Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (43)

IV

— Ти си здрасти! — не изгуби самообладание Стийв. От този ъгъл виждаше до нея жълта козина, някъде на височината на кръста й. Първата му мисъл беше, че е застанала до русо тригодишно детенце. Но когато изпъна врат да види по-добре, срещна жълти очи.

— Ей! Това Нага ли е?

Още щом думите изскочиха от устата му, осъзна колко тъпо е да пита — колко лъва се разхождат из едно типично предградие? Тя беше. Стоеше на крака сама, силна и будна.

— Да, проследих ви двамата до ветеринаря — отвърна Карълайн. — Реших, че може да поискаш да ти я позакърпя.

Стийв, все още закопчан, се измъкна от седалката и заобиколи откъм страната на шофьора. Тръгна към Нага, но Карълайн сложи ръка на рамото му и кимна към белезниците. На Стийв му трябваше време, докато се сети какво е това в ръцете й — каменен нож.

— Надали е достатъчно остър да…

Тя преряза здравата пластмаса с един замах.

— Благодаря.

Стийв коленичи до Нага и обви с ръце шията й. Раната й почти бе зараснала — козината не бе израсла, но там, където само преди час зееше кървава дупка, сега той виждаше розова кожа. Тя го близна по бузата.

— Ти сигурно си Карълайн — обади се Ъруин.

— Уцели — отвърна тя. — Как я караш, Ъруин?

— Ти ме знаеш кой съм.

Тя не отговори. Стийв забеляза, че показалецът й трепери съвсем лекичко.

— Смяташ да ме опушкаш с това чудо ли? — попита Ъруин.

— Не му прави нищо, Карълайн — каза Стийв, все още на колене. — Тоя пич е свестен. — После се обърна към Нага, която продължаваше да го ближе: — Стига де, стига, достатъчно.

— Не бих си и мечтала — отвърна тя, отвори задната врата на форда и се пльосна на задната седалка.

От предната седалка Ъруин кимна леко на Стийв.

Стийв му махна пренебрежително, застана до отворената задна врата и се вторачи в Карълайн. Тя лежеше, отпуснала глава на облегалката, със затворени очи. Пистолетът лежеше на седалката до нея. Стийв погледна димящите развалини на дома на госпожа Макгиликъти.

— От онова мазало ли се измъкна?

Карълайн поклати глава.

— Не. Излязох около час преди да почне стрелбата. Търсих те в къщата. — Тя отвори очи и го изгледа строго. — Трябваше да ме изчакаш там. Тук, навън, не е безопасно.

— Тук, навън? — възкликна невярващо Стийв. — В сравнение с онова място, тук, навън си е направо Дисниленд, ега ти. Пък и нали уж цялата работа беше там, че вие не можете да влезете в…

Ъруин я разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Знаела си, че това ще се случи, нали?

Тя кимна отново.

— Това, или нещо подобно. Президентът си има гордост. Когато вчера му бръкнах в здравето, той трябваше с нещо да покаже колко е страшен.

И двамата я погледнаха.

— Да — рече Ъруин с глас, от който се бе изпарила всяка следа от дружелюбния селяндур. — Това, бих казал, направо го ковна. Обаче съм любопитен как се снабди с кодовете, та да преодолееш телефонистката?

Тя размаха ръка във въздуха.

— Хитруша съм си аз.

— Така си е — съгласи се Стийв.

— Да, почвам да вдявам — откликна Ъруин.

— Какво стана с останалите? — попита Стийв. — С твоите, ъъъ, „братя и сестри“?

Карълайн отвори очи.

— Тъкмо щях да ви питам. Някой измъкна ли се? Може би някой, придружен от животно?

— Поне аз никого не видях — отвърна Ъруин. — Не мисля.

Изражението на Карълайн бе неразгадаемо.

— Значи почти със сигурност са мъртви. Това беше най-вероятният изход.

— В задния двор има някой — каза тихо Стийв. — Жена. Руса? Можеш да вземеш моя мерник, ако…

Карълайн поклати глава.

— Предпочитам да откажа, ако на теб ти е все едно. Дженифър е. — А после додаде на себе си: — Поне си е отишла напушена. Тя така и би искала да стане това.

— Много съжалявам, госпожо — каза Ъруин.

