Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (3)

III

Сега, четвърт век по-късно, Карълайн стоеше на четири крака в основата на повален бор и надничаше през гъсталак от бодлива зеленика. Наклонеше ли глава мъничко, й се откриваше гледка надолу към целия склон на хълма и поляната на бика. Поляната бе широка към двайсетина метра и почти пуста. Единствените забележителности там бяха самият бик и купчината гранит, струпана върху гроба на Маргарет. Бикът — куха бронзова отливка — стоеше точно в центъра на поляната и пръскаше меко златисто сияние на лятното слънце.

Откъм отсамната страна поляната бе оградена от диви кедри и в тази горичка сега се криеше Карълайн. От другата страна Дейвид и Майкъл стояха над стръмна пропаст, изсечена в хълма, та да направи малко място на Шосе 78 да мине. Оттатък пътя, двайсетина стъпки по-надолу, на ръждясала верига висеше обрулена от стихиите табела — знак, че влизате в Гарисън Оукс. Когато вятърът духаше откъм нужната посока, скърцането й се чуваше чак тук, горе.

Карълайн се беше промъкнала много, много близо, толкова близо, че можеше да преброи рошавите и преплетени руси расти на Майкъл, толкова близо, че чуваше бръмченето на мухите покрай главата на Дейвид.

Дейвид се забавляваше да разпитва Майкъл за пътешествията му. Тази гледка накара Карълайн да потръпне. Каталогът на Майкъл бяха животните и той като че се бе попрестарал с изучаването му. Сега му беше трудно, дори мъчително да говори с човешка реч — особено когато тъкмо излизаше от гората. А беше и лишен от лукавство — още по-зле.

Фелиша бе дошла в сънищата на библиотекарите предната нощ, за да им съобщи, че Дейвид настоява да се съберат при бика „преди залез“. Това бе по-различно от „възможно най-бързо“ — отлика, която всеки, освен Майкъл би забелязал. И все пак това можеше да е и за добро. На Дженифър й се беше наложило да търпи сама Дейвид седмици наред — двамата чакаха вести от Бащата. Сега, докато Дейвид изтезаваше Майкъл, Дженифър — най-дребната и най-крехка от библиотекарите — се беше заела да разпарчетосва гроба на Маргарет. Тътреше се напред-назад из поляната, прегърбена под тежестта на буците гранит колкото човешка глава, а червеникаворусата й коса бе подгизнала от пот. И все пак, след близо месец сама с Дейвид, мъкненето на гранит в жегата сигурно й доставяше облекчение.

Карълайн въздъхна наум. „Сигурно трябва да сляза да им помогна.“ Ако не друго, това би насърчило Дейвид да подели вниманието си между три, а не само между две жертви.

Но на Карълайн лукавство не й липсваше. Първо щеше да се поослуша.

Дейвид и Майкъл стояха, загледани надолу към Гарисън Оукс. Майкъл, също като неговите пуми, беше гол. Дейвид бе облечен с бронежилетка на израелската армия и бледолилава тюлена пачка, оплескана с кръв. Бронежилетката си беше негова. Пачката бе изровил от шкафа на сина на госпожа Макгиликъти. За това поне частично беше виновна Карълайн.

Когато стана ясно, че не могат да се върнат в Библиотеката или поне това няма да е скоро, Карълайн бе обяснила на другите, че, за да не бият на очи в тълпата, трябва да носят американски дрехи. Те закимаха, без да разбират, и се захванаха да ровят из шкафовете на госпожа Макгиликъти. Дейвид избра пачката, защото от всичко, което намери, тя най-много приличаше на обичайната му набедрена препаска. Карълайн се позамисли дали да му обясни, че така няма как да не бие на очи, но после се отказа. Беше се научила да се смее, изникне ли повод за смях.

Носът й се набърчи. Вятърът носеше миризма на разложено. „И Маргарет ли се е върнала?“ Но не, разбра тя, трупната миризма лъхаше от Дейвид. Като мине време, и вече не му забелязваш толкова, но тя беше отсъствала. Цял облак мухи бръмчеше около главата му.

