора кучета наблюдаваха всичко това, но не се разлаяха и не заръмжаха.

Стийв отчаяно си напъна мозъка. Дори и само с шест кучета на поляната към трийсетте крачки си бяха все едно хиляда мили. Не би се опитал да бяга, дори и да можеше. Окуцял и помъкнал млада лъвица на гръб нямаше абсолютно никакъв, ама никакъв шанс.

Шофьорът пак избибипка. Дрезден отиде до входната врата, подуши, изръмжа и погледна Стийв.

— Мисля, да му се не види! — Секундите се влачеха. Той погледна навън през кухненския прозорец. „Вероятно можем да излезем през гаража. Там имаше дистанционно за електрическа врата и…“

Шофьорът почука на вратата.

Стийв и Дрезден се спогледаха. Стийв се ухили.

— Идвам!

— Сър, може ли да побързате, моля? Трябва бързо да се върна в офиса.

Стийв изкуцука до входната врата и погледна през шпионката. Ротвайлерът бе единственото куче пред входа. Тейн и петте останали стояха на поляната нащрек под слънчевия син есенен небосвод. Стийв извади пистолета от калъфа, хвана дръжката на вратата и преброи наум. „Три, две…“

Окървавеният и бинтован Стийв отвори рязко вратата с дясната си ръка и застреля ротвайлера. Главата на кучето избухна, плисна кръв и гръмна гръм. Стийв награби таксиметровия шофьор за ризата.

— Влизай вътре!

На ливадата Тейн се заливаше в яростен лай.

Таксиджията инстинктивно вдигна ръце и поприклекна.

— Не стреляйте!

Опита се да се дръпне назад. Стийв се лашна назад с цялата си тежест и дръпна и двамата във фоайето. Глезенът му поддаде и той се строполи по гръб. Таксиметровият шофьор едва не падна заедно с него, но се задържа на крака.

Кучетата търчаха към вратата. Леденосиньото око на Тейн се впи в него. Щом стъпалата на Тейн докоснаха тротоара, той скочи и…

Стийв изрита вратата със здравия си крак, като вложи цялата си сила, и тя се захлопна. Една милисекунда по-късно се чу глух удар на буца плът в нещо твърдо — Тейн се беше врязал във вратата.

Все още по гръб, Стийв се завъртя на линолеума, за да се оправи с шофьора.

— Не мърдай!

Но мъжът не помръдваше. Дрезден с всичките си двеста килограма и отгоре бе застанал на педя от него. Таксиджията беше дребен и слабичък индиец с карамелена кожа и опулени от ужас очи. Ръцете му кръжаха пред лицето в знак, че се предава, или може би се отбраняваше. Трепереше цял.

— Спокойно — каза Стийв, като се мъчеше гласът му да прозвучи успокояващо. — Той не хапе.

Шофьорът погледна Стийв.

— Това е лъв.

— Да. Да, лъв е.

— Ти имаш пистолет.

— И това е вярно.

— Ами тогава… — шофьорът говореше така, сякаш се обръща към тъпо, та тъпо детенце. — Защо не застреляш лъва?

Стийв се разсмя.

— Ти майтап ли си правиш? Дрезден ми е приятелче. — И тогава загря. Youtube. Лъвът Крисчън. — Ти интернет не гледаш ли?

— Какво?

— Карай да върви. Ключовете ти ми трябват.

— Какво?

— Ключовете. За таксито ти. Дай ми ги. — Стийв размаха пистолета.

Шофьорът доби печално изражение.

— Ами моите петстотин долара?

— Абе, както се оказа, съм лъгал. Извинявай. — Той се позамисли. — Виж какво, аз наистина съжалявам, тъй де. — Той посочи Нага с пистолета. — Ако не я изкарам скоро оттук, тогава… карай. Дълго е за разправяне. Но се предполага, че на другото място ме чака една мешка, тъпкана с пари. Става ли да ти ги пратя по пощата? Ще ги направя хиляда.

