Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (40)

I

След две мили в западна посока Шосе 78 се вливаше в четирилентова магистрала, която влизаше в самия град — общо взето на два крайпътни търговски комплекса разстояние между Стийв и още много празен път. Знакът за ограничение сочеше 45 мили в час. Той погледна надолу и видя, че пердаши с осемдесет, а раздрънканото такси се тресеше като онези вибриращи легла по евтините мотели. Спря на първия червен светофар, малко нервно.

„По предното стъкло има кръв — помисли си той. — Как е попаднала там?“ Напръска го с почистваща течност с надеждата тя да отмие частично кучешката кръв. Не я отми, само я поразмаза. Главата му се замая.

Отзад Нага вдигна глава и се огледа наоколо, като примигваше.

— По-добре ли си? — Помисли си, че втората свещичка може да действа. — Недей да мърдаш. Измъкнахме се. Няма вече кучета!

Тя поразмърда опашка, после се наведе към задницата си и подуши превръзките.

— Е, да — въздъхна Стийв. — Така е то.

„Къде, по дяволите, трябва да закараш ранен лъв? В зоопарка?“

Черен камион „Тойота“ спря току до него. Стийв се обърна към него и пред очите му изникнаха калниците. Толкова високо шаси имаше, че, за да се качваш и слизаш, направо си трябваше стълба. „На това ли му викат камион чудовище? Къде е границата? — запита се Стийв. — Колко трябва да стане голям, та да стане чудовище? Дали трябва да е само еди-колко си по-висок от фабричния, или и гумите трябва да са…“

Камионът бибипна. Стийв вдигна очи. На около метър по-нагоре някакъв тип на пътническата седалка махаше на Стийв да си свали стъклото. Стийв го свали.

— Да?

Пътникът беше момче, осемнайсет-двайсетгодишно, нахлупило бейзболната си шапка на обратно.

— Йо, пич — каза той. — Към половин куче ти виси от задния калник.

— Така ли?

— Да. Да не го прегази? Нарочно, един вид?

— Не. Буда учи да уважаваме всичко живо. — А после додаде едва чуто: — Ама аз май позастрелях две-три.

— И цялата ти шибана врата е оплескана с кръв, човек. Да н’си катастрофирал нещо?

— Не. Бой с кучета. — Хрумна му нещо. — Ей, някъде тука да има ветеринар?

Малкият го погледна, като да беше луд.

— Човек, на туй куче никъф ветеринар не мой му помогна. Скъсано е на две, бе!

— Не питам за него — отвърна Стийв. — За нея питам.

— К’во?

Стийв посочи с палец задната седалка. Хлапето се наведе навън да надникне.

— Ау! — После се обърна към шофьора. — Ей, Франк, тоя кара лъв с таксито бе, баси!

Шофьорът се наведе напред:

— К’вооооо рече?! Я се дръпни назад, че не мога…

„Май трябва повечко старание да си трайкаш, беглецо.“

— Леле-мале! — възкликна шофьорът. — Аз тебе те знам! Ти си оня от Фокс Нюз!

— Не! — отрече Стийв. — Не съм аз! Ама много често ми го казват! Ха-ха! — „Тоя светофар се бави цяла вечност.“ Помисли си дали да не мине на червено, само за да се отърве от хлапетиите в камиона. „Не. Кофти идея.“ Вместо това вдигна стъклото — това всъщност помогна, то цялото беше в засъхнали кучешки лиги — и се престори, че разглежда рекламата на базара на четвърт миля по-напред. Присви очи. Там имаше супермаркет „Бай-ло“, магазин на „Уол-Март“, някакъв ресторант „Мосю Тако“ — „Т’ва пък к’во е?!“ — и ветеринарна клиника „Черният път“.

Стийв се замисли. Реши, че шансът ония от камиона да се обадят на полицията е 50 на 50. Трябваше да се махне от пътя, и то бързо. „От друга страна, Нага е тук.“ Тя си гризеше бинтовете. Вече бяха подгизнали и от тях капеше кръв. Свещичката бе помогнала, но въздействието й скоро щеше да отшуми.

Светна зелено.

