Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (36)

I

Около час след като Стийв и лъвовете се приютиха в стаята с пещерни рисунки, мобилният телефон на госпожа Макгиликъти иззвъня. Стийв седеше до лъвицата и преглеждаше превръзките й. Надигна се със сумтене, изкуцука през стаята и го вдигна на петото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Стийв. Карълайн е.

— Много ясно. — Прерови купчината с припасите за още говежда пастърма. Беше домашна и много вкусна. — Кой друг може да е? — Забеляза, че леко заваля думите. „Сигурно от болкоуспокояващите. Или от кръвозагубата.“

— Как си?

— А, екстра съм! — възкликна той, като вложи рязка нотка в гласа си. — Благодарение на тебе, искам да кажа. Намерих бинтовете и к’вото там. Много полезно. Мисля, че кървенето спря.

— Това е добре.

— Да. Да, добре е. И подозрително удобно.

Продължителна пауза.

— Има едно глинено гърненце, запушено с тапа — каза Карълайн. — Него видя ли го?

— В интерес на истината, видях го. Точно до спринцовките? Зачудих се какво ли е.

— Точно то е. Взех го от сестра ми. Съдържанието му ще ти помогне за кръвозагубата. — Тя замълча. — Ако, ъъъ, нали се сещаш… ако това ти създава проблем.

— Случайно да, създава ми. Убеден съм, че е така. Как така се сети? Доста ми се мае главата и според мен не е само от болкоуспокояващите. И какво… да ги дъвча ли тия топченца в гърненцето, или…?

— Ъмм… не.

— А какво тогава?

— Ами, те са за, ъъъ, това са… свещички.

— Ясно. Значи да си го навра в гъза?

— Да.

— Интересно.

— Какво?

— Тъкмо си мислех същото за тебе! — ревна Стийв. — Натикай си го в гъза, ужасна смахната кучко! — Той посегна да прекъсне разговора, но после му хрумна нещо. — Но първо един бърз въпрос, преди да ти затворя. — Изчака дълго. — Там ли си още?

— Да.

— Това нещо действа ли на лъвове?

— На лъвове?

— Да, на лъвове. Подкреплението ми. Благодаря ти и за тях впрочем. Страхотни бяха. Пристигнаха тук баш в пословичния точен момент, еба си. Обаче женската доста тежко я посръфаха. Загуби много кръв. Сложих й няколко стегнати превръзки, но мисля, че още кърви.

— Не са ли мъртви?

— Не — заяви Стийв, горд със себе си за пръв път от десетилетия. — Прибрах ги вътре.

— Но… нали ти казах…

— Да. Спомена, че „можете да ги прежалите“. Почти сигурен съм, че точно така го каза. Обаче нали тъкмо ми бяха спасили живота, си рекох, че да ги зарежа да умрат там навън, това не е пътят на дао, еба ти.

— Кое?

— Пътят на дао. Това е на китайски. Значи, че не беше редно да постъпя така.

— А.‍ Произношението ти…

— Кое?

— Няма значение. Но нека отговоря на въпроса ти — да. Би трябвало да действа и на лъвове.

Стийв се умълча продължително.

— Там ли си още?

— Какво? Да. Извинявай. Опитвах си да си представя как се пъха нещо в лъвски гъз. И като че ли още не съм успял съвсем.

— А… Ами, ти си решаваш. Както казах, на този етап те могат да бъдат прежалени. Но няма да ти сторят зло. Дали са дума.

— Ясно. Дали са дума, а? На теб ли?

— Не на мен. На брат ми.

— Страховитата грамада?

— Не. На другия ми брат. Майкъл. Той разговаря с лъвовете. И им нареди да се погрижат за теб.

— Разговарял е с лъвовете, а?

— Да. Сключихме сделка. Те ще те закрилят, все едно си малкото им.

— Може да са го казали просто от учтивост.

— Не — отвърна тя сериозно. — Дрезден може да е в изгнание, но все още е цар. На неговия език думата за „обещание“ е същата като думата за „несломима кост“. Каквото е казал, ще го изпълни.

Стийв се замисли над това. Когато заговори, майтапчийският му тон частично се беше изпарил.

— Щом казваш. Като че точно това правят. И честно казано, почти бях зацепил, че няма да ми сторят зло. — Той замлъкна. — Но просто ти трябва време, докато проумееш идеята. Когато станах тази сутрин, бях с впечатлението, че лъвовете са страшни. — Той потупа Дрезден по гривата и му предложи остатъка от говеждата пастърма.

Едрият лъв я подуши, после предпазливо я пое от ръцете му и оголи кучешки зъби, по-дебели от палеца на Стийв.

— Тия двата обаче изглеждат свестни. Днес нанесохме мощен удар по предразсъдъците. — Хрумна му нещо. — Я кажи, на женската знаеш ли й името?

Отначало тя не отговори. После чу плътно басово ръмжене, точно като лъвско. Стийв вдигна вежди и дръпна слушалката от ухото си. Щом чу звука, мъжкарят надигна заинтригувано глава.

— Друг лъв ли има при тебе?

— Не. Аз бях. Това й е името.

— А… — Стийв млъкна. — Надали ще мога да го произнеса правилно.

— Сигурно няма. Теоретично и аз не мога.

— Как така теоретично? Та аз току-що…

— Няма значение. Практика е нужна. И лека хирургическа операция, за да можеш да го докараш както трябва. Но… можеш да й казваш Нагасаки. Нага на галено. Така ги кръсти оня, дето ги беше отвлякъл. На тях тези имена не им харесват, но ще ги различат. Ще знаят на кого говориш.

— Дрезден и Нагасаки, а? Сладурско. Женени ли са, или както там се казва?

— Не. Нага е малкото му.

— Бая голямшко малко.

— Рожбата му де. Но тя ще стане още по-едра. Ще достигне зрелост чак след две години.

— Ако оцелее дотогава.

— За какво говориш?

— Както казах, загубила е много кръв. А аз никъде не мога да отида заради кучетата. Навънка са поне двеста броя. Как смяташ да ме измъкнеш оттук?

— Ще вървим пеша. Но няма да стане по-рано от утре. Най-малко.

— Тя… Нага… Тя няма да издържи толкова дълго. И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „ще вървим пеша“? Нали уж ти не можеше да…

— За това ще говорим, като дойда там. Вероятно мога да…

— Не може ли да си измениш графика или нещо такова? Тази лъвица… Та тя ми спаси живота. — За миг видя лицето на Джак през дупката в покрива на аптеката, пленник в мрака, който никога нямаше да напусне. „Тръгвай. Ще те настигна.“

— Съжалявам, Стийв. Просто не мога. Но лъвицата не е важна.

— Да, обаче за мен може и да е важна. — Той затвори. — И майната ти!

Тя пак позвъни, после още веднъж. На третия път той изключи телефона.