Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (49)

IV

Нямаше никакво време. Куршумът бе уцелил Дейвид в скулата малко по-нагоре от идеалното попадение, около един пръст по-високо — дребна грешка в изчисленията. Лявата половина на лицето му беше отнесена. Мозъкът му се виждаше. Дори и като се вземе под внимание подготовката му, Дейвид щеше да умре бързо — оставаха му още най-много един-два удара на сърцето.

Но и двете му очи виждаха и все още имаше едно ухо. Всяко едно от тези трите щеше да е достатъчно. Карълайн обви с длани тила му и се набра. Огледа зейналата в главата му дупка, посегна с пръст и докосна много нежно една точка дълбоко в мозъка му. Щом я докосна, светна искрица. И при втория удар на сърцето тя долепи устни до ухото му и прошепна думата, която Бащата бе прошепнал на Митрагани толкова, толкова отдавна, когато бе пробудил зората на четвъртата епоха.

За Дейвид, щом я чу…

… времето…

… спря.

Карълайн се свлече обратно на асфалта и бялата пара на дъха й се издигна, огряна от уличната лампа. Поусмихна се, ала не можеше да събере сили за нищо повече. „Успях — помисли си тя. — Действително успях.“

Не тържествуваше, дори и облекчение не усещаше. Бе вцепенена.

Но вцепенението бе приятно.

Страничен ефект от това, че Дейвид се намира извън времето, беше, че сега бе безтегловен. Тя само го пипна и го оттласна от себе си. Той увисна неподвижно в нощния въздух и се полюшна леко като издишащ балон.

Карълайн чу стъпки зад гърба си.

— Здравей, Ъруин. — Гласът й бе ужасно пресипнал. Тя седна, закашля се и обгърна коленете си с ръце. — Ще ми помогнеш ли да се изправя?

— Ъъъ… — изрече Ъруин с нацепените си подути устни. — Нинам дали ше моа, ма ше пробвам. — И той закуцука малко по-бързо към нея. Затискаше с лявата си длан кървяща рана в крака си. С дясната стискаше пистолета „Хеклер и Кох“, с който бе застрелял Дейвид. От дулото му се виеше дим.

Протегна надолу яката си ръка. Карълайн я пое. Той я вдигна без никакво усилие.

— К’во му има? — Той бутна Дейвид с пръст. Онзи се завъртя с лекота на една-две стъпки над земята.

— Недей — каза тя. — Пусни ме там за малко, ако обичаш.

Ъруин я позагледа, после сви рамене и се отдръпна.

Тя спря въртенето, после обърна Дейвид така, че да може да прегледа раната. Несъмнено би била смъртоносна дори и за такъв като Дейвид. Лявата част на главата му липсваше.

— Добро попадение — отбеляза тя. — Всъщност почти идеално. — Метна един поглед на Ъруин. — Под малко крив ъгъл, обаче вината за това си е моя. Трябваше да се намираме под ъгъл седем градуса спрямо тебе, обаче бяха по-скоро девет. Мъка ми беше да се концентрирам с тая проклета дупка от копие в крака.

— Да — произнесе бавно Ъруин. — Сигур да. Ти как тъй знаеше, че аз…

— Командващ старшина Ъруин Чарлз Лефингтън от армията на САЩ, от запаса. Роден на 8 април 1965 г.‍, последно служил в 82-ра въздушнодесантна дивизия. Преди това — две години в снайперския екип на армията на САЩ. Кога последно си стрелял неточно, Ъруин?

— За преди тази вечер ли ми говориш? — Дейвид бе оставил Ъруин да изпразни един пистолет в него, преди те да пристигнат, ей тъй, за спорта. — Не помня точно. Преди бая време беше.