— Майната му! — заяви той. — Истинският будист не би се проявил като морален и интелектуален страхливец! — Изчака онези с камиона да потеглят, а после се пререди зад тях. Половин отсечка по-нататък сви вляво към базара — и се издъни. Таксито беше миниван „Крайслер Вояджър“, четирицилиндров и много по-мощен от неговия работен пикап. Стийв не можа да прецени разстоянието до идващото насреща БМВ и накара жената зад волана да набие спирачки. Двамата със Стийв си отдадоха чест с вдигнат среден пръст. Нага пак надигна глава и изрева. Това така го стресна, че колата занесе и той се качи на бордюра, забърса плета и почти се нахака странично в един камион, натоварен с озеленители, който излизаше от драйв-тру заведението на „Макдоналдс“.

— Ааааа!

Нага отново изрева.

— Млък! Карам!

Видя в огледалото за обратно виждане как Нага го погледна с упрек. Стийв забави скоростта до пешеходна крачка и мина през останалата част от паркинга внимателно, като се оглеждаше и на двете страни на кръстовищата, и най-сетне акостира пред ветеринарната клиника. Отпред имаше надпис: „Вземете на Писанка крем против бълхи!“.

— Изчакай тук — заръча Стийв на Нага. — Ей сега идвам. — Той затъкна пистолета отзад в анцуга си и придърпа върху него фланелката от концерт. Докато заобикаляше таксито отзад, видя, че наистина от ауспуха виси половин куче. Не можеше да бъде сигурен, тъй като бе цялото оплескано с кръв, но му се стори, че като че ли е шоколадовият лабрадор, който му се беше лепнал на прозореца. „Може някак си да се е заклещил под заглушителя?“ Смътно си спомняше, че колата друсна няколко пъти на излизане от Гарисън Оукс.

С мисълта, че ветеринарят може и да не одобри това, той отдели секунда за опити да попритули малко трупа, но той беше едновременно страшно, ама страшно гнусен и заклещен здраво на мястото си. Когато в гърлото му се надигна напън за драйфане, той се отказа, избърса ръка в анцуга си отзад и закуцука към кабинета.

Подът на чакалнята бе застлан с фаянсови плочки и тя миришеше на храна за котки. Превзет на вид мъж с папийонка придържаше на къс повод йоркширски териер. Срещу него хипарка на средна възраст седеше с кошница за котки в скута.

Стийв се надвеси над рецепцията и се подпря на омазаните си с кръв ръце.

— Трябва да видя някой от лекарите — изрече той задъхано. — Спешно е.

Териерчето, ситно и безукорно на вид, излая по него.

— Трябва да попълните това — отвърна служителката на рецепцията, като го огледа предпазливо. — И се боя, че тези двама души са преди вас. Имате ли час?

Той се изсмя, не точно истерично.

— Случаят е спешен! Да имате носилка? Голяма носилка?

Спешен?

— Оооо, да! — Той закима настоятелно. — Страшно!

— Няма проблем — обади се жената с котешката кошница. — Аз не бързам.

Типът с териерчето я изгледа кисело.

— Само момент — каза служителката на рецепцията и вдигна слушалката на телефона. — Ей, Джър? Тук имаме един мъж със спешен случай. Можеш ли да вземеш Али и да донесете носилката? Благодаря.

— Не — рече Стийв искрено. — Аз ви благодаря! Много! — И едва не додаде „съжалявам“, но после размисли. Обаче действително съжаляваше. Мислеше си как най-вероятно всички в тази стая по-нататък ще преживеят един много гаден следобед.

Малко по-късно дотичаха две младички жени със зелени престилки. Едната носеше доста голяма носилка.

— Къде е той? Кучето ви, нали?

— Ъммм… Тя е в колата — каза Стийв. — Насам.

Те го последваха навън. На паркинга той видя, че ония с тунингования черен камион бяха завили обратно. Мотаеха се на паркинга пред „Уол-Март“ и зяпаха, камионът им чудовище боботеше слабо, но все пак се чуваше. Стийв изпъшка.

— Какво има? — попита по-високата зоотехничка.

— Нищо. Боли ме кракът. — Всъщност наистина го болеше. — Тя е тук. — Той отвори плъзгащата се врата на минивана и се дръпна зад жените. Нага вдигна глава, отпаднала, но заинтригувана.

— А стига, бе! — възкликна по-нисичката.

— Това лъв ли е?

— Ха-ха! Много често ни го казват! Всъщност тя е лабрадудел. Само сме я избръснали като лъв. Голяма веселба, а?

Двете се вторачиха в Нага. Стийв стаи дъх. Високата каза:

— Ние… — Тя посочи по-ниската. — … сме студентки по ветеринарна медицина. Разбирате това, нали?

— Да — кимна по-ниската. — Дивотии. — И двете се обърнаха и го погледнаха. — Вие да не ни мислите за иди… Ъ!

