Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (7)

IV

Когато Стийв издъхна, Карълайн си отдели време, за да се вземе в ръце. Тя стисна клепачи и издиша продължително.

— Арестуван си — повтори отново детектив Майнър. Отново бе започнал да щъка насам-натам. Сега се намираше в ъгъла, с гръб към нея. Направи крачка напред и се блъсна в стената. Тя отиде при него, завъртя го внимателно и му взе пушката. Той й я предаде, без да протестира.

Тя я презареди като спец, натика нов патрон в патронника, и после я остави върху масата в трапезарията. Внимаваше да не поглежда тялото на Стийв. После хвана детектив Майнър за раменете и го поведе към арката между трапезарията и кухнята.

— Застани тук — каза тя.

Той впери очи в нея за миг, а после пак ги завъртя.

— Арестувана си.

Но не помръдна.

Карълайн заобиколи отдясно на Стийв. Взе пушката и обви пръстите на лявата ръка на мъртвия около помпата, като я придържаше със своите. Десният му показалец постави на спусъка и прицели пушката в детектив Майнър.

Майнър наблюдаваше всичко това без особен интерес.

— Спри или ще стрелям.

Тя натисна спусъка. Изстрелът улучи Майнър в гърдите, пръсна сърцето и белия му дроб и изхвърли доста тъкан през дупката колкото юмрук, зейнала в гърба му. Той се свлече на пода.

Тя остави пушката долу и отиде до ключа на осветлението. Там свали дясната си ръкавица и прокара палец по месинговата пластина около ключа, като внимаваше да не я зацапа. Когато приключи, сложи отново ръкавицата.

Вече привършила, тя отдръпна ръце и остави пушката в хватката на Стийв. Обърна се и застана лице в лице с него. Дори и сега не си позволи да се разплаче. С безкрайна нежност посегна и затвори очите му.

— Дуй бу чи — произнесе тя, докато докосваше кожата на бузите му.

— У камакуту ну — рече. „Жьо сюи дезоле“, и „ек хет йоу лиеф“, и „ло сиенто“. „Та брьон орм“ и „хет спийт ме“, и „йе ми лито“, „ик халд фан ди“ и „йозюр дилерим“, и „А тан нагара“, и още, и още.

Седна до тялото на Стийв и се залюля напред-назад, обгърнала тялото си с ръце. Пое главата му в скута си. Сребристи лунни лъчи осветяваха стаята, пълна с изпотрошени предмети. Останала сама, тя се освободи от лъжите. Цяла нощ го прегръща, гали косата му и тихо му говореше, мълвеше „Съжалявам“ и „прости ми“, и „аз ще поправя всичко“, и „обещавам, че всичко ще е наред“ отново и отново, и отново, на всеки език, съществувал някога.