Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (35)

I

Когато остана сирак, Стийв беше към дванайсетгодишен. Дори и сега доста добре си спомняше живота с рождените си родители. Но катастрофата, която ги уби, а него вкара в кома, беше бяло петно — всичко след корнфлейкса на закуска три дни по-рано бе напълно изтрито. Казаха му, че при тежки мозъчни увреждания това се случва често. Спомняше си как се събуди в болнична стая. Беше нощ и той бе сам, въпреки че леля му Мери дойде след около час и го запрегръща, обляна в сълзи. Родителите му бяха мъртви. Самият Стийв бе изпаднал в кома.

Бе получил тежко сътресение на мозъка. Това доведе до мозъчен оток и комата се дължеше на това. И да имаше трайно увреждане, никой не можеше да го установи. Освен продължителния му сън — малко над месец и половина — и някои дребни изгаряния, нищо му нямаше и това бе забележително, като се има предвид колко тежка беше катастрофата. Години по-късно, в последния клас на гимназията, Стийв издири вестникарска снимка на останките. Камион с ремарке, носещ се на скорост, не спрял на знак стоп на един забутан път, врязал се в предницата на майчиния му кадилак и направо я разточил. Родителите му бяха станали на пихтия, а Стийв бе катапултиран в един нов живот, съвсем различен от онзи, с който беше свикнал.

След две седмици болничен престой, изял бащината му застраховка „Живот“, леля Мери отведе Стийв у дома, в своя тесен фургон. Стийв, опустошен, се сблъскваше с мъката си при всяка мисъл: „Зъбите ми като че са мръсни, по-добре да ги измия, така казва мама. Гладен съм, чудя се дали татко ще купи пица“. Загубата туптеше в самото ядро на неговата същност, като зъбобол.

Леля Мери не позволи на случката да разстрои плановете й. В нощта, когато отведе Стийв у дома, тя се замъкна в един крайпътен бар — „Купът на Лий“ — и се натряска здравата. Към два през нощта се дотаралянка обратно с някакъв тип на име Клем. Стийв беше се изплакал и гледаше луната през прозореца, докато слушаше как Мери и Клем бъхтят таблата на леглото оттатък тънката пластмасова стена.

На другия ден Клем го откара обратно в старата му къща с вехтия раздрънкан додж на Мери. Имотът бе обявен в несъстоятелност — очевидно таткото на Стийв, който се занимаваше с недвижими имоти, нещо я беше оплескал. Попечител им отключи и ги пусна да влязат. Стийв запази компютъра си „Комодор 64“, дрехите си и един кашон с комикси. Имаше и други играчки, но трябваше да избира, защото у Мери нямаше много място. Искаше да вземе телевизора, но него го препипа Клем. Попечителят ги изтика навън, преди търгът да започне.

Съвсем предсказуемо у Стийв се натрупа гняв. Да ходи в старото си училище и дума не можеше да става, и така заедно с родителите си той загуби и своите приятели, които познаваше от детинство. Стийв продължаваше да расте, но в списъка за пазаруване на Мери дрехите фигурираха по-надолу от водката и цигарите. Една любезна учителка по английски забеляза това, заведе го в един магазин на Армията на спасението и му купи със собствени пари дрехи по мярка. Стийв я намрази заради това, даже и още повече, когато другите деца схванаха какво става.

Започнаха да го бъзикат по темата, но това не трая дълго. След като Стийв едва не удави един добре облечен осмокласник, дето много му знаеше устата, в една тоалетна чиния, на която не й бяха пуснали водата, го отстраниха от училище за две седмици. Родителите на хлапето, почервенели, с крясъци настояваха той да бъде арестуван. След това никой дума не обелваше за неговите дрехи. Поне не и в очите му.

Започна да задига неща от магазините почти веднага — книги, касети, бонбони, каквото му паднеше, но чак като мина около година след смъртта на родителите му, извърши първия си обир. В първи курс на гимназията, в петък вечер, когато посрещаха футболния отбор след лятната ваканция, Стийв нахлузи кецовете си от Армията на спасението и притича през затънтената гора до скъпия квартал на осем мили от тях. Тази нощ на изток, край квартала, в който бе живял като малък, светеше бледо сияние.

