Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Library at Mount Char, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2019)
Издание:
Автор: Скот Хокинс
Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Deja Book
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Излязла от печат: май 2016
Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2073-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5786
История
- — Добавяне
V
Сега и двамата я попоглеждаха. „Дейвид бездруго не ме чува.“ Тя отпусна ръка и когато заговори пак, се постара речта й да звучи нормално:
— Да — добра и силна връзка. Трябва да съм нагласила времето съвсем точно.
Нага подуши Дейвид и нададе вой.
— Да сте го хранили скоро тоя лъв? — попита Ъруин.
— Тя ще се оправи. — Стийв потупа Нага по гърба. Тя отърка рамо в бедрото му. — Тя ни е една голяма хубава сладурана. Нали тъй, момиче?
Карълайн се усмихна и стъпка фаса от „Марлборо“-то с бос крак.
— Още една имаш ли?
Стийв извади пакета. Двамата запалиха. Стийв подаде пакета на Ъруин.
Ъруин махна да го прибере.
— Тая гадост убива. — И налапа малко тютюн за дъвчене.
— Тече ти кръв — обади се Стийв с неподправена загриженост в гласа.
Тя погледна надолу. Кръвта капеше от раната в бедрото й — не шуртеше както когато е засегната артерия, но беше доста тежко.
— А, да бе, да. Стийв, мога ли да те пратя да изтичаш за нещо?
— Разбира се. Какво ти трябва?
— Трябва да си позакърпя крака. И крака на Ъруин. Помниш ли оная купчина неща, която ти оставих във всекидневната на онази бяла къща?
— Да, то е ясно.
— Там има една голяма брезентова торба, вързана с връв. Донеси я, както и бинтове и колкото вода можеш да носиш. Еластични бинтове, ако са останали.
— Става. — И Стийв хукна.
— Ъруин, мога ли да взема едната връзка на обувките ти?
— Ъъъ… Да. Щом искаш. — Свали маратонката си „Рийбок“, извади връзката и й я подаде. — За какво ти е?
Тя върза единия й край за косматия палец на крака на Дейвид, а другия — за една пощенска кутия.
— Имаме още една работа за вършене, а не ща да отплава.
* * *
Карълайн не беше толкова сръчна като Дженифър, но пък и раните им не бяха от най-тежките. Тя натъпка раните на стъпалото и на бедрото си със сив прашец и после го заля с вода. Докато обработваше Ъруин, прашецът се преобрази в плът, свежа и розова.
Намериха Маргарет точно до изхода за шосето. Още си играеше с главата на президента.
— Ти уби Дейвид — каза Маргарет, без да вдига очи. — Как успя ти да убиеш Дейвид?
— Не точно го убих. — Карълайн диво тържествуваше, но беше и предпазлива. Трудно бе да се каже какво става в главата на Маргарет. — Това щеше да е голяма милост за него. Изнамерих нещо по-лошо.
— По-лошо от забравените земи?
Усмивката на Карълайн бе кървава.
— Много по-лошо.
Маргарет за първи път вдигна очи с интерес.
— Сериозно? — Тя впи поглед в лицето на Карълайн. — Вярно е. Действително си го изнамерила. Значи си ужас. А аз не го знаех. — Тя се усмихна. — С теб сме сестри. — А после заговори на главата: — Дейвид каза, че тя може би чете неща извън каталога й, обаче аз не му повяааааарвааааах. Тя изглежда една такава свитичка и розовка. — Подчерта думите „свитичка“ и „розовка“, като боцна президента по бузите. Главата се опита да изстене, но нямаше въздух.
Маргарет изстена вместо нея, разлюляла глава в нощта. После й хрумна нещо.
— Бащата ще се ядоса. — Накара главата да изпъчи долната си устна.
— И Бащата го няма вече. Убих го.
— Той ще се върне. Винаги се завръща.
— Не и този път.
Маргарет се подвоуми, а после изрече тихо:
— Довършила си Бащата? Довършила си го завинаги?
На Карълайн й се стори, че забеляза как по лицето на Маргарет трепва недоловима сянка на изражение. Надежда може би? Не можа да го разпознае.
— Да. Няма го вече.
— Навеки?
— Навеки.
