Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (54)

II

Пак си имаше много за изкачване — горе-долу колкото пет обикновени етажа, но нямаше нищо общо с онова алпийско изпитание — „тури си в раницата некой сандвич и ще си изкараме страхотен уикенд!“ — което си представяше, докато гледаше отдолу. Стийв спомена хрумването си за подвижните пътеки на летищата. „Нещо такова“ — каза Карълайн и после обясни — ако това беше подходящата дума — че нефритовите повърхности променят свойствата на разстоянията. „А!“ — възкликна Стийв. След още няколко стъпала погледна надолу и видя, че са се изкачили на над триста метра височина. Вцепени се и единствената му неподправена реакция бе благодарността, че тук няма вятър. И точно когато мускулите на прасците му започнаха да парят, стигнаха до върха на кулата.

На върха на стълбата имаше нещо като наблюдателна площадка, също нефритова, дебела около една стъпка и ши рока горе-долу колкото футболно игрище. Във високи сгради на Стийв му се завиваше свят, но тук по-скоро се чувстваше като в самолет. Кой знае защо, това му понасяше по-добре. Поне под краката си усещаше твърда почва. В един ъгъл забеляза барбекю грил и пет-шест градински стола. Коремът му изкъркори.

А после забеляза и нещо друго.

Близо до геометричния център на диска светлинният облак се рееше ниско, толкова ниско, че можеше да протегнеш ръка и да го докоснеш. Под тази точка забеляза на пода кафява бучица. Направи няколко крачки нататък, вперил поглед в нея. Карълайн не го последва — гледаше нагоре, към светлините.

— Ей, кой е това? — Бучицата се оказа младо момиче, почти дете още, което спеше на пода, свито в зародишна поза. — Пак някоя от твоите сестри?

— Какво? — намръщи се Карълайн. — Не, тук няма как да са останали мои сестри. Дръпни се, Стийв. — Тонът й отново бе станал хладен, също като в колата. — Това трябва да е Митрагани.

— Коя?

— Митрагани. Една от миропомазаните на Бащата, от третата епоха. Мисля, че е сестра на Нобунунга. Тя беше слънцето допреди няколко часа.

— Слънцето?

— Да. Помниш ли като преди време се стъмни? Аз я преобразих обратно в създание.

— Ъъъ… Щом казваш. Тя какво прави тук?

— Не знам. Трябваше да умре там горе. — Карълайн заобиколи Стийв и тръгна към момичето. — Трябва да е слязла някак.

— Откъде?

Тя посочи нагоре. Стийв проследи накъде сочи пръстът й и се вцепени. Отначало не бе забелязал, но от толкова близо светлинните точки в облака горе вече не изглеждаха като точки. Сега виждаше, че всяка от тях е мъничка въртяща се спирала, почти замръзнала на място, но не съвсем. Галактики?! Той посегна да докосне една и…

— Пору, син Аблаха? — Гласът на момичето бе тънък и детински. Беше се събудила и се подпираше на лакти. Платинена блондинка, хубава, макар и малко понацапана със сажди. Очите й бяха в нюанс на сивото, какъвто бе виждал само по бойни кораби.

Карълайн приклекна до нея, усмихната.

— Скоро ще идеш при него. — Тя погали челото на детето с опакото на дясната си ръка. Лявата посегна към кръста й и извади обсидиановия нож.

Какво беше това, по дяволите?!

— Карълайн, не!

Карълайн намушка момичето в шията само веднъж, после отскочи изненадващо високо назад. Приземи се на три крайника, стиснала ножа в готовност и с поглед, втренчен в момичето.

И тримата застинаха за миг. „Ние сме експонатът, изобразяващ убийство, в музей за восъчни фигури“ — помисли си Стийв, толкова ужасен, че към устните му напираше кикот. От шията на детето шурна струя кръв, дебела колкото пръст — веднъж, после пак, и се разплиска върху нефрита. Нов изблик. Кръвта започна да се събира в локва.

Момичето докосна шията си с ръка. Пръстите й почервеняха. Тя ги показа на Карълайн.