Преди година-две Дейвид придоби навика да изстисква кръвта от сърцата на жертвите си върху своята коса. Той беше космат. Всяко сърце даваше само няколко супени лъжици кръв, но, разбира се, тя бързо се напластяваше. С времето съчетанието от коса и кръв се втвърди в нещо като каска. Веднъж Карълайн прояви любопитство и попита Питър колко ли здрава може да е тя. Питър, чийто каталог включваше математика и инженерство, се загледа в тавана замислено.

— Доста е здрава — рече той съзерцателно. — Засъхналата кръв е по-твърда, отколкото си мислиш, но е чуплива. Кичурите коса обаче би трябвало да я укрепват. На същия принцип като арматурата в бетона. Хммм… — Той се наведе над бележника си и задращи някакви цифри, после кимна. — Мда, доста здрава е. Сигурно ще спре куршум двайсет и втори калибър. Та даже и деветмилиметров, може би.

Известно време Дейвид бе капал кръв и по брадата си, обаче Бащата го накара да я изстърже, когато това започна да го затруднява да си завърти главата. Останаха само едни длъжки увиснали мустаки като на Фу Манчу.

— Къде беше? — попита Дейвид, хвана Майкъл за раменете и го разтърси. Говореше на пелапи, който никак не наподобяваше английски, нито пък някой друг съвременен език. — Заиграл си се в гората, нали така? Приключи със задачата още преди седмици! Не ме лъжи!

Майкъл беше на ръба на паниката — очите му се въртяха бясно и говореше на пресекулки, все едно си вадеше думите с ченгел от устата.

— Бях… длеч.

— Длеч? Длеч? А, „далече“ ли искаш да кажеш? И къде толкова далече си бил?

— Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.

— Бащата искаше той да изучи мишките — преведе Дженифър, подвиквайки през рамо, докато пъшкаше под тежестта на камъка. — Как се движат. Как се крият и тем подобни.

— На работа! — кресна й Дейвид. — Пропиляваш дневната светлина!

Дженифър отново се затътри към купчината и помъкна поредния камък, като пъшкаше под бремето. Дейвид, почти двуметров и много мускулест, проследи това с очи. На Карълайн й се стори, че той се поусмихна. После пак се обърна към Майкъл:

— Бляк! От всичко точно пък мишките! — Той тръсна глава. — Да знаеш, не мислех, че това е възможно, ама ти май за нищо не ставаш — повече и от Карълайн!

Карълайн, на сигурно място зад прикритието си, направи грубиянски жест.

Дженифър пусна още един камък в храсталака и се чу сух пукот. Тя се изправи задъхана и избърса чело с разтреперана ръка.

— Карълайн? Какво? Аз… не знам… аз…

— Млъкни. Та, чакай сега да се изясним — докато ние, останалите, се трепем да намерим Бащата, ти си се заигравал с мишленца?!

— Мишки… да. Мислех…

Над поляната отекна плющене. Карълайн, която имаше продължителен опит с шамарите на Дейвид, пак потръпна. „Той целият се вложи в тоя шамар.“

— Не съм те питал какво си мислиш ти — отсече Дейвид. — Животните не мислят! Та не искаш ли ти точно това, Майкъл? Да си животно? И да си дойдем на думата — та ти не си ли точно това?

— Както кажеш — рече кротко Майкъл.

Дейвид се умълча задълго. Стоеше гърбом към нея, но Карълайн ясно си представяше лицето му. Щеше да се усмихва, поне мъничко. „Ако с шамара е разкървавил лицето на Майкъл, сигурно ще си покаже и трапчинките.“

— Просто… млък. Заболя ме главата от тебе. Върви да помагаш на Дженифър ли, що ли.

Пумата на Майкъл отново изръмжа, този път не толкова кротко. Майкъл я прекъсна с тихо скимтене и тя млъкна.

Очите на Карълайн станаха на цепки. Зад Дейвид, по растящите в западния край на долината треви, тя забеляза, че вятърът сменя посоката си. След малко той щеше да задуха откъм нея към тримата, а не обратното. През времето, прекарано сред американците, Карълайн се бе аклиматизирала дотолкова, че от миризмите им — Марлборо, Шанел, Видал Сасун — очите й вече не сълзяха, но с Майкъл и Дейвид не беше така. Духнеше ли от запад, тя вече нямаше как да се крие дълго.