— Ах… — Отново онова мигновено, трудно разгадаемо изражение. — Вярвам ти. — Тя отново сведе поглед към главата, а после й хрумна нещо и отново погледна нагоре. — Значи ти си ужас и смърт. Нали? — Тя се взря сериозно в Карълайн в очакване на отговор.
Карълайн примигна.
— И така може да се каже сигурно.
— Тогава ти си моя господарка. — Тя остави главата на президента на земята, изправи се и направи реверанс. — Какво ще желаете да сторя за вас, госпожо?
Карълайн не знаеше какво да очаква, но това никак не го очакваше.
— Само едно. — Тя погледна Ъруин и кимна. Ъруин вдигна пистолета.
— А… — изрече отново с досада Маргарет. — Изпращаш ме у дома?
— Да.
— Хмм… — Тя поизчака. — Може ли да помоля за нещо? Господарке? За една услуга, ако обичате?
Карълайн бе в щедро настроение. Тя докосна Ъруин по рамото и каза на английски:
— Не още.
А после се обърна на пелапи към Маргарет:
— Разбира се. Защо не?
— Помниш ли как умря Дейвид? Първия път?
— Да. Но, Маргарет, аз не бих…
— Искам така да си отида у дома. Чрез бика. Както си отиде Дейвид.
Карълайн впи очи в нея — не беше сигурна, че е чула вярно.
— Я повтори?
— Бих искала да ме опекат в бика. Бащата каза, че това ще е последният ми урок. Вярвам, че съм готова.
— Маргарет… Защо ти е да искаш подобно нещо?!
— Не знаеш ли? — попита тя разочаровано.
— Не. Не знам, наистина.
— И Дейвид никога не го разбра. Аз исках да го чуя, знаеш ли, но… Той не можеше да достигне до мен. Вече не. От много отдавна. Но ние с теб явно сме сестри. Затова може би… — Маргарет я погледна навъсено, мъчейки се да намери думите. — Аз вече съм много далеч. Далеч от всички вас, далеч от себе си. Разбираш ли, аз съм сред далечния мрак. — Тя примигна умолително. — Тъй дълго, тъй дълго се скитах. Дотук разбираш ли?
Карълайн кимна леко.
— Да.
— Често обаче мисля за бика. Ти мислиш ли за бика?
— Понякога.
— Помниш ли как сияеше той? Как огънят го оцвети в оранжево под лунните лъчи и Дейвид пееше?
Устата на Карълайн пресъхна.
— Да, спомням си.
— Ако някой напалеше такъв огън за мен… Струва ми се, че може да го почувствам. Дори и тук, сред далечния мрак, аз може и да го почувствам. И… ако се разгори достатъчно ярко и гори много дълго… Може би ще мога да проследя обратния път до него. — Маргарет, бледна, същински кошмар, около трийсетгодишна, се усмихна мечтателно. — Разбираш ли, отново да се върна в себе си. Може дори и да избликне песен от мен. Мисля, че може да ми е останала още една. — Тя погледна Карълайн и в очите й танцуваше призракът на надеждата. — Само една. Това е всичко, за което моля! Мислиш ли? Може би?
— Да — каза тихо Карълайн. — Може би.
— Значи ще го сториш?
Спогледаха се. Червеи се гърчеха в косата на Маргарет.
„Когато бяхме деца, тя имаше най-хубавите играчки — помисли си Карълайн. — Хубави куклички. Понякога ми ги даваше да си играя.“
— Да, щом това искаш. — А сетне додаде на английски: — Ъруин, прибери пистолета. Нов план. Маргарет има последно желание.
— Нема ли да я гърмя?
— Не. Това очевидно не е достатъчно безумно.
Мускулите на слепоочията му заиграха.
— А какво тогава?
— По-лесно ще е да ти го покажа. В онзи гараж там трябва да има ръчна количка. Може ли със Стийв да ми я докарате? И няколко цепеници от дървата, струпани отзад? Ще ви чакаме на върха на хълма.
Ъруин я изгледа втренчено.
— Хубу. — Той издърпа напред затвора на пистолета и спусна предпазителя. След леко колебание го подаде на Карълайн с дръжката напред. — Искаш ли го за малко?
Маргарет се люлееше напред-назад на пети като детенце пред щанд за бонбони.