— Мору пан? Мору пан ка сейтер?

Карълайн разтвори устни в усмивка на гаргойл.

— Ча се Аблаха.

Момичето се свлече на земята. От артерията й отново шурна кръв, този път по-слабо.

— Господи! — кресна Стийв. — Карълайн, какво направи?! — Той се втурна към момичето с мисъл да притисне ръка към раната, да спре някак кървенето. Но траекторията му преминаваше покрай Карълайн и докато притичваше покрай нея, кой знае как, се спъна и се стовари върху нефритовия под.

— Всичко е наред, Стийв.

Предният зъб го болеше — беше се нащърбил. Усети вкус на кръв.

— Наред ли?! Не, не е! Това дете е само едно дете, Карълайн! Какво ти е сторила? — Усети присъствието на Нага до себе си, мускули и ярост.

Карълайн отвърна равнодушно:

— Тя е на шейсет хиляди години и е вярна на Баща ми.

— Е, и какво от това, еба си?! — Гласът му бе на ръба на крясъка.

Карълайн примигна.

— Представа нямаш какъв е залогът, Стийв. Ти нищо не разбираш за Бащата и колко опасно е всичко това.

— Тя е само едно дете, Карълайн! — Стийв се вдигна на крака и отиде при момичето. Тя се вкопчи в анцуга му с кървава ръка и заговори умолително на непознат му език. Устните й бяха посинели.

Стийв повдигна ръката й и огледа раната. Сънната й артерия зееше като уста без устни.

— Не мърдай — каза той. — Аз ще…

Карълайн сложи ръка на рамото му.

— Недей. След малко ще се свърши.

Не го заплаши с ножа.

— Може ли… Нещо против само да й подържа ръката? — Нага крачеше между него и Карълайн и го пазеше.

— Не. Прекалено опасно е.

Стийв се поколеба, а после въпреки всичко я хвана за ръка. Чу как Карълайн скръцна със зъби, но не понечи да го спре. Дланта на Митрагани беше мъничка и пърхаше като птичка в ръката му. Тя го погледна умолително със сивите си очи.

— Не знам какво да правя — рече й Стийв. — Много съжалявам.

— Мору пан? — повтори тя отново с отпаднал глас.

— Какво казва тя?

— Това означава „защо го правиш“ — преведе Карълайн.

— Много съжалявам. — Той посегна да я погали по бузата, но щом я докосна, тя се дръпна назад. Клепачите й се затвориха.

И тя издъхна.

— Ето, свърши се — отбеляза Карълайн.

Стийв затвори очите на момичето, после погледна ръцете си. Бяха червени. Показа ги на Карълайн.

— Да, като че ли да.

Щом забеляза изражението му, тя сякаш малко дойде на себе си. Лицето й доби унило изражение.

— Ти не разбираш — повтори тя.

— Правилно си забелязала. — Мислеше си: „Колкото и да е сръчна тя с този нож, аз съм много по-едър от нея. Не сме далеч от ръба“.

Лицето на Карълайн помрачня, ръката й посегна към кръста.

— Недей.

— Недей какво? — говореше любезно.

— Просто недей, става ли? Няма да те убия, но ще ти навредя, ако се налага. Не искам… Никак не искам… Но ще го направя. — А после додаде умолително: — Стийв… Нека ти обясня.

— Добре, давай.

— Митрагани може и да изглеждаше като дете, но не беше дете.

— А какво беше тогава?

Тя разтърка чело.

— Не съм сигурна. Не знам точно. Летописите са загубени или може би унищожени. Но тя беше важна. Тя бе една от ключовите помощници на Бащата. Ако все още му бе вярна — а няма никакви основания за други предположения — тя можеше да намери начин да го върне към живота.

— Да, добре де, добре. Обаче… какво от това?

Карълайн го погледна стреснато, после се позасмя.

— Ние наистина сме от различни светове, знаеш ли?

— Да. Да, и на мен веднъж-дваж ми мина през ума същото. Дали би се опитала да ми го обясниш? С думи прости?