Рискува да се вгледа право в очите им — Иша я бе научила, че по този начин предизвикваш да те забележат, но понякога бе неизбежно. Сега се надяваше нещо на север от нея да им отвлече вниманието. И много ясно, след малко погледът на Майкъл бе привлечен от една пърхаща пеперудка, устремила се да кацне върху гранитната купчина. Дейвид и пумите проследиха погледа му като същински хищници. Карълайн се възползва от момента да се шмугне отново в храсталака.

Тя заобиколи хълма изотдолу на югоизток. Щом се отдалечи на четвърт миля, зави обратно. Този път вървеше без особена предпазливост и обяви пристигането си, като нарочно стъпи върху суха съчка и тя изпращя.

— Я! — възкликна Дейвид. — Карълайн. По-шумна и по-непохватна от всякога. Скоро ще станеш истинска американка. Чувах те как драпаш нагоре още откакто тръгна да катериш хълма. Ела тук.

Карълайн го послуша.

Дейвид се взря в очите й и леко я погали по бузата. Пръстите му бяха почернели от засъхнала кръв.

— В отсъствие на Бащата всеки от нас трябва да внимава за своята сигурност. Бремето на предпазливостта е затиснало всички нас. Нали го разбираш?

— То е яс…

Като все така я галеше по бузата, той я ощипа с другата ръка в слънчевия сплит. Тя го очакваше — е да де, това или нещо подобно — ала при все това успя да й изкара всичкия въздух. Ала не падна на колене. „Поне това“ — помисли си тя, докато се наслаждаваше на бакърения привкус на омразата.

Дейвид дълго я оглежда с очите си на убиец. След като не забеляза никакъв намек за бунт, той кимна и се извърна.

— Върви да им помогнеш с камъните.

Тя се принуди да вдиша дълбоко. След малко мъглата покрай зрителното й поле се избистри и тя тръгна към купчината камъни върху гроба на Маргарет. Изсъхнали есенни стръкове трева докосваха босите й крака. По Шосе 78 избръмча камион; дърветата заглушаваха шума му.

— Здравей, Джен — поздрави тя. — Здравей, Майкъл. Тя от колко време е мъртва?

Майкъл не отвърна нищо, но щом се приближи, подуши нежно врата й. Тя също го подуши, както повеляваше учтивостта.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дженифър, пусна в шубраците камъка, който носеше, и избърса потта от челото си. — Тя лежи под земята от последното пълнолуние насам. — Очите й бяха силно кръвясали. — Което ще рече какво? Към две седмици вече.

Всъщност бяха по-скоро четири. „Пак е напушена“ — помисли си неодобрително Карълайн, а после додаде наум с по-голямо великодушие: „Но кой ли би я обвинил? Била е сама с Дейвид“.

Но на глас каза само:

— Леле, доста по-дълго от обикновено. Какво прави тя?

Дженифър я изгледа странно.

— Търси Бащата, разбира се. Ти какво си мислеше?

Карълайн сви рамене.

— То никога не се знае. — Точно както Майкъл прекарваше повечето си време с животни, Маргарет сега се чувстваше най-уютно сред мъртъвците. — И извади ли късмет?

— Скоро ще видим — отвърна Дженифър и впери очи в купчината камъни. Карълайн схвана намека, отиде до камарата и награби един средно голям камък. Заработиха в мълчание — бързо, опитно и оперативно. Щом и тримата се заловиха, не след дълго купчината изчезна, разпръсната из околните шубраци. Земята под нея се бе слегнала съвсем мъничко след погребението и все още беше относително рохкава. Коленичиха и заровиха в нея с ръце. Около педя по-надолу ги лъхна силната воня от тялото на Маргарет. На Карълайн, която отдавна не беше правила това, й се догади и тя потисна позива за повръщане. Внимаваше много Дейвид да не забележи. Когато дупката стана дълбока към две стъпки, тя напипа нещо клисаво.

— Напипах я — съобщи.

Майкъл й помогна да разхвърлят пръстта. Маргарет беше подута, лилава и се разлагаше. Очните й кухини гъмжаха от червеи. Дженифър се измъкна от гроба и тръгна да си събира нещата. Щом разкриха лицето и ръцете на Маргарет, Карълайн и Майкъл, без да губят време, изскочиха от ямата.