— Мисля, че пак ме лъжеш.

— Не, ще ти ги пратя. При първа възможност, обещавам. — И щеше да му ги прати. — Но точно сега ключовете ти ми трябват. Извинявай.

— Няма ли да ме застреляш?

— В никакъв случай.

Шофьорът погледна Дрезден.

— Ами него?

— Той идва с мен. И двамата идват.

— А… Тогава при всяко положение, мама му стара… Таксиметровият шофьор бръкна в джоба си за ключовете и му ги подаде. В ръката на Стийв те зазвъняха като райските камбани.

— Мерси, пич — рече Стийв. — Много съжалявам за всичко това. — Хрумна му и още нещо. — Мобилен телефон имаш ли? — Никак не му се щеше пичът да извика полиция.

— В таксито е.

Ключът беше от старомодните — метален ключ като метален ключ, без копчета за заключване и отключване.

— Таксито заключено ли е?

— Не.

Стийв размаха пистолета.

— Дано не ме лъжеш.

— Защо да го заключвам? Излязох само до входа.

— Добре де. — Стийв стисна очи и се замисли. — Добре, точно зад ъгъла тук има баня. Влез вътре и се затвори. — Забеляза, че коленете на мъжа треперят, буквално. — Виж какво, пич… Ако щеш вярвай, ама наистина съжалявам за всичкото това. Забърках се в едни бакии и…

— Да, не се и съмнявам. Я си го начукай отзад, ако обичаш. — Мъжът отстъпи предпазливо една крачка назад. Дрезден изръмжа предупредително.

— Не, няма нищо, грамадански — каза Стийв. Лъвът го погледна объркано. Стийв обгърна с ръка раменете на по-дребния и го прегърна по мъжки. — Няма нищо. Той е приятел, виждаш ли? — А сетне подкани шофьора: — Айде, беж!

Таксиджията направи една предпазлива крачка, после втора, без да откъсва очи от Дрезден. Когато се приближи достатъчно, скочи в банята и затръшна вратата. Стийв чу как ключалката изщрака.

Нага бе в съзнание, но явно не можеше да се изправи. Стийв пак й провери капилярната реакция — не беше зле, но само толкова. Беше сдала. Той провери пълнителя на пистолета — осем куршума плюс един в патронника. Бяха останали седем кучета. Той се върна във всекидневната и седна на пода до Нага. Промуши ръце под нея и прецени тежестта й. Беше много тежка, към деветдесет килограма, но Стийв реши, че сигурно ще може да я вдигне.

— Добре — обърна се той към Дрезден. — Ти готов ли си?

Дрезден го погледна объркано.

Стийв раздрънка ключовете така, както когато извеждаше Пийти на разходка с колата. Болка прониза сърцето му. Запита се ще види ли някога пак кучето си.

Дрезден погледна ключовете, все така объркан.

Стийв прибра пистолета в калъфа, обърна се и погледна Дрезден в очите. Награби шепа от гривата му с дясна ръка, а с лявата потупа Нага по хълбока.

— Сега. Ще. Я.‍ Изкарам… — Тук той пак потупа Нага. — Навън. От. Тук. — Той посочи входната врата.

Бръчките по челото на Дрезден се разгладиха. Той нададе кратък рев и така уплаши Стийв, че той щеше да напълни гащите. После се протегна и близна Стийв по бузата.

„Не е зле — помисли си Стийв и промуши ръце под Нага. Тя като че беше объркана и не бе напълно в съзнание. — Дано само тя не забрави, че сме си дружки“ — помисли си той и я вдигна. Лек гърч премина по тялото й, а после тя се надигна и отлепи предната си част от пода на всекидневната. Стийв се пъхна под нея, като едновременно с това я повдигна и успя да я метне през лявото си рамо — недодялано, сплескано подобие на пожарникарска хватка. Болката го пронизваше и заслепяваше. В паметта му се мярна лицето на Карълайн, придружено от мисълта: „Баси как я мразя тая кучка!“. Последвалият прилив на адреналин беше толкова силен, че можеше да изправи лъвицата на крака.