— Благодаря, Ъруин. Много мило, че го казваш. Сега останахме само Дейвид, Маргарет и аз.

— Маргарет? — попита Ъруин.

— Смрадливката — уточни Стийв.

— А… А откъде знаеш, че и тя не е умряла? — попита Ъруин.

Карълайн се усмихна, без да отваря очи.

— Дейвид никога не би позволил на никой друг да нарани Маргарет.

Стийв погледна през мерника. Сега в къщата всичко бе спокойно. От прозорците излизаха тънки струйки дим. Докато гледаше, госпожа Макгиликъти излезе със залитане навън. Беше изцапана с кръв и зашеметена, но жива-живеничка.

Ей, ето я бабата! Какво е това, дето държи?

Карълайн взе мерника и погледна сама, после му го върна.

— Мъфини. Мъфини държи. — Тя тръсна глава и се поусмихна. — Дейвид трябва да е спасил и нея. Тъкмо си помислиш, че познаваш някого, и…

— Какво да правим сега?

— Сега ще поизчакаме.

— Какво? — попита Стийв.

— Дейвид да се върне.

— Да се върне? — попита Ъруин. — Къде е отишъл?

— Замина за Вашингтон.

— За какво?

— Ще убие президента и всички, замесени в току-що случилото се. „Всички“ и „замесени“ той го разбира в най-широк смисъл.

Стийв се стресна.

— Това е невъз… Ще може ли?

— Дейвид ли? Да. Направо още сега да почват да си копаят гробовете. Президента го пиши умрял.

Стийв се втренчи в нея с погнуса.

— За бога! На него му хрумна да почне да избива хора, не помниш ли? Преди да довтасат неговите войници, всички си седяха и си похапваха сладкиши. Както и да е, съмнявам, че, че повечето хора въобще ще забележат. Имат си по-големи грижи.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко е часът?

— Ъъъ… — Той погледна часовника на таблото. — Към четири и петнайсет?

— Всеки миг ще стане. — Тя пусна тънка дивашка усмивчица.

Стийв усети как настръхва.

— Карълайн, какво си направила?

Тя не отвърна с думи, а само посочи небето.

Тъкмо минаваше четири следобед. Слънцето все още сияеше високо над дърветата. Небето бе ясно. Затъмнение нямаше. Всичко това беше вярно, ала след няколко секунди Стийв бе принуден да повярва на очите си.

Слънцето гаснеше.

Към минута и половина след това от сияйножълто, както е нормално за това време на деня, слънцето доби по-мекия нюанс на оранжевото по залез, а после почервеня. Докато гледаше това, на Стийв му хрумна: „Все едно някой гаси някоя от ония крушки, дето гаснат постепенно, мноооого бавно“.

Отначало Ъруин си подаде главата през прозореца да гледа, но после — очевидно забравил, че се води нещо като задържан — отвори вратата на тауруса и застана до Стийв на паркинга.

— Затъмнение? — попита тихо Стийв с пълното съзнание, че не е това.

Ъруин поклати глава.

— Не. Няма как да е. Може би… А свива ли се?

— Не мога да ти кажа… абе… да. Май. — Стийв вдигна палец за сравнение. Можеше да гледа и без да присвива очи. Слънцето бе угаснало до мръснокафяво без помен от живец. Когато най-сетне почерня, той забеляза, че действително то видимо се е свило, поне мъничко.

А после изчезна.

Стийв усети как топлината на следобеда се отдръпва от кожата му. Октомврийският ветрец, чийто лек хлад изведнъж стана злокобен, шумолеше в сухите листа. „Колко студено може да стане? Колко студено става на Плутон? Там кислородът е течност, нали така?“ Той се разтрепери силно, неоправдано силно за този ветрец.

— Ти виждаш ли това? — попита кротко Ъруин.

— Мисля, че да — отвърна Стийв. — Сигурен ли си, че часът е толкова? — Пренебрегнал онова, което виждаха очите му, той се бе вкопчил в идеята, че това може да е най-обикновен залез.

Ъруин си погледна часовника.

— Четири и осемнайсет, плюс-минус няколко минути.

— Сигурен ли си? — Сърцето на Стийв думкаше в гърдите му. Звездите изгряха. Те го изгаряха като очите на далечни страшилища, грамадни и незнаещи милост. Една улична лампа светна и покри паркинга със слузеста жълта светлина. Нага погледна небето и изръмжа тревожно.