Дженифър извади от торбата си сребърна луличка, запали и с кибритена клечка и дръпна силно. После въздъхна, скокна долу и се залови за работа. Напушена или не, тя беше много даровита. Преди година Бащата й направи върховния комплимент — връчил й белия шарф на изцелението и сега тя, а не Бащата, бе господар на своя каталог. Единствено на нея от всички тях й бе оказана тази почит.

Този път смъртоносната рана представляваше вертикална траншея в сърцето на Маргарет, широка и дълбока точно колкото острието на Дейвидовия нож. Дженифър яхна трупа, наложи ръката си върху раната и я задържа колкото три вдишвания. Карълайн наблюдаваше това с интерес и отбелязваше етапите, когато Дженифър промълвяваше едва чуто „разум“, „тяло“ и „дух“. Внимаваше външно да не се издаде с нищо. Да изучаваш нещо извън каталога си беше… ами, не беше хубаво да те изловят, че се занимаваш с това.

Майкъл мина от другата страна на поляната, по-далече от вонята, и засмян започна да се боричка с пумите си. На останалите не обръщаше внимание. Карълайн седна и се подпря на един от бронзовите крака на бика, достатъчно близо до Дженифър, за да я наблюдава как работи. Когато Дженифър отдръпна дланта си, раната в гърдите на Маргарет бе изчезнала.

Дженифър се изправи в гроба. Карълайн се досети, че е, за да си поеме чист въздух, а не с някаква целебна цел. И тук вонята беше тежка, а в ямата обаче сигурно беше направо съкрушителна. Дженифър вдъхна дълбоко и пак се отпусна на колене. Напрегна чело, махна повечето насекоми, коленичи и положи топлите си устни върху студената уста на Маргарет. Задържа целувката колкото три вдишвания, отдръпна се задавена и се зае да втрива разнообразни мехлеми в кожата на Маргарет. Интересно, че нанасяше мехлема по образец на глифите на писмения пелапи — първо „стремеж“, после „възприятие“ и най-сетне „разкаяние“.

Когато това приключи, Дженифър стана, измъкна се от гроба и тръгна към Карълайн и Майкъл, но след две крачки разтвори широко очи. Закри уста с ръка, стрелна се в шубраците и повърна. Щом изпразни стомаха си, отиде при Карълайн. Вървеше по-бавно и по-колебливо отпреди. Тънък слой пот лъщеше на челото й.

— Гадно ли е? — попита Карълайн.

Вместо отговор Дженифър извърна глава и се изплю. Седна до Карълайн и отпусна глава на рамото й. После извади сребърната си луличка — американска, подарък от Карълайн — и пак я запали. Димът от марихуана, гъст и благ, се разстла над поляната. Поднесе луличката на Карълайн.

— Не, благодаря.

Дженифър сви рамене и си дръпна втори път, по-силно. Отблясък от пламъчето на лулата лумна върху излъскания бронзов корем на бика.

— Понякога се чудя…

— Какво се чудиш?

— Дали трябва да си правим труда. Да търсим Бащата де.

Карълайн се отдръпна.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Аз… — Дженифър въздъхна. — Не. Може би. Не знам. Просто… чудя се. Наистина ли ще е чак толкова по-зле? Ако просто… я зарежем тази работа? Да оставим Херцога или който и да било там да надделее?

— Ако Херцогът се оправи дотолкова, че да прояде пак, сложните форми на живот ще минат в историята. И няма да отнеме много време. Към пет години сигурно. Може и десет.

— Да, знам. — Дженифър пак разпали лулата. — И вместо това имаме Бащата. Херцогът… той поне ще го свърши безболезнено. Дори мирно.

Карълайн направи кисела физиономия, а после се усмихна.

— Тежички седмици си изкарала с Дейвид, а?

— Не, не е това… — отвърна Дженифър. — Абе, може и да е. Да, тежички си бяха, да му се не видят и седмиците, като отвори дума за тях. Ама ти къде беше? Помощта ти щеше да ми е от полза.

Карълайн я потупа по рамото.

— Извинявай. Я дай насам. — Дженифър й подаде лулата и тя си дръпна лекичко.

— При все това — обади се Дженифър, — изобщо ли не те бърка? Сериозно те питам.

— Какво?

Дженифър размаха ръка — жестът й обхвана гроба, Гарисън Оукс, бика.

— Всичкото това.

Карълайн се позамисли.