— Недей да се самоупрекваш. Нямаше как да го уцелиш по-рано. Никой не би могъл. Ела тук и дай да поогледам тоя крак. — Тя клекна да прегледа раната на бедрото на Ъруин. — Добре си. Артериално кървене няма. Възнамерявал е да си поиграе с тебе. — Тя полегна на платното. — Извинявай. Трябваше да го изчакам доста да те пообработи. Така нямаше да те смята за заплаха.

— Ниш’ ми ня’а. За добра кауза моа и да се остаа да ме побъхтат малко. — Ъруин се изплю. — Ама тоя си беше задник чиста проба.

— Представа си нямаш. — Карълайн затвори очи да се посъвземе. „Успях — помисли си пак. — Наистина успях. Съвсем наистина“.

— Та значи, какво изтървах? — попита Стийв. Двамата с Нага слизаха по пътя откъм Библиотеката. — Какво стана тук?

— По дяволите, Стийв! — възкликна Карълайн. — Казах ти да изчакаш в Библиотеката! Ти някога слушаш ли какво ти се говори?

— Не си ми шеф!

Ъруин се огледа през рамо.

— Здрасти, малкият! Как я караш?

Стийв му помаха.

— Стига де, не ме дръжте в напрежение. Какво стана?

— Ми… — отвърна Ъруин. — Общо взето, ей тая гад тука я душеше яката и аз малко нещо го гръмнах. Малко така във физиономията.

— Впрочем благодаря — обади се Карълайн.

Стийв, объркан, набръчка чело.

— Ама как успя? Като дойдохме, тъкмо куршумите ти бяха свършили.

— То и аз се чудя — рече Ъруин. — Ега ти работата! Начи, вие като дойдохте, оня едричкият тъкмо ме беше захвърлил. Смлял ме беше на кайма, та не ми беше до бой. Щях да ходя до оная къща там — той посочи единствената къща на улицата, която светеше, — да викам подкрепления. Докато ни учеха, ни набиваха никога да не зарязваме оръжие на бойното поле — смилал съм от бой разни пичове за туй нещо — та затуй пътьом си награбих пистолета, ако ще да беше празен. Ей тъй, по рефлекс.

И после, докато врътках кръгчета около уличната лампа, поглеждам аз надолу. И ти да видиш, т’ва пък там пред канавката ако не е пълен пълнител, дейба! И по-чистички съм виждал, ама като го позабърсах в ризата, влезе в работа като стой, та гледай. Напрау не можах да повервам. Магия съща.

— Няма такова нещо! — Карълайн издуха през ноздрите си двойна струйка дим.

— Абе, ха на бас, че знам откъде е дошъл — рече Стийв. — Може ли да го видя?

Ъруин вдигна пистолета, но не му го подаде.

— Това същият пистолет ли е, дето го носех, като излязох да побягам? — попита Стийв. — Оня, дето му го даде по-рано?

— Същият е, да — потвърди Карълайн.

— Значи пълнителят, дето си го намерил ти, трябва да е същият, дето го изтървах, като ми наскачаха кучетата.

— Ей, бас държа, че е той! — разсмя се Карълайн. — Гледай ти!

Сега и двамата мъже се бяха втренчили в нея.

— Значи… — заговори бавно Стийв. — Ти си нагласила цялата тази работа? Моето бягане вчера… Кучетата… За да изтърва пълнителя там, където Ъруин може да го намери? Точно тогава, когато Дейвид те е докопал?

— Да. — Очите на Карълайн светнаха като прожектори в нощта. — Да. Вярно е.

— Защо?

— Ами, Дейвид си падаше гад.

— Не, питам те защо си хвърлила толкова труд? Не можеше ли просто…

— Няма „просто“. — Тя заобиколи реещото се във въздуха тяло на Дейвид и както говореше, го заоглежда внимателно. — Не и с такъв като Дейвид. Прекалено е сръчен. Беше същински цар на каталога си. Веднъж го гледах как изкла сто израелски войници, въоръжени, с онзи неговия нож. Това беше просто упражнение, учебна задача. Можеше да ти чете мислите, ако не вземеш мерки против това. Няма никой на земята, който би могъл да го победи в честна борба. Но тук, вътре, в рейссак…

— В кое? — попита Ъруин.