— Бащата беше… — Тя се смълча, после се засмя. — Знаеш ли, аз знам буквално всяка дума, изречена някога, но не се сещам и за една-единствена, която адекватно да ти отговори на въпроса. Бащата си беше Бащата.

— Тоя отговор не ми помага кой знае колко.

— Знам. — Карълайн вдигна ръка. — Дай ми една минутка. — Тя се подпря на брадичка и се умисли за няколко секунди, а после вдигна очи към него. — Когато един от братята ми беше към деветгодишен, Бащата му заръча да убеди един дълбинен да го вземе за чирак.

— Дълбинен?

— Калмар великан, един вид.

— А…

— Майкъл опита как ли не, обаче дълбинният не се навиваше. Горският бог беше нещо набъркан, или пък може би просто мразеше хората. Вероятно истинският урок е било точно това, обаче ние все още не разбирахме как работеше Бащата. Млади бяхме. Брат ми се опита да обясни положението, но Бащата не желаеше да слуша. Каза, че брат ми „нямал нужния подтик“. — И тя потръпна.

— Добре ли си?

— Просто… дори само като чуя тези думи, знаеш ли… „Нямал нужния подтик“… и ми идва да повърна.

— Можеш да спреш дотук, ако искаш.

— Не. Благодаря ти, но не. Ти трябва да разбереш това. — Тя се взираше в светлините горе. Желязото отново прозвънваше в гласа й.

— Е… и какво стана после?

— Той взе нажежен ръжен и изгори очите на Майкъл.

— Какво?! Господи! Ослепил е детето?

— Да. Ослепи го. Е, не както сигурно ти си мислиш. Не за постоянно.

— Как е въз…

— Белият каталог, каталогът на Дженифър, обхваща медицината. Екзотична медицина. Никое от физическите ни увреждания никога не е било за постоянно. Бащата можеше да изцели всичко. А Дженифър беше още по-добра.

— Удобно.

— Ами… сигурно, да. В някои моменти бе чудесно. Но за това и се плаща. Философска цена.

— Сега вече нищо не разбирам.

Карълайн коленичи до локвата детска кръв. Беше му обърнала гръб, ала локвата кръв бе гладка, още не се бе съсирила и лъщеше и той виждаше отражението на лицето й в нея.

— За нас беше по-различно. За вас, американците, ако нещата тръгнат съвсем на зле… е, винаги разполагате с изход.

— Самоубийството?

Смъртта.

— Но… с вас не е било така?

— Не. Бащата гореше очите на Майкъл. Всяка нощ, отново и отново. Ние, останалите, трябваше да му помагаме, трябваше да гледаме. Всеки път това отнемаше около двайсет минути — с първото око се приключваше бързо, но после Майкъл трябваше да… да… да гледа. С едно око, нали разбираш. Да гледа как Бащата… ъъъ, Бащата… нали се сещаш, нажежава отново ръжена. На другата сутрин Дженифър възстановяваше и двете. И двете очи де. И после пак се повтаряше. — Докато говореше, мускулите на гърба й се издуваха и гърчеха като дебели змии под халата.

— Какво стана? Как свърши всичко?

Карълайн изръмжа. В локвата детска кръв Стийв мярна отражението на бели зъби.

— Майкъл придоби подтик. — Тя изплю думите, все едно повръщаше развалена храна. — След единайсет дни такива изтезания брат ми скалъпи начин да подчини Дълбинния на волята си.

Трепереше. Мина му през ума да отиде при нея, да докосне раменете й и да й предложи утеха, ала не дръзна.

— По-ужасно нещо не съм чувал.

— Бащата е такъв — рече Карълайн. — Всъщност у него дори нямаше гняв. Това си беше ежедневие. Просто наказание. Разбираш ли?

Стийв се замисли, преди да отговори.

— Да, може би разбирам. Поне малко. А това дете, как й беше името… Митрони?

— Митрагани.

— Тя е приятелче с тоя тип?

— Ами… беше.

Стийв изпъшка. Гадеше му се. Отиде до ръба на платформата и погледна надолу.