— Не. Не, наистина. Вече не. — Тя огледа косата на Дженифър, извади един червей и той се загърчи върху пръста й. — Навремето ме бъркаше, но се нагодих. — Тя смачка червея. — Почти към всичко можеш да се нагодиш.

— Ти може би да. — Тя си взе лулата. — Понякога си мисля, че само ние двете все още сме с всичкия си.

На Карълайн й мина през ум да потупа Дженифър по рамото, да я прегърне или нещо такова, но се отказа. В този разговор нежностите вече й идваха свръх мяра. Вместо това реши да смени темата и кимна към гроба:

— Колко време ще мине, докато…?

— Не съм сигурна — отвърна Дженифър. — Вероятно доста. Никога преди не е прекарвала под земята толкова дълго време. — Тя отново разкриви лице и се изплю. — Бляк.

— Ето — рече Карълайн. — Донесох ти нещо. — Разрови се в найлоновата пазарска торбичка и извади полупразна бутилка листерин.

Дженифър я пое.

— Какво е това?

— Отпий и се изжабуркай. Не го гълтай. След няколко секунди го изплюй.

Дженифър го огледа със съмнение — опитваше се да разбере дали не я будалкат.

— Довери ми се — настоя Карълайн.

Дженифър се подвоуми, после отпи. И се облещи.

— Изжабуркай се — рече Карълайн и показа, като изду първо лявата си буза, а после дясната. Дженифър я изимитира.

— А сега го изплюй. — Дженифър го изпълни. — По-добре ли си?

— Еха! — възкликна Дженифър. — Това е… — Тя се озърна към Дейвид през рамо. Той не гледаше, но тя сниши глас за всеки случай. — Изумително! Обикновено ми отнема часове да прогоня тоя вкус от устата си!

— Знам — отвърна Карълайн. — Това е, американско. Нарича се освежител за уста.

Дженифър прокара пръсти по етикета с изражение на детинска почуда. После с видима неохота върна бутилката на Карълайн.

— Не — рече Карълайн. — Задръж я. За тебе го взех.

Дженифър не каза нищо, но се усмихна.

— Приключи ли?

Дженифър кимна.

— Така мисля. Маргарет е готова, във всеки случай. Тя чу призива. — Повиши глас. — Дейвид? Друго ще има ли?

Дейвид им бе обърнал гръб — стоеше на ръба на пропастта, загледан над Шосе 78 към входа на Гарисън Оукс. Махна разсеяно с ръка.

Дженифър сви рамене.

— Това май означава, че съм приключила. — Тя се обърна към Карълайн. — Та, ти как мислиш?

— Не съм убедена — отвърна Карълайн. — Бащата, и да е сред американците, аз не мога да го намеря. Ти научи ли нещо?

— Майкъл казва, че го няма и сред зверовете, живи или мъртви.

— А другите?

Дженифър вдигна рамене.

— Засега сме само ние тримата. Скоро ще дойдат и те. — Тя се изтегна на тревата и положи глава в скута на Карълайн. — Благодаря ти за… Как го нарече?

— Листерин.

— Лис-те-рин — повтори Дженифър. — Благодаря ти. — Тя отвори очи.

Целия следобед останалите библиотекари пристигаха по един, по двама. Някои носеха товари. Алисия държеше черната свещ, която гореше все така, както бе горяла и в златните руини на края на времето. Рейчъл и призрачните й деца си шепнеха помежду си за разни бъдещета, които никога нямаше да се сбъднат. Близнаците Питър и Ричард гледаха съсредоточено как библиотекарите запълват дванайсетте точки в тесния кръг и изучаваха някакъв по-дълбинен порядък, за който всички останали бяха слепи. Потта по абаносовата им кожа блестеше на светлината на огъня.

Най-сетне току преди залез Маргарет протегна към светлината бледа, разтреперана ръка.

— Тя се завърна — обяви Дженифър, без да се обръща към никого конкретно.

Дейвид отиде усмихнат при гроба, посегна и хвана Маргарет за ръка. С помощта му тя се изправи на треперещите си крака, а край нея се посипа пръст. Дейвид я измъкна от ямата.

— Здравей, любов моя!