— Благодаря, но не мисля, че ще ми потрябва.
* * *
Мъртъвците лъскаха бика през няколко дни. Дори и на слабата светлина на далечната улична лампа той излъчваше сияние.
Петнайсет минути по-късно потният Ъруин изкара количката върху последното от стъпалата, издълбани в отвесната скала. Количката беше пълна с възлести чамови дърва, сухи и лепкави от смола. Той я спря до бика и избърса потно чело с опакото на ръката си. После почука с кокалчета по бронза.
— Какво е това чудо?
— Това е най-ужасният барбекю грил на света — отвърна Карълайн.
Маргарет не беше изтърпяла да чака и мъкнеше дърва от купчината на ръка, подвила дребничкото си тяло под товара. Носеше ги при бика по две, по две и пак тъй ги редеше. Щом видя Ъруиновата купчина чам, се усмихна.
— Ще си печем мръвки ли? — Тонът на Ъруин беше подозрителен и… още нещо.
Гласът му напомни на Карълайн за ромбоидните шарки по люспите на гърмящите змии, почти, но не съвсем изцяло скрити под есенната шума. Помисли си дали да не го отпрати. „Той не е Дейвид, но и не е нищо и никакъв.“
Не точно. Това е… наш обичай. Нещо като ритуал.
Десницата на Ъруин посегна към лявото му рамо и го разтърка. Тя знаеше, че там с клеймо е отпечатана цифрата 4. Всички от отряда му ги получиха в Афганистан. Ъруин би разбрал един ритуал.
Маргарет пусна донесения наръч накършени клони, хвърли на Ъруин алчна усмивка и измъкна една цепеница от количката му.
Ъруин се замисли.
— Да. Добре. Да попренеса някое и друго дърво?
— Да, ще е чудесно.
Четиримата влязоха в ритъм — Стийв и Ъруин пълнеха количката, Ъруин я буташе и я изсипваше. Карълайн уж трябваше да помага на Маргарет, но Маргарет си имаше някаква теоретично оптимална представа за подреждането на купчина дърва и постоянно отблъскваше ръката на Карълайн.
След двайсетина минути Маргарет отстъпи назад и погледна купчината.
— Стигат.
— Маргарет, сигурна ли си, че…
— Да. Малко по-висока да е, и всичко ще свърши твърде бързо. — Маргарет хвана капака, но беше дребна и крехка.
Напъна се да го отвори и сухожилията по врата й изпъкнаха, но успя да го повдигне едва на няма и педя нагоре. Карълайн дойде да помага. Двете успяха да го вдигнат заедно над повратната точка. Дебелият бронзов капак издрънча, щом се чукна в гърба на бика.
— Сигурна ли си, че искаш точно това?
— О, да! — В гласа й звучеше нетърпение.
Карълайн се обърна към Ъруин на английски:
— Ще й помогнеш ли да влезе?
— Какво?
— Това влиза в ритуала.
— Ъхъ. — Ъруин се втренчи подозрително в Карълайн, после и в Маргарет. Маргарет кимна и се залюля на пети. Ъруин коленичи, сключи длани и й ги подложи за опора. Маргарет вдигна мръсния си бос крак и се разколеба.
— Ето — каза тя и подаде запалката си на Карълайн. — За тебе е.
Карълайн дори не искаше да я докосне.
— Спокойно, аз си имам.
— Вземи я.
— Сериозно, аз…
— Вземи я. Рано или късно ще ти потрябва. — Маргарет се усмихна. Зъбите й бяха черни. — Сега и ти си като мен.
„Давайте да приключваме с това.“
Тя пое запалката с два пръста, докосвайки я едва-едва.
Маргарет се изкатери и влезе в бика.
— Не разбирам — каза Стийв.
— И аз не разбирам. Никак. Но това е, което тя иска.
Очите на Маргарет сияеха, огромни и бели на фона на чернилката вътре — бе възбудена, ала не смееше да храни твърде големи надежди.
— Тя не е била винаги такава — каза Карълайн. — Като бяхме малки, тя… Тя си имаше огромна кукленска къща. Играехме си с нея понякога. — Тя въздъхна. — Някой от вас ще ми помогне ли за капака?
— Какво правиш? — попита Ъруин, ала беше наясно. Той бе американец, а не тъпак.