Стийв бе извадил празния пистолет, без да се цели в никого.

— Ето как ще постъпим. Вие дръжте носилката, а аз ще я извадя — каза той. — Тя няма да навреди на никого. Нито пък аз. Изгубила е много кръв. Ще я внесем вътре при доктора, а после вие двете сте свободни.

Двете осмислиха това.

— Говоря сериозно — каза Стийв. — Всичко ще е наред. Имам нужда от помощ, това е всичко. Ще ми помогнете ли? Моля ви! „Хайде де, хайде…“

Те се замислиха.

— В никакъв случай! — отряза ниската и погледна партньорката си за потвърждение.

Високата зоотехничка оглеждаше Нага.

— Влезли сте тук с лъв на задната седалка на таксито ви?

— Ами, кажи-речи да.

— Откъде знаете, че тя няма да хапе?

— Просто знам. Вижте я, много тежко е пострадала. Неприятно ми е да ви причинявам това, но…

Високата сега оглеждаше него. Стийв притаи дъх.

След малко тя каза:

— Става ли ние да носим лъва, а вие да й държите… Нали е женска?… Главата.

— Става! — отсече Стийв. — Сега ще вляза в таксито.

— Добре, господине — каза ниската прекалено искрено.

— Само да сте побягнали, ще ви прострелям в колената! — заяви Стийв, размахал празния пистолет. — Сериозно говоря! Много съм точен. Имам сребърен медал от Олимпиадата през 92-ра. Изстрелът няма да ви убие, но ще ви осакати за цял живот.

Притисната до стената, тя пусна фалшива усмивка.

— Не бих си и мечтала.

Той се качи в таксито.

— Сега ще прибера пистолета. — Затъкна го отзад. — Ето. Няма и да го видите пак, освен ако не се опитате да бягате.

— Приятно ми е да го знам — каза високата.

— Добре, подгответе носилката.

Двете зоотехнички погледнаха лъва, а после се спогледаха помежду си.

— Добре — каза високата. — Да. — Тя впи очи в Стийв. — Ще й държите главата, нали?

— Ще й държа главата.

Тя кимна на другата и двете нагласиха носилката в хоризонтално положение.

Стийв им се усмихна.

— Благодаря. Много. — Той ги заобиколи и влезе в таксито. — Ей, Нага! Ей, голямо момиче! Почти стигнахме, сладуранке. — Той я погали по козината и зрелищно й провери превръзките.

Зоотехничките го наблюдаваха облещени.

— Пич, не мисля, че ти трябва да…

— Шшт! — Възможно най-нежно той подпъхна ръце под Нага. Нага поръмжа, но не се съпротивлява. Той напрегна мускули и я вдигна от седалката. Много беше тежка. Той не толкова успя да я пренесе, колкото да осъществи едно контролирано падане на пода на таксито и още едно върху носилката. „Сигурно съвсем съм бил превъртял, та да я изкарам от къщата.“

На носилката Нага вдигна глава и се взря в двете зоотехнички. Те примигнаха насреща й, усмихнати и обзети от явен ужас.

— Хвани й главата — каза високата прекалено нежно. — Ммм, става ли?

— Дръпни се малко назад — рече Стийв. — Не мога…

Те се дръпнаха на крачка от таксито.

Той изскочи навън и изсумтя, когато болката се стрелна от болния му глезен и го прониза като мълния. Подпъхна ръка под повдигнатата глава на Нага, положи другата на бузата й и я погали по муцуната. „Ако реши да направи нещо, аз няма как да я удържа, но това може да им даде една секунда да избягат.“ Заедно те се заклатушкаха през паркинга и влязоха в чакалнята.

— Трябва ни стая… веднага! — заяви високата.

Служителката на рецепцията хлъцна, скочи от стола и си изтърва химикалката.

— Стая, ъъъ… Втора стая.

— Отиваме.

— Пич, ама това е лъв, бе! — отбеляза непринудено хипарката с кошницата за котки. Стийв не й обърна внимание. Типът с папийонката се надигна и се стрелна навън през вратата. Малко по-късно и териерчето му го последва.

— Какво става… — разнесе се женски глас от дъното на клиниката. — А! — възкликна тя. — Майчице.

— Вие ли сте лекарят?

Жената зяпна и после затвори уста.

Стийв нямаше как да я обвини.

— Всичко е наред — каза той. — Нага няма да навреди на никого.

Тя се замисли.

