Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (5)

II

Едно от нещата, заради които „Уоруик Хол“ допадаше на Стийв, беше чистотата там. Всичко бе полирано дърво, лъскав месинг, изпънати кожени седалки, оформени като дружелюбна подкана към твоя задник, и бели плочки, застлали пода по начин, който щеше да е голям гъдел за Евклид.

Атмосферата обаче се разсейваше яко дим, веднага щом излезеш навън. За да стигнеш отново до модерния свят, трябваше да изкачиш до улицата няколко етажа мазни бетонни стъпала. Стълбището беше почерняло от древна мръсотия — на такива места уличните котки ходят да умрат. По ъглите се бяха натрупали преспи от боклуци — фасове, пликчета от сандвичи, бутилка от минерална вода „Дасани“, наполовина пълна със сдъвкан и изплют тютюн. Днес беше мразовито и затова не смърдеше, но през лятото той си задържаше дъха, докато се изкачваше.

И на Карълайн не й хареса. На прага тя обу гумените си ботуши, а като стигнаха най-горе, ги свали. Гетите й бяха пъстро раирани в цветовете на дъгата, което не беше на мода.

„По дяволите, трябва да я питам.“

— Ти откъде въобще ги намери тия?

— Мм?

Той посочи галошите.

— Живея у една жена. Бяха в шкафа й. — Под гумените ботуши не носеше чорапи и сега стъпваше боса. Паркингът бе застлан с начукан чакъл. Стъпваше по него все едно няма нищо.

— Моят пикап е ето там. — Беше бял работен пикап, на две-три години. На вратата му с червени букви пишеше „Водопроводни услуги «Ходжсън». Ключалките на сандъците му с оборудване бяха «Медеко», най-добрите.“

— Мацките си падат по това, знам. Помъчи се да се сдържаш. — След залез-слънце беше застудяло. Когато говореше, от устата му излизаше бяла пара.

Тя наклони глава насреща му с озадачено изражение.

— Не е смешно. Карай. — Той седна зад волана. Тя се бореше с дръжката на вратата.

— Заяжда ли?

Тя пусна лека нервна усмивка и продължи да се бори още по-упорито. Той се пресегна през седалката и отвори вратата отвътре.

— Благодаря. — Метна галошите и мешката с тристата хиляди долара на пода да вехнат сред бутилките от газирано и празните пликчета от говежда пастърма. Сви се на седалката отзад и подгъна крака под себе си — беше гъвкава като осемгодишна.

— Отзад имам още едно яке. Да ти го дам ли? Навън е студено.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Добре ми е.

Стийв запали пикапа, колата изръмжа и оживя. От клапаните започна да излиза студен въздух. Последен шанс, помисли си той. Последен шанс да се отдръпна. Погледна пода. На слузестата жълта светлина на уличната лампа виждаше бала пари, очертала се под брезента на мешката. Направи гримаса на човек, който преглъща лекарство.

— Да имаш адреса на това място?

— Не.

— Тогава аз как да…

— След паркинга свий вляво. Карай две мили и…

Той вдигна ръка.

— Още не.

— Аз си мислех, че ще го свършим тая вечер?

— Ще го свършим. Но първо трябва да поговорим.

— А… Добре.

— Правила ли си го някога преди?

— Не точно. Не.

— Изпъната си като струна. Нервничиш.

Тя пусна крива усмивчица.

— Честно, не съм сигурна, да знаеш. И да е така, контролирам се.

— Много хубаво. Не знам какво очакваш, ама няма да е като скокове бънджи. Щом ти е за пръв път, може да си малко напрегната. Нормално е. Но след първите два-три пъти си става доста скучно, по-скоро е като да помагаш на приятел да се мести в нова квартира, отколкото онова, дето го гледаш по филмите.

Тя кимаше.

— Разбирам. Аз…

Той вдигна ръка.

— Обаче ето някои неща, които трябва да запомниш. Имаш ли мобилен телефон?

За миг тя доби объркан вид, после поклати глава.

— Вярно ли?

— Вярно. Никакъв телефон нямам. Това проблем ли е?

— Не. Щях да те накарам да се отървеш от него. Те могат да бъдат проследявани. Но като че в днешно време всеки има. Да имаш ръкавици?

— Не.