Тя застана пред него — стигаше му едва до гърдите — и отметна глава с усмивка. Дейвид изтръска пръстта от нея, доколкото можа, после я прихвана за хълбоците, вдигна я и я целуна страстно и продължително. Малките й ходила увиснаха на педя над черната земя. Карълайн осъзна, че не може да се досети каква е била на цвят дрехата, с която бе погребана Маргарет. Би могла да е пепелявосива или в избелелите телесни нюанси на детска кукла, оставена твърде дълго на слънце. Каквато и да е била тази багра, тя успешно се беше омесила с цвета на самата Маргарет. „Тя вече почти не е тук. От нея е останала само миризмата.“

Маргарет се поолюля, после седна в купчината мека пръст до гроба. Дейвид й намигна и прокара език по зъбите си. Маргарет се изкикоти. Дженифър пак се задави.

Дейвид приклекна до любимата си и разроши прашната й черна коса.

— Е? — подвикна той на Ричард, Питър и останалите. — Какво чакате? Всички вече сме тук. Заемете местата си.

Събраха се в подобие на кръг. Карълайн наблюдаваше Дейвид. Той огледа нервно бика и накрая застана така, че да е с гръб към него. „Дори и сега не му се ще да го поглежда.“ Не че го обвиняваше.

— Много добре — рече той. — Всички вие разполагахте с един месец. Кой има отговори за мен?

Никой не проговори.

— Маргарет? Къде е Бащата?

— Не знам — отвърна тя. — Не е в забравените земи. Не скита из далечния мрак.

— Значи не е мъртъв.

— Навярно не е.

— Навярно? Какво означава това?

Маргарет дълго не проговори.

— Ако е умрял в Библиотеката, ще е другояче.

— Как другояче? Няма да отиде в забравените земи?

— Не.

— А какво?

Маргарет доби хитър вид.

— Не бива да казвам.

Дейвид разтърка слепоочията си.

— Виж, не те моля да говориш за каталога си, но… От много време го няма. Трябва да обмислим всички вероятности. Само в най-общи линии, какво би се случило, ако той е умрял вътре в Библиотеката? Щеше ли да…

— Не ставай смешен! — гласът на Карълайн прозвуча почти като крясък. Лицето й пламтеше. — Бащата не може да е мъртъв — нито в Библиотеката, нито никъде другаде, дявол да го вземе! — Другите зашушнаха одобрително. — Той… Той е Бащата.

Лицето на Дейвид помръкна, но той остави репликата й без внимание.

— Маргарет? Ти как мислиш?

Маргарет сви рамене, съвсем незаинтересовано.

— Карълайн сигурно е права.

— Ммм… — Като че не беше убеден. — Рейчъл? Къде е Бащата?

— Не знаем — отвърна тя и посочи с разперени ръце безмълвните редици от призрачни деца, строени зад нея. — Не е и в нито едно възможно бъдеще, видимо за нас.

— Алисия? А непосредственото бъдеще? Той там ли е?

— Не. — Тя разроши нервно афроприческата си. — Проверих чак до топлинната смърт на обикновения космос. Нищо.

— Няма го в нито едно бъдеще и не е мъртъв. Как е възможно това?

Алисия и Рейчъл се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Това действително е загадка — рече Рейчъл. — За мен е необяснима.

— Слаб отговор.

— Може би ти задаваш неправилните въпроси.

— Нима? — Дейвид отиде при нея с опасна усмивка, мускулите на челюстите му играеха. — Сериозно?

Рейчъл пребледня.

— Не исках да кажа…

Дейвид я остави да се поунижава, а после допря пръст до устните й.

— После. — Тя се свлече на земята, видимо разтреперана на лунната светлина.

— Питър, ти би трябвало да се оправяш добре с всичките тия абстрактни дивотии. Числа и тем подобни. Какво мислиш?

Питър се поколеба.

— Съществуват аспекти на Бащиния труд, които никога не ми е било позволено да зърна…

— Бащата укриваше разни неща от всеки от нас. Отговори на въпроса ми.

— Когато той изчезна, той се трудеше върху нещо, наречено регресивно единство — обясни Питър. — Това е идеята за вселената, структурирана така, че без значение колко тайни разгадаваш, зад тях винаги се крие още по-дълбока тайна. Бащата изглеждаше много…

— Я заеби това! Знаеш ли къде е Бащата, или не?