След като се изправи, вече беше по-лесно. Направи една предпазлива крачка. Едва успя да запази равновесие. Направи втора, по-малка крачка, почти подскочи на здравия си крак, като влачеше подире си ранения. Така беше по-добре, макар и да не се отличаваше с грация. Нага, овесена на гърба му, издаде някакви раздразнени лъвски звуци. Стийв й се сопна да млъкне.

Той бавно занапредва към вратата, съпровождан от Дрезден. Лъвът не изтърваше от поглед вратата и всичко зад нея. „Да, той знае — помисли си Стийв. — Разбира какво ни предстои да извършим.“

Все още притиснат под тежестта на Нага, той се обърна и надникна през шпионката. Сега на поляната бяха останали шест кучета заедно с Тейн. „При все това, шест кучета са си много. Голяма гадория ще е!“ — помисли си Стийв и погледна надолу към Дрезден.

— Готов ли си?

Грамадният лъв махна с опашка, без да погледне Стийв. Лицето му бе като издялано от камък. Като прикрепяше Нага на рамо с лявата си ръка, Стийв измъкна пистолета от калъфа и го захапа със зъби. Усети вкуса на оръжейна смазка, метал и пришълец. Хвана дръжката, стисна очи и ги отвори.

— Време е за шоу! — изсумтя и отвори вратата.

Тейн се изправи пръв и излая. Стийв извади пистолета от устата си, прицели се внимателно и го простреля право между синьото и кафявото око.

Дрезден се втурна навън с рев в атака. Щом го видя, едно от останалите кучета се врътна и побягна в обратна посока. Стийв закуцука по площадката. Дрезден скочи към един едър доберман и кацна върху него. Миг по-късно Стийв чу писъците на кучето. Останалите три кучета, до едно едри, заръфаха Дрезден кой където намери — по рамото, по предната лапа, по гърба.

Стийв, вкопчен в железния парапет, слезе с куцукане от първото стъпало, после и още две по-надолу. Нага се размърда на рамото му.

— Полека, момиче — предупреди я той. До таксито оставаха към трийсетина крачки.

Когато доберманът умря, Дрезден се насочи към кучето, което ръфаше дясната му предна лапа, едра немска овчарка. Той вдигна лапа, оголи хълбока на кучето и се опита да го заръфа. Първия път не улучи, но при втората атака захапа здраво задния крак на кучето. Стийв чу изпращяване. Овчарката изквича.

„Минус три! — помисли си Стийв. — Справяме се!“ — Той защапука към предната пътека, покрай един розов храст, а после и втори. Беше на двайсет крачки от таксито.

На Дрезден му беше трудно да стигне до кучето на гърба му. Стийв се замисли дали да не го застреля, но после реши, че съдейки по досегашния му опит, вероятността да уцели кучето или лъва бе еднаква. След малко Дрезден смени прицела. Наведе се надясно и изтрака със зъби срещу кучето, приседнало на задница. Кучето се вдигна и се оттегли, заобикаляйки отдалече. Забеляза Стийв и излая предупредително.

Лаят му — ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау — отекна по протежение на улицата. Миг по-късно Стийв чу чаткане на нокти по асфалта — първо на един набор от четири крака, после и втори, а след това — препускане. „Да му се не види!“ Беше на петнайсет крачки от таксито.

Дрезден скочи към кучето, дало тревога. Стийв вече ги беше подминал и не виждаше какво се случва, но след две крачки отново чу писък. Ревът, с който отговори Дрезден, бе примесен с бълбукането на нещо мокро.

Оставаха десет крачки.

Стийв рискува да погледне през рамо. На гърба на Дрезден все още висеше едно куче… Но зад него на хълма — десетки… стотици и още повече се изсипваха надолу, за да заемат местата им. „Откъде ли се взеха всички?“ — попита се той. Твърде много бяха. Дори и Дрезден не би устоял дълго срещу подобна орда.