— Да, добре. Аз съм доктор Доджсън. Тя… какво й е?

— Кучета — обясни Стийв. — Сбихме се с едни кучета. Разкъсаха й крака доста тежко. Мисля, че са прекъснали артерия. Направиха й две, ъъъ, вливания, но не мога да спра кръвотечението.

— Вързана ли е?

— Не — отвърна Стийв. — Но тя няма да ви навреди.

— Няма как да го знаете. Нищо няма да предприема, докато не вържат това животно.

— Добре, добре. Донесете каквото и да е, ще й го сложа. — Мислеше за намордник или може би някакви ремъци.

— Той има пистолет — обади се ниската.

— Аз ще си тръгвам — каза жената с кошницата за котки.

— Съжалявам, но не мога да ви позволя — каза Стийв. — И да, имам пистолет. Не съм дошъл тук да нараня никого, кълна се, но имам нужда от помощ. — В мислите си видя Джак, навеки в плен на мрака. Плесницата на Силия изгори бузата му. Той погледна умолително лекарката.

Доктор Доджсън стисна устни и заобмисля положението.

— Добре — каза тя най-сетне. — При две условия. Първо, пускате всички тук да си тръгнат. Второ, вие да забодете спринцовката в ранения лъв.

Благодарността на Стийв бе тъй безкрайна, че той онемя. Нищичко не каза, само кимна. Лекарката махна на всички да се изнасят. Жената с кошницата за котки изскочи навън. След малко я последва и служителката на рецепцията.

Лекарката се обърна към зоотехничките:

— И вие.

— Аз ще остана — отвърна високата.

— Джери, няма нужда да…

— Ще остана. Това не бих го пропуснала за нищо на света.

Всички погледнаха другата.

— Приятно ви прекарване — каза тя. Стийв пое от нея дръжките на носилката и тя се изнесе с мълниеносна скорост.

— Добре. — Лекарката насочи вниманието си към своята пациентка. — Хайде да я закараме във втора стая. Тя не е напълно съзряла. Имате ли представа колко годишна е?

Стийв поклати глава.

— Тегло?

— Вдигнах я, но нищо повече не можех да направя. Към деветдесет килограма, може би?

— Според мен са си сто като нищо. — Тя позамълча. — Вдигнали сте я? Сам?

— И тя ми помогна малко. — Без да пуска носилката, той наведе рамо надолу и показа. — Пожарникарска хватка.

— Добре. Е… вие какъв сте, звероукротител или… — Тя тръсна глава. — Няма значение. По-късно. — В стаята за преглед те положиха носилката на масата. — Джери, иди в „Мерк“ и провери каква доза ни трябва за стокилограмов лъв.

— Кетамин и ксилазин?

Лекарката смръщи лице.

— Освен ако ти не се сещаш за нещо по-добро? Това ми е първият лъв.

— Това ползвахме миналото лято. Отивам да донеса.

— Ще ни трябва и ендотрахеална тръба. Най-голямата, която имаме.

Задните лапи на Нага висяха от ръба на масата. Тя вдигна глава, огледа стаята и изръмжа. Лекарката отскочи леко назад.

— Няма нищо — каза Стийв и потупа Нага по врата. — Няма страшно.

Зоотехничката Джери се върна след малко с голяма спринцовка и плик с найлонови тръби, който подаде на лекарката.

Доктор Доджсън провери нивата.

— Това ли е всичко?

— Кетаминът малко не ни достига.

Лекарката вдигна вежди.

— Само малко.

— Добре, трябва да стигне. — Тя погледна лъва, намръщи се и подаде спринцовката на Стийв. — Някога, преди да сте слагали инжекция?

— Не.

— Няма нищо сложно. Тази е мускулна. Забивате бързо и после бавно инжектирате. Вижте дали можете да намерите място на задния крак, по-далече от раната. — Стийв пое спринцовката, а после тя се дръпна до вратата. — Джери… Зад мен.

Стийв огледа задницата на Нага и намери един доста голям, хубав мускул. Пробва да нагласи иглата.

— Така ли?

Лекарката кимна.

— Все едно боцкаш портокал — обади се Джери от коридора.

— Добре. — Стийв издиша шумно и се съсредоточи. — Айде. — И забоде иглата в бедрото на Нага. Тя вдигна глава, озъби се… и изрева.

Стийв отскочи назад. Спринцовката увисна от бедрото на Нага. Той вдигна пръст, все едно се караше на непокорно дете:

— Лошо коте! Бъди послушна!