Избра напосоки една тъмна къща, излезе от гората и прескочи високата ограда около басейна. Носеше чук и отвертка, но в крайна сметка, не стана нужда от тях. Задната врата беше отключена. Щом Стийв пристъпи прага, изсъхналата кожа на стария му живот се изхлузи и бе зарязана там. Той връхлетя в празната къща с дивашкото веселие на хун-грабител. Носеше със себе си черна калъфка за възглавница, в която да отнесе плячката. Тя плющеше в ръката му, докато обикаляше — знамето на неговата нова нация.

Като дете Стийв грабеше каквото му очи видят. Кутия шоколадчета „Милки уей“. Касети за „Атари“. Магнетофонни касети със записи. После, в голямата спалня, той попадна на предмета, който определи курса на живота му: кутия за бижута от лакирано дърво. Стийв си спомни как ахна, щом я отвори. Предметите вътре блестяха като съкровището на дракон: сребърна верижка, диамантени обици, златни пръстени. Докато ги крадеше, ръцете му трепереха така, както сигурно треперят ръцете на новоръкоположен свещеник, докато налива потира за първото си причастие.

По-късно, сам в стаята си във фургона, Стийв разстла златото върху разнебитеното си легло и се разрида, като едновременно с това и се усмихваше. В този миг родителите му никак не му липсваха.

Месеци по-късно бе вече ветеран с десетина обира и изобщо не беше толкова беден. Главно на късмет, той изнамери съвсем истински търговец на крадени вещи. Мълчаливия Лу, дебел диабетик, се спотайваше в най-тъмното кьоше на една заложна къща в града, а вързаните в затворена верига телевизионни монитори осветяваха лицето му изотдолу. Лу пушеше гадни пури и в магазина му пред хорските очи постоянно плуваше димно покривало. Много собственици на заложни къщи въртяха законна, или предимно законна, търговия. Лу не беше от тях. Той и Стийв никога не станаха приятели, но се разбираха.

Обаче не всичко, което Стийв отмъкваше, отиваше при Лу. Понякога той си запазваше разни неща, които особено му харесваха — което не беше умно, но пък и никога не стана някоя инфекция. Едно от тях беше коженото яке. Беше с подплата и тежко, от много дебела кожа, и миришеше на лула за тютюн. Стийв го задържа за себе си.

Седмица по-късно се запозна с Джак. Онази сутрин той влезе да пишка в мъжката тоалетна в училище — тази сутрин беше закъснял за часовете. Вътре имаше още едно хлапе, което пушеше крадешком. На първокурсника Стийв Джак му беше бегло познат от часовете по физическо, но Джак бе в трети курс и беше богат. Пропастта между двамата беше като Гранд Каньон… само дето Джак, чистичкият и спретнат потомък на двама силно набожни мормони, също имаше дивашка жилка.

— Хубаво яке — отбеляза Джак, надвиквайки шуртенето на урината в порцелана.

Стийв не се обърна.

— Благодаря.

— Откъде го имаш, ако не възразяваш да те попитам?

Стийв си го изтръска и си затвори ципа.

— От магазина.

— Така ли? От кой магазин?

— Забравих. — Стийв огледа Джак с очи на диво животно.

— Да не би да е магазин „къщата на Майкълсън“? Щото познавам един пич от „Кенеди“, който имаше точно такова яке. Със същото петно на лакътя и изобщо. Някой му обрал къщата преди две седмици. Задигнал и якето.

Стийв си затвори ципа, обърна се към Джак и го погледна.

Усмивката на Джак угасна.

— Спокойно бе, пич. Нищо няма да кажа. Той оня и без това е задник.

— Благодаря.

— Ей, що не се видим след часовете? Можем да идем до мола или нещо такова. Ще ми разкажеш как си се сдобил с това яке. Може и да пушнем.

Предпазлива усмивка трепна по лицето на Стийв.

— Така ли?

— Така.

Изпушиха не един, а цели два джойнта по пътя за мола и се мотаха из него, напушени като царе. Този път не се прибраха, натъпкали с плячка багажника на Джак, обаче го направиха на следващия ден и много пъти след това.