— Рейссак ейриал — изчурулика Стийв. — Вид система за защита на периметъра. Изключително съвременна!

Ъруин го изгледа.

— Обаче с микровълните няма нищо общо. Това си бяха дивотии.

— Голям си отворко бе, малкият, а?

Стийв кимна скромно и запристъпя от крак на крак в пръстта — същи Джон Уейн, докато приказва с хубавата даскалица.

— Да.

— А не можеше ли…

— Да пратим тук армията може би? Една камара професионалисти, яки, грамадни типове, подготвени здраво и въоръжени до зъби? Ммммможе би — само може би — бих могъл да измисля начин да ангажират и някои като Делта форс. Несъмнено щеше да свърши работа? — Тя започна демонстративно да души из въздуха. Вятърът все още разнасяше едва доловим лъх на изгорял керосин откъм разбитите хеликоптери. — А, чакайте… — И тя пак се разсмя.

— Добре де — рече Ъруин. — Обаче откъде ще знаеш, че аз ще съм…

— Ти харесваш ли си работата в Държавна сигурност? Бас държа, че е интересна. Тъкмо по твоята част.

— Мда…

— А как попадна там?

— Случайно си беше — отвърна Ъруин. — Излязох да обядвам и…

— … и срещна случайно стар приятел? Познат от гимназията? Чиста случайност? Дето ни най-малко не я очакваш?

Ъруин не отговори, само я погледна. В погледа му просветна осъзнаване.

Стийв също схвана.

— А стига, бе!

— От много отдавна работя по това — обясни Карълайн. — Обичам да планирам. По плановете много ме бива. Виждали ли сте ги ония пичове, дето правят трикови удари на билярдната маса? Карат топката бияч да подскочи или да се търкулне обратно, и разни такива? Това беше моят триков удар.

Ъруин и Стийв се спогледаха. След малко Ъруин кимна.

— Хубу. Щом тъй викаш, начи ти вервам. Ама тоя що така фърка?

— Пак е моя работа.

— Да бе, сетих се — рече Ъруин. — Питам те как става?

— Преместих го извън времето.

— Я пак?

— Промених някои физични константи вътре в тялото му. За него времето вече не тече. — Гърлото я дереше, все едно бе разкъсано на парчета. Изкашля се и изплю кръв в снега. — Дейвид не пада, защото, нали разбирате, падането е процес. Но ако времето не тече, то един процес не може да протича като такъв, нали така?

Ъруин задъвка наум тази идея, а после си я прибра за по-късни размисли.

— Да, добре. Защо?

— Защо какво?

— Ми, защо го направи? Той щеше да умре сигур след секунда-две.

Тя кимна.

— Да. Щеше. Точно затова.

— Нещо не схващам.

— Ти умирал ли си някога?

Ъруин я изгледа.

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз съм умирала няколко пъти. Не е толкова гадно, колкото сигурно си мислите. За него смъртта далеч не е достатъчно гадна.

— Но това е?

— Не съм сигурна, но той смята, че е по-гадно. Това е важното.

— В смисъл?

— Ами, Дейвид е умирал сума ти пъти. Влиза му в обучението. Не чак толкова пъти като Маргарет, но достатъчно, че да му свикне. Преди няколко години подочух как двамата го обсъждат. Тогава на Маргарет вече не й пукаше. Стига вечерята да се позабави, и тя се юрва да се самоубива. Но тя каза, че имало едно нещо, дето все още не й давало мира. Не болката — с болката те можеха да се справят. Всеки от нас можеше. Но тя мразеше осъзнаването.

Карълайн се смълча.