Ръмженето й бавно утихна. Стийв направи крачка напред, после и втора.

— От това ще ти стане по-добре. — Той хвана спринцовката.

Щом я докосна, Нага се сепна. С див вой, от който на Стийв едва не му се изпразниха червата, тя го удари по гърдите с дясна лапа. Ноктите й изровиха дълбоки бразди в плътта му. Стийв отскочи назад с крясък. Нага скочи от масата, приземи се с лапи на раменете му и го ухапа по лявата ръка. Някой в коридора изпищя.

Стийв — странно, но никак не го беше страх — вдигна ръце на височината на гърдите, отблъсна с всички сили и откъсна Нага от гръдта си заедно с доста кожа от гърба и рамото му. Нага се блъсна в стената и отскочи.

Следвайки инстинкт, който не разбираше съвсем, Стийв зашлеви лъвицата по лицето. Тя не го ухапа, нито го одра — сигурно от изненада, но отново нададе рев.

Стийв ревна насреща й:

— Давай де! Искаш да умреш накрая ли? Още ти тече кръв ма, скапанячке! Хапи ме колкото си щеш и ходи да си кървиш на паркинга! Да видим някой дали ще ти завлече грамаданския гъз до зоопарка! Айде да видим! — Капки от неговата кръв покапаха по пода и се смесиха с нейната. И двамата се изгледаха зверски. — Давай де!

След малко Нага се свлече до стената. Миг-два по-късно спря да ръмжи.

— Да — рече Стийв. — Така си и мислех. — И вдигна спринцовката от пода.

Зад гърба му лекарката извика:

— Според мен не бива да…

— Да, да, да. — Той отиде при Нага. Тя изръмжа пак и показа дълги бели зъби на фона на розови, здрави венци. „Бас държа, че капилярната й реакция в момента е доста добра.“ Без да обръща внимание на ръмженето й, той издърпа здравото й дясно бедро от стената и заби иглата в него. Тя пак изрева — тътнещ басов рев, от който стъклата на прозорците издрънчаха.

— Млъквай, ма!

— Бавно — обади се доктор Доджсън. Гласът й прозвуча приглушено. Стийв се огледа назад. Вратата беше почти затворена. Тя надникна вътре — показа се само до очите.

Той започна мъчително да натиска буталото, милиметър по милиметър. След малко спринцовката се изпразни. Стийв извади иглата и я захвърли настрана.

Нага го погледна объркано.

— Готово! — процеди саркастично Стийв. — По-добре ли ти е?

Нага го позагледа, а после се свлече. Малко по-късно положи глава на пода. Стийв също се свлече, опрял гръб на стената. Лопатките му като че бяха мокри. Изправи се пак, обърна се и погледна. Там, където се бе опрял, на стената имаше голямо кърваво петно. Той се обърна към ветеринарката:

— Да имате лепенки?

— Джери, донеси ми марля и лейкопласт.

Нага лежеше в полусъзнание на пода.

— Мисля, че можете да започвате — каза Стийв.

— Още не. Оставете да подейства десетина минути.

— А, добре. Силно ли кървя? — Той отиде до нея и й показа гърба си.

Тя го огледа.

— Лоша работа. Но мисля, че е повърхностно. Сигурно обаче ще ви останат белези. Трябва да ви позашият.

— Надали ще е проблем. Сигурно някой скоро ще дойде да ме арестува.

— Не се и съмнявам. По-голяма тъпотия май не съм виждала. — Умълча се. — Не ти липсва храброст, ама си много, много тъп. Този лъв твой ли е?

— Не точно. Но нещо такова. Срещнахме се едва преди няколко часа.

Тя вдигна вежди.

Стийв сви рамене.

— Много наситени няколко часа.

Ветеринарката погледна Нага.

— Кръвта й изтича. Сигурно нямаше да издържи още дълго.

Стийв я погледна.

— И по-тежки случаи съм виждала обаче. Тая превръзка ще задържи кръвта, докато тя е под анестезия. Почти съм убедена, че мога да я закърпя навреме. — Тя го погледна спокойно. — Ако си се опитвал да спасиш живота й, като че ли успя.

Стийв обмисли казаното, огледа го от всички страни и се усмихна.

— Така ли?

— Да. Обаче вярно беше тъпо.

Стийв въздъхна. Умираше си за една цигара.

— Буда учи, че трябва да уважаваме всичко живо.

— О… — Тя се замисли. — Будист ли си?

— Не. Гъз. Обаче се старая, не се отказвам.