— Точно по график — обади се зад гърба му Карълайн. По гласа й си личеше, че е доволна от себе си.

Стийв се завъртя.

— Ти ли го направи?! Невъзможно! Трябва да е… — Той размаха безпомощно ръце. — Защо ти е това?

— Доста дълго е за разправяне.

— Това наистина ли се случва? — Гласът на Ъруин бе равен и безстрастен. Погледът му се стрелкаше ту към лицето му, ту към пистолета в ръката й. — Не е фокус, така ли?

— Аз с фокуси не се занимавам. — Тя отстъпи крачка назад, извън обсега му.

— Върни го! — изкомандва Стийв. — Пусни го! Всички ние… Пусни го пак!

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Боже Господи, Карълайн! Длъжна си! Ние ще… всички… ще замръзнем!

— Не незабавно — уточни тя. — Веднъж го обсъдих с Питър. Атмосферата въздейства като одеяло. Остатъчната топлина най-накрая ще се разсее, обаче имаме време.

— Какво да правим?

Тя се замисли.

— Гладни ли сте? Аз умирам от глад. Имаме време за убиване. Знам едно добро мексиканско кръчме надолу по пътя. Гуакамолето е…

— Карълайн, проклетите такос въобще не ме интересуват!

— Стига де, много са вкусни.

— Виж какво, от тия простотии ми писна! Точно сега искам от теб да…

— Черпи едно гуакамоле и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

С почервеняло лице Стийв пое въздух, за да покрещи още… а после си захлопна устата така, че се чу как му изтракаха зъбите.

— Ще ми го кажеш ли? Всичко?

Тя кимна.

— Аха.

— Добре — рече Стийв. — Става.

Карълайн се обърна отново към Ъруин.

— Ще ти вземем колата.

Ъруин вдигна вежда. Беше висок към метър и деветдесет, прецени Стийв, и бе в дивна физическа форма. Спомни си как онова едрото ченге се спаружи под погледа му.

Карълайн, с пистолета в ръка, вдигна вежди и се усмихна любезно.

— Ключовете са на таблото — каза Ъруин.

— Парите — напомни Стийв. — Носиш ли мешката?

— Какво? А… Не, извинявай. Дадох я на таксиметровия шофьор.

— На таксиметровия шофьор?! Всичките триста бона?!

Тя сви рамене.

— Нещо ми дожаля за него. Бяха му гризнали няколко пръста.

— Чакай, какво?! Кой е отгризал… — И млъкна. — Абе, като си помисля, карай да върви. Не ща да знам. — Стийв потърка чело, после погледна Ъруин. — Да имаш пари?

Този път Ъруин си вдигна и двете вежди. Но после вдигна рамене и затършува из портфейла си. Подаде им три двайсетачки, петарка и няколко банкноти от по един долар.

— Това са ми всичките пари в брой. Искате ли и картата ми „Америкън експрес“?

— Не, благодаря.

— Благодаря, Ъруин — каза Карълайн. — Много ни помогна.

Стийв отвори задната врата на тауруса и потупа с длан по седалката. Нага се поколеба, а после скочи вътре. Карълайн седна отпред. Щом Стийв запали форда, тя се обади:

— Чакай.

Нейният „Хеклер и Кох“ беше точно същият като онзи, който бе дала на Стийв. Натисна лоста, за да му извади пълнителя, после издърпа затвора и извади патрона от патронника. Пъхна го обратно в пълнителя и се обърна към Стийв.

— Как се сваля стъклото?

Стийв посочи копчето на вратата. Щом стъклото се смъкна, тя махна на Ъруин да дойде.

— Вземи — каза тя и му подаде празния пистолет с дръжката напред. — За защита. Тая вечер са наизлезли много луди. Внимавай.

— Без патрони не върши много работа — отбеляза Ъруин.

— Ще оставя пълнителя на тротоара в подножието на хълма.

Ъруин кимна.

— Благодаря.

Щом се поотдалечиха от паркинга, Стийв отби в платното за обръщане и спря. Карълайн остави пълнителя до една улична лампа и махна на Ъруин. Той махна в отговор.

— Това пък какво беше?

— Той изглежда симпатичен. — Тя му се усмихна неопределено.

Стийв разбра, че тя пак го лъже.