— Веднъж се качих на върха на Световния търговски център — каза той. — Тук е по-високо.

— Да. Много по-високо.

— Да кажем, че ти вярвам. За момичето.

— Така ли е?

— Не знам. Може би. На мен ми изглеждаше безобидна. — Той сви рамене. — Но не съм свикнал на такива височини. Може би тук, горе, правилата са по-други. Така ли е?

— Не знам изобщо тук да има правила — каза Карълайн. — Аз победих. Това е единственото известно ми правило.

— Защо мен? — Той говореше нежно. — Защо съм тук? Не разбирам.

— Ти си вързан в ръцете, Стийв. Трябваше ми някой, който да изтърве пълнителя. Не можех да го свърша сама, не можех дори да го погледна. Дейвид можеше да го прочете в съзнанието ми.

— Това ли било? Очакваш да ти повярвам, че си ме въвлякла в това само защото съм непохватен?! И затова съсипа живота ми?!

— Стига де, преувеличаваш.

— Преувели… — Стийв си сдържа езика. „Душевният покой не е отсъствието на конфликт, а способността да се справиш с него.“ Това помогна малко. — Карълайн, ти ме накисна за убийство, еба ти, а после ме прати да ме изядат жив побеснели кучета. Помниш ли? — Той потупа Нага по раменете. — Нага помни.

Нага му удари едно рамо в знак на солидарност и двамата изгледаха ядно Карълайн.

— Да, да, виж, има още нещо, освен непохватността ти.

— Брей, постигнахме напредък. — Двамата с Нага се спогледаха. — Продължавай, моля те, продължавай. Защо избра мен?

— Ще обясня. Наистина ще обясня. Но първо трябва да окача Дейвид. — И тя подръпна връзката. Чернотата го бе погълнала изцяло, до последния му космат палец.

Стийв усети как очите му се отварят широко. Чернотата около Дейвид забележително бе нараснала само за последните няколко минути. Сега дори и от метър и половина Стийв усещаше горещия полъх. Беше като пещ. Отстъпи половин крачка назад.

— Какво се случва с него?

— Помниш ли, споменах, че той е застинал във времето?

— Ъъъ… май да. — Чернотата около Дейвид бе втечнена и по повърхността й се завихряха водовъртежи.

— А помниш ли какво правеше той, когато го замразих?

— Да не съм на изпит?

— Не, това е по-скоро метод на преподаване. Ще го разбереш по-добре, ако го измъкна от теб. Помниш ли?

— Ами… май да. Той умираше, нали? А ти тъкмо му беше пуснала малко ток в мозъчния център на болката. Каза, че това било „теоретичната горна граница на страданието“. — А после измърмори едва чуто: — Тоест… по дяволите!

— Точно така. Но точно тук е разликата. Страданието, обикновеното страдание, е преходно. Онова, което възприемаме като емоция, е само бърза връзка между триизмерното пространство и една от по-висшите физически равнини — гняв, радост, наслада, каквото и да е. Отзвукът може да кънти години наред, но действителната връзка обикновено трае някаква си частица от секундата. — Тя отново пусна гаргойлската си усмивка. — Обикновено.

— Но… не и този път?

— Точно така. — Тя поразлюля черното кълбо. — Тук, вътре, времето не тече. И го свърших точно както трябва. Дейвид е свързан с чистото терзание и не може да го преодолее. — Тя го погледна с очакване.

Стийв дълго мисли над това, сетне се предаде.

— Ъм… и какво?

— Така между равнините ще продължи да се отделя потенциална енергия — обясни тя. — Това е като кондензатор с безкраен заряд.

— Енергия. — Той погледна Дейвид, вече напълно погълнат от чернотата. Кълбото видимо се бе разраснало по време на разговора им и се бе загряло още повече. — Това черното, значи? Това е енергия?

— Точно така.

— Колко голямо ще стане?

— Не знам точно. Един милион мили в диаметър, плюс-минус. Затова се качихме тук, горе. Трябва да го закрепим в небесата, там има място.

— Я пак?

— Утре по това време Дейвид ще бъде нашето ново слънце.