— На теб на какво ти прилича? Помогни ми.
— Ъъъ, не. Не мога да ти го позволя — заяви Ъруин.
Карълайн изпухтя вбесено. „Може би Стийв ще помогне? Не. Бутни! Ти можеш!“
— Искаш да я утрепеш, добре. Собственоръчно ще я застрелям. Но не можеш да я изгориш. Не може с човек да се постъпва така. — Ъруин я гледаше сърдито. — На умна мадама като тебе това трябва да й е ясно.
— Подкрепям Ъруин — обади се Стийв.
Карълайн се намръщи и почука с нокът по зъбите си.
— Щом вие двамата не искате да се месите, добре. Не ви обвинявам. Помогнете ми с капака и ще се видим на изхода.
— Не мога да ти го позволя — заинати се Ъруин.
Карълайн се обърна към него и заговори внимателно, все едно обясняваше нещо на малко дете:
— Ъруин… Ние не преговаряме. Тук няма позволявам, не позволявам. Ще ми помогнеш ли, или не?
Ъруин не помръдна.
Карълайн завъртя очи и се обърна към бика. Напъна се и забута капака. Ръцете й трепереха от напрежение. Не успя да го вдигне над повратната точка — силите я предадоха. Капакът отскочи обратно нагоре с оглушително дрънчене, което отекна над Гарисън Оукс като гонг. Долу в квартала се заотваряха врати. Чу как един от мъртъвците се провиква:
— Ей, кучета, тука! Излезте от тоя боклук! — Но гласът му звучеше тревожно.
Зад гърба й нещо тихо щракна — Ъруин вдигна предпазителя на пистолета.
— Не мога да ти го позволя — повтори той.
До слуха й достигна глухо, басово боботене — все още беше далече, но бързо се приближаваше.
— Свали пистолета, Ъруин.
— Мисля да ти откажа — отвърна Ъруин.
Нага вдигна очи към небето и изрева. Долу в квартала кучетата бяха наизлезли заедно с мъртъвците. Щом чуха рева на Нага, две-три се разлаяха. Един мъртвец се провикна:
— Мааац, пис-пис-пис!
Внезапно нощта се обля в светлина и екна от шум. Иззад извивката на хребета се показа нисколетящ хеликоптер. Прожекторът му светеше в нажежено бяло. От двете къси, дебели издатини отстрани стърчаха бомби, ракети и дула.
— Какво е това? — изкрещя Карълайн с цяло гърло, за да надвика шума от перките.
— АХ-64 — отвърна Ъруин. — Боен хеликоптер „Апачи“.
След малко се появи и втори хеликоптер. Двете машини надвиснаха над поляната на бика с пламтящи прожектори. Във въздуха се разхвърчаха борови иглички, пръст, листа, вейки. Светлината режеше очите.
Маргарет надникна от бика да види какво става. Каза нещо на Карълайн толкова тихо, че тя не успя да го чуе, и пак се шмугна вътре.
— Какво правят те? — попита Стийв.
От високоговорителите на единия хеликоптер екна глас:
— ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА. ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА И СЕ ДРЪПНЕТЕ ОТ КУЧЕТО.
Нага изрева отново. Стийв я потупа по рамото.
— Тя не е куче!
Нага отърка рамене в кръста на Стийв и размаха благодарно опашка. Карълайн се усмихна. „Те наистина се разбират добре.“
— Сигур мен търсят. — Ъруин свали пистолета и махна на пилотите, а после кресна така, че надвика бръмченето на перките: — Това е оръдие М-230! Трийсетмилиметрови снаряди! — И показа дължината с пръсти. — Видях как един такъв улучи мъж в гърдите. Само краката му останаха.
— Кажи им да се махнат — обади се Карълайн.
— Не мога. Нямам радиопредавател. Пък те и без туй нема да ме слушат.
— Сигурен ли си, че искаш да стане така? Стийв докосна Ъруин по рамото.
— Ъруин, според мен наистина трябва да… Ъруин поклати глава.
— Нищо не мога да направя.
— Е, добре. — Карълайн се обърна към селището и изговори, без да се обръща към никого: — Орлат ке талатти.
— Какво? — кресна Стийв.
— Проецирай и защитавай.