— Не точно, но ако следваме тази мисловна линия, тя би могла да обясни…

— Зарежи.

— Но…

— Стига си приказвал. Карълайн, иди после при Питър и преведи всичко, каквото каже, на език, понятен за нормални хора.

— Разбира се — отвърна тя.

— Майкъл, ами Далечният хълм? Имаше ли там някакви признаци?

Далечният хълм бе раят на Горския бог, където отиваха всички умни зверчета, след като умрат — или поне нещо от сорта. Карълайн не знаеше, че това място наистина съществува. Ако става на въпрос, тя и в съществуването на Горския бог не бе убедена допреди малко.

— Не. Не е там. — Сега речта му се беше подобрила.

— А Горският бог? Той дали…

— Горският бог спи. Не е събрал войска срещу нас. Там сред глутницата му вървяха обичайните интриги, но нямаше нищо, което да ни засяга пряко. Не виждам причина да мислим…

— Да мислиш? Ти? Ега ти смешката. — Той се извърна. — Фелиша, ами…

— Има и още нещо — додаде Майкъл. — Ще имаме посетител.

Дейвид го изгледа сърдито.

— Посетител? Защо не ми каза по-рано?

— Ти ме удари по устата — обясни Майкъл. — Каза ми да млъкна.

Мускулите по челюстта на Дейвид отново заиграха.

— Сега ти казвам да не мълчиш — рече той. — Кой ще идва?

— Нобунунга.

— Какво? Тук?!

— Загрижен е за безопасността на Бащата — обясни Майкъл. — Желае да разследва.

Еба си! — възкликна Карълайн сепнато. Не беше очаквала Нобунунга да дойде толкова бързо. Но запази присъствие на духа, говореше тихо и на английски. Никой не забеляза.

— Кога ще пристигне той?

Бръчки прорязаха челото на Майкъл.

— Той… той ще пристигне, ъм… като дойде тук?

Дейвид заскърца със зъби.

— Имаме ли представа кога би могло да е това?

— Ще е по-нататък.

— Като кога точно? — Дланта му се сви в юмрук.

— Той не разбира, Дейвид — обади се тихо Дженифър. — Той не възприема времето като хората. Вече не. И да го удариш, това няма да се промени.

Погледът на вече обзетия от паника Майкъл прелетя от Дженифър към Дейвид.

— Мишките са го видели! Той идва насам!

Дейвид разпусна юмрук и заразтрива слепоочията си.

— Карай — рече той. — Няма значение. Той дори е прав. Нобунунга ще дойде, когато дойде. Остава ни само да го посрещнем с добре дошъл. Питър, Ричард, съберете тотемите! — Близнаците скочиха и се втурнаха да се подчиняват.

— Карълайн, ти трябва да се върнеш в Америка. Нужно ни е невинно сърце. Ще го предложим на Нобунунга, като пристигне. Според теб ще се справиш ли?

— Невинно сърце? В Америка? — тя се разколеба. — По възможност.

Той не я разбра както трябва и рече:

— Лесна работа. Само прережи ребрата. — И той заряза въздуха с пръсти като с ножици. — Ей така. Ако не можеш сама да го извадиш, прати да ме извикат.

— Да, Дейвид.

— Това е всичко за тази вечер. Карълайн, можеш да тръгнеш, щом си готова. Останалите, стойте наблизо. — Той погледна нервно бика. — Ричард, Питър, бързо! Искам да се върна у госпожа Макгиликъти. Вечерята скоро ще е готова.

Рейчъл седна на земята. Децата й се скупчиха около нея. В един миг тя изцяло се скри зад тях. Карълайн искаше да поговори с Майкъл, но той и неговите пуми се бяха стопили в гората. Дженифър разстла кожите, на които спеше, и се излегна с пъшкане върху тях. Маргарет влезе в орбита около Дейвид.

Дейвид доста време рови из раницата си.

— Заповядай, Маргарет — рече той. — Донесох ти подарък. — И той извади отсечената глава на старец за дългата му рядка брада. Залюля я два-три пъти напред-назад, а после й я подхвърли.

Маргарет я улови с две ръце и леко изпъшка под тежестта й. Ухили се възторжено и показа черни зъби.

— Благодаря ти.

Дейвид седна до нея и отметна падналата по очите й коса.