— Хайде, грамадански! Време е да се махаме оттук! — Само две крачки оставаха между него и таксито. Вратата на таксито бе блажено и прекрасно отключена. Стийв се обърна.

Дрезден само го погледна. Бе обкръжен от трупове. Последното куче висеше от гривата му, дращеше и ръмжеше. Лъвът не помръдваше.

— Давай! — кресна отново Стийв, направи още една крачка и се нахака в таксито. Едва не изгуби равновесие. С разтреперани под тежестта на Нага мускули той плъзна назад вратата на минивана. — Давай!

Погледна през рамо да види какво задържа лъва.

— Какво правиш, по дяволите? Идвай!

Дрезден изтръска от себе си овчарката. Сега победоносно наблюдаваше как Стийв положи дъщеря му на задната седалка и спихналата се винилова тапицерия изсъска, а после как Стийв затвори вратата. „Сега тя е в безопасност.“ Жълтите му очи срещнаха погледа на Стийв. Дрезден, цар от старата епоха, замахна с опашка — само веднъж. После отмерено се обърна да посрещне прииждащите кучета. Всеки мускул изпъкваше в рязко очертан релеф. Той изрева. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от спретнатите къщи в предградието и добре подрязаните плетове със силата на динамит. Кучетата прииждаха към него като приливна вълна, бездънна и неудържима.

Дрезден ги нападна.

Стийв се вцепени за миг — чувстваше се незначителен и неспособен да откъсне поглед от силите, развихрили се пред него. В паметта му изникнаха думите на Карълайн: „Той ще те закриля, все едно си неговото малко“. Дрезден се вряза във вълната от кучета — оръдеен изстрел със заряд от кръв и ярост. „Той ги задържа. Забавя ги да стигнат до Нага… и до мен.“ А после, с гласа на Силия — „Не пропилявай това, задник такъв!“.

Стийв тръсна глава, принуди се да извърне очи, отвори вратата и се настани зад волана.

Сега кучетата атакуваха Дрезден. Първо едно, после — три, после дузина, и две дузини, и още сто подире им. Заедно изградиха жива стена от мускули и козина. „Таксито просто не би могло да я пробие — помисли си Стийв. — И танк не би могъл да я пробие.“ Той затръшна вратата. Сега Дрезден бе заровен под тях, невидим под бушуващата планина от козина и зъби — лабрадори, пудели, добермани, ротвайлери, черни, жълти, кафяви. Бледото лице на шофьора наблюдаваше всичко това от прозореца на банята. Стийв свали стъклото, обезумял, после извади пистолета и се стегна. Прицели се внимателно и стреля. Едно куче падна с писък и на негово място изникнаха още три. Стреля пак, стреля, докато ударникът щракна по празния патронник.

— Майната ви! — кресна той. — Майната ви, майната ви, Майната ви!

Едно-две кучета вдигнаха глави. Шоколадов лабрадор излая, после се втурна към колата. Стийв вдигна пак стъклото, но недостатъчно бързо. Кучето увисна на прозореца на косматите си кафяви лапи, лаеше и тракаше със зъби и дращеше със задни крака по вратата. Между горния край на стъклото и рамката на вратата имаше към четири пръста място — недостатъчно, че да стигне до Стийв, но кучето беше толкова тежко, че той не можеше да вдигне стъклото. Показа среден пръст на кучето и пъхна ключа в таблото.

Таксито запали веднага. Той излезе на заден от автомобилната алея. Кафявото куче продължаваше да виси на прозореца и да му пречи да вижда. Стийв се наведе назад на седалката да провери дали по някакво чудо Дрезден се е измъкнал от купчината.

Не беше.

Стийв насочи таксито към изхода и го подкара. Само след секунди рязко наби спирачки на изхода и гумите му изпушиха. Включи мигача, зави вдясно по Шосе 78 и отново го подкара.

Табелата на Гарисън Оукс се полюшваше в огледалото му за задно виждане.