— Не, не. Това е моя дума, не нейна. Как го каза тя? Каза, че продължавала да го усеща дори и сега, в корема и отдолу по ходилата. Когато раната е нанесена и никой не може да я спаси, тялото й разбирало. Маргарет е умирала по всякакви мислими начини, но тя каза, че по-гадно нещо от това не познавала. И Дейвид се съгласи с нея.

— И точно там се намира Дейвид сега. — Тя се усмихна. — В онзи миг, когато го усеща в корема и отдолу по ходилата. Уазин нята — мигът, в който умира последната надежда. И той ще пребъде в него вечно.

Усмивката й накара Стийв да отстъпи половин крачка назад. Дори и Ъруин трепна.

Инстинктът й подсказваше да си докара неутрално изражение. „Но защо? Няма причина да се крия. Вече не.“ Тя погледна ръката си. Връхчето на пръста й вече не трепереше.

— Значи той и тебе те вбесяваше, а?

— Малко. Да. Стийв, да имаш цигара?

— Точно преди ти да го… каквото и да е това… преди да го замразиш, ти го докосна — обади се Ъруин. — Вътре в раната. Защо го направи?

Стийв й подаде едно „Марлборо“ и запали едно и за себе си.

— Значи го видя? Да, ударих го малко с ток. Статично електричество, право в париетално-островната мозъчна кора.

— В кое? — попита Стийв.

— Центърът на болката в мозъка му — обясни Ъруин.

— Точно така. Слаб удар — малко по-силен от тока, който те удря от дръжката на вратата, след като си си търкал краката в килима. Но, разбира се, то много не ти трябва, не и когато цялата анатомия е наредена така пред теб.

— Провеждаха опити — допълни Ъруин. — Пичовете на Чейни, докато се опитваха да измислят какво да правят с Бин Ладен. Чувал съм разни истории. Когато нанесеш на някого такъв токов удар, той е равен на сбора от… Не само на всички болки, които си преживял, но и на всички, които би могъл да преживееш. Всичките едновременно.

— Да.

— И после го замрази? Точно в този миг? — Стийв се замисли над това само за миг и подсвирна: — Защо?

Карълайн си спомни как заваля топлият дъжд, спомни си соления, бакърен вкус на кръвта на Аша.

— Защото уазин нята не е достатъчен. Не и за него. Това обаче… Почти сигурна съм, че по-голяма гадост на никого и никъде не се е случвала. Никога. Мисля, че това е най-голямата възможна гадост, теоретичната горна граница на страданието. Отчаяние и агония. Абсолютни. И нескончаеми.

— По дяволите! — изруга Ъруин. — Голяма извратения.

— Благодаря, Ъруин. От твоите уста това е много ценно. — Тя издуха струя дим към нощното небе. — Исках да го направя, като го набода на онова неговото копие или може би да го прикова на писалище. Обаче не можах да измисля как да ми се получи. Това трябва да свърши работа. — Тя огледа Дейвид с хирургически поглед и бездънна злоба. — И мисля, че върши. Да. Вече действа.

— Кое?

— Погледнете го в очите и ми кажете какво виждате.

Стийв и Ъруин се наведоха и застанаха очи в очи с Дейвид.

— Почернели са — отбеляза Стийв. — Не, не, все едно са посинени. Бялото на очите му е черно! И… светят ли? Слабо?

— Да. — И тя го забеляза. — И аз така си помислих, но можеше да е и от светлината. — Карълайн извъртя Дейвид с лице срещу нея.

Сега навън бе много тъмно — нямаше нито луна, нито звезди. Снежинките, сипещи се по Карълайн, не се разтапяха. Мрак покриваше челото й, но когато дърпаше от цигарата, в тъмните вирове на очите й проблясваха в оранжево отражения близнаци.

— Пищи — промълви тя нежно на пелапи. — Опитай се да изпищиш. Ако изпищиш за мен, ще спра. — Сега се усмихваше. — Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира. Веднъж… Втори път… Не?