— Колко време ще отнеме? — подвикна той през рамо.

— Един час — отвърна Ричард, докато прокарваше пръсти през събраните накуп тотеми — косата от Горския бог на Майкъл, черната свещ, парчето от роклята на Карълайн, спечено от кръв, капка восък от черната свещ. Те щяха да бъдат използвани като възлови точки на N-измерен проследяващ уред, за който бяха съвсем сигурни… по-точно доста сигурни, най-малкото, че ще ги насочи към Бащата. Е… най-вероятно. Карълайн си имаше съмнения.

— Не повече — съгласи се Питър.

Маргарет положи главата в скута си и започна да се суети над нея — галеше я по бузите, гугукаше й, приглаждаше рунтавите й вежди. След доста обгрижване от нейна страна клепачите на мъртвеца трепнаха и се отвориха.

— Сини очи! — възкликна Маргарет. — О, Дейвид, благодари ти!

Дейвид сви рамене.

Карълайн надзърна. Очите на мъжа може и някога да са били сини, но сега бяха най-вече хлътнали и помътнели. Ала не го разпозна. Той беше дребен придворен в един от кабинетите на Бащата, а някога е бил и министър-председател на Япония. Обикновено подобни мъже ги пазеха. „Дейвид явно е обзет от дързост.“ Главата отново примигна и се втренчи в Маргарет. Езикът се размърда и устните зашаваха, макар без дробове да не можеше да изкара звук, разбира се.

— Какво казва той? — попита Дейвид. След шест седмици изгнание повечето бяха поприхванали поне малко от малко американския език, но единствено Карълайн говореше японски.

Карълайн се наведе ниско и набърчи нос, щом я лъхна вонята. Тя отметна глава и докосна бузите на мъжа.

— Моо ичидо итте кудасаи, Ямада-сан.

Мъртвецът опита отново, втренчил умолително в нея незрящите си очи.

Карълайн се отпусна назад и сдържано сключи ръце в скута си, лявата върху дясната, тъй че всяка длан скриваше от поглед пръстите на другата. Изражението й бе мирно, дори приятно. Знаеше, че Емили лесно може да прочете мислите й. И Дейвид усещаше мисли, поне основния им вкус. Знаеше кога някой е негов зложелател. В битка той можеше да надникне в разума на враговете си и да прозре стратегиите им, да види оръжията, с които биха могли да тръгнат срещу него. Карълайн подозираше, че при нужда би могъл да проникне и по-дълбоко. Но нямаше значение. Ако Емили или Дейвид решаха да четат мислите на Карълайн, щяха да открият единствено желание да помогне.

Разбира се, искрените емоции са самата същност на личността. Не можеш никога да ги изтриеш, не можеш никога да ги пренебрегнеш, не можеш дори да ги пренасочиш за особено дълго време.

Но с внимание и тренировки те могат да бъдат прикривани.

— Той пита за Чиеко и Кико-чан — рече Карълайн. — Мисля, че това са дъщерите му. Иска да знае дали нищо не ги застрашава.

— А… Кажи му, че ги изкормих, за да се тренирам — рече Дейвид. — И майките им също.

— Вярно ли е?

Дейвид сви рамене.

— Сорера ва анзен десу, Ямада сан. Има ясуму десу нее — произнесе Карълайн, с което му каза, че нищо не ги заплашва и сега той може да си отдъхне. Мъртвецът остави очите си да се склопят. Самотна сълза трепна на крайчеца на левия му клепач. Маргарет впери в нея алчен светнал поглед. Щом тя се откъсна и потече по бузата на Ямада, тя рязко наведе глава като птица и я близна с едно-единствено сръчно движение на езика.

Мъртвецът изду бузи и духна. По-тих, по-тъжен звук Карълайн не бе чувала. Дейвид и Маргарет се разсмяха заедно.

Усмивката на Карълайн бе насилена точно колкото трябва. Може би я заливаше жалост към клетника? Или пък беше заради вонята. По същия начин всеки, напънал се да наднича в мислите й, щеше да открие там само загриженост за Бащата и искрено, макар и леко нервно желание да угоди на Дейвид. Но връхчетата на пръстите й трепкаха със спомена за едва доловим, притихващ пулс в дръжката на месингово копие и в сърцето й омразата към тях се разгаряше като черно слънце.