— Аз имам един чифт, можеш да ги ползваш. Ще трябва мак да си сложиш галошите — да няма отпечатъци от стъпки. Сигурно няма да изследват всяко косъмче и всяка нишка, намерени на местопрестъплението, не и заради най-обикновен обир, но може да потърсят отпечатъци. Иначе само следвай наставленията ми и се опитай да не докосваш нищо без нужда. Оръжие не ти се намира, нали?

— Не.

— Много добре. Оръжието е кофти. — Освен че не искаше да причинява болка на никого, Стийв беше и осъждан престъпник. Ако го изловяха с оръжие, щяха да му лепнат пет годинки минимум.

— Дай да взема някои неща. — Стийв извади телефона си от джоба и махна SIM картата. Знаеше, че ченгетата могат да съставят доста точна карта къде е ходил даден човек по клетките, с които телефонът му се свързва, докато се придвижват наоколо. „Ако махна картата, това ще го направи невъзможно, нали?“ Не беше сигурен. Едно време, когато се занимаваше с такива работи, мобилните телефони не съществуваха. Мина му през ума да прибере телефона в някой от сандъците с оборудване отзад в пикапа. Досети се, че това може да е като в асансьора, да изолира сигнала. „Но то не се знае. Ех, майната му! — помисли си той. — Просто ще го разбия.“ Сигурно се престараваше, но като ще е, да е. Ще го изпипа!

Беше спрял на задния ъгъл на паркинга — под лампа, но далече от всички останали и така, че да не го виждат. Старите навици трудно умират. Той се поусмихна. Металното шкафче над колелото се отвори на добре смазаните си панти.

Започна да вади инструменти. Безжичен свредел „Макита“, две-три отвертки, малък железен лост, над двукилограмов чук и шперц, който сам си беше направил от листова стомана от „Ейс хардуер“. Уви телефона си в кърпа и го смля с два удара на чука. Останалото нареди в колана си с инструменти заедно с два чифта кожени работни ръкавици, а после напъха колана в раница. „Много време мина, откакто съм сглобявал комплекта.“ Усети как в душата му избликва нещо като носталгия и смаза това чувство. Мразеше как му липсва всичко това. Искаше да се справя все по-добре и предимно успяваше. Дори и след петнайсет години шамарът, сложил край на обирджийската му кариера, и придружаващата го присъда — „Ти, задник малък!“ — постоянно витаеха в мислите му.

„Обаче… триста бона.“ Той въздъхна.

— Колко е далече?

— На двайсетина минути път оттук.

— Що за място е това? Къща? Апартамент?

— Къща е.

— Самостоятелна? Не е близнак или нещо такова?

— Да, самостоятелна. Тя е в един жилищен район, но кварталът е почти безлюден. Собственикът работи нощна смяна и би трябвало да разполагаме с цялото време, което ни е нужно.

— Добре. Първо, трябва да ни намеря друга кола.

— Защо?

— Ами, освен всичко друго, на вратата на тази е изписано името ми.

— А… Добре.

Стигнаха до летището. Той спря на паркинга за кратък престой и нарами раницата. Влязоха в терминала и излязоха от другата страна, а после се качиха на автобуса — совалка до паркинга за дълъг престой. Той тръгна покрай редовете коли, докато намери една, чиято квитанция ясно се виждаше. Беше тъмносиня тойота „Камри“, кажи-речи най-безличната кола на пътя. Собственикът й я беше оставил вчера. Идеално.

— Застани там, ако обичаш.

Карълайн застана пред джантата. Той откачи лоста от една бримка на колана и пъхна клещите за рязане на тел в задния си джоб. После извади дългата ивица листова стомана от раницата, пъхна я между гумената изолация и стъклото и отключи. Беше готов алармата на колата да се задейства, но не би. Отмори багажника отвътре и метна там раницата.

— Ти идваш ли?

Тя заобиколи и се настани на пътническата седалка.

— Бързо пипаш — отбеляза. — Сестра ми излезе права за теб.

— Ето защо ми плащат луди пари. — Той махна с лоста покритието на кормилния вал и с отвертката отключи запалването. Тойотата запали от първия опит. Някои от изходите на паркинга бяха с автомати, но електронната следа, която кредитната му карта оставяше при ползване, щеше да е бая убедително доказателство за кражба на „Камри“ в особено крупен размер. И затова сложи обратно металното покритие на кормилния вал и когато стигна до гишето, вече беше приготвил парите в брой. Нямаше нужда да си прави труда. Пазачът на паркинга, скучаещ на вид чернокож на петдесет и нещо, гледаше телевизия. Изобщо не откъсна поглед от екрана.

Те потънаха в нощта.