Джак беше сговорлив и ироничен пич. Собствената му аморалност произтичаше от другаде, не като тази на Стийв. Стийв, по природа интроверт, отдавна бе проумял основите на собствената си психика. Колкото до Джак, него така и не го разбра съвсем. Родителите му бяха солидни люде и ходеха на църква. На вид изглеждаха щастливи отвсякъде, а Стийв ги отгледа доста отблизо. Братът на Джак беше от момчетата, дето ходят в църковни младежки групи.

Джак можеше да се държи сурово и сърдито. Настроението му се сменяше рязко и непредвидено. Веднъж Стийв го видя как скъсва от бой един пич зад едно кино, задето разсипал пуканки — не върху самия Джак или дори върху някого, а просто на пода. Двамата със Стийв също се посбиваха, и то не един и два пъти — посинени очи, разкървавени носове. Обикновено започваше Джак и после винаги идваше у Стийв с посрамена физиономия да се извинява. Стигна се дотам, че Стийв свиваше джойнт, докато го чакаше да дойде и да посрещне с пренебрежително махване на ръка самите извинения.

За около половин година време семейството на Джак направо го осинови. Три нощи седмично преспиваше у тях, на пода на стаята на Джак или в спалнята надолу по коридора. Родителите на Джак никога нищо не казаха, но Стийв остана с усещането, че са наясно с положението му и сигурно ги беше жал за него. Отначало Стийв се засягаше от това, но Мартин и Силия бяха толкова мили по един старомоден начин, че просто нямаше как да изпитва неприязън към тях. Те му купуваха подаръци за рождения ден, еба ти.

Дотогава Стийв беше извършил десетки обири — достатъчно, че да го пишат във вестника. Джак беше с него при седем от тях. Когато извършиха последните два, на Стийв му се струваше, че Силия и Мартин започват да подозират нещичко, но те никога не ги разпитваха. Стийв подозираше, че ги е страх какво могат да открият.

Може би не знаеха каква мъдрост проявяват. При последния обир Джак бе предложил да полеят къщата с бензина от гаража и да я изгорят.

— Трябва да я палнем бе, човек! Да си покрием следите!

Стийв, признатият лидер в обирите, наложи вето върху това. Тази нощ той спа във фургона на Мери за пръв път от няколко дни. Лежа буден, огрян от лунните лъчи, почти до зори, мяташе се в леглото и се питаше дали приятелят му може да е луд. Две седмици по-късно Джак се изсра в леглото на една възрастна дама и си обърса гъза с вехтата й пожълтяла сватбена снимка.

Някои печалби от заложната къща Джак вложи в страничен бизнес — купуваше малки количества трева от един познат на Стийв, смесваше я с риган и я продаваше на другите хлапета от гимназията. Това бе стабилен, макар и скромен поток от джобни пари. После една от клиентките му, първокурсничка, я изловиха с пликче в чантата. Обляна в сълзи, тя бързо-бързо призна от кого го е купила. Полицията дойде у Джак и претърси стаята му. Джак тръгна с тях, закопчан с белезници.

Неприятностите със закона накрая не се оказаха нищо сериозно — съдът за непълнолетни, заличаване на досието, ала-бала — но от позицията на Джаковото семейство това си беше същи Армагедон.

Съвсем естествено, Силия и Мартин обвиниха Стийв. Сигурно е имало някакво оправдание — мислеше си той сега. По онова време обаче това му се струваше най-гнусна несправедливост. Забраниха на Джак да дружи със Стийв. Вече не го допускаха в къщата и той бе пропъден отново във фургона на Мери.

Двамата продължаваха да дружат, разбира се, но сега трябваше да бъдат предпазливи. Никакви ходения до мола повече, или поне не с колата на Джак. Стийв започна да обмисля начини сам да се сдобие с кола, започна да преглежда обявите с молив в ръка. Но цифрите го потискаха. Сигурно можеше да измисли някакъв начин да открадне кола — не беше по неговата част, но почваше страшно да задобрява с ключалките. Регистрацията й обаче беше друга работа. Нещо прилично сигурно щеше да струва към две хиляди долара, петорно повече пари от тия, които имаше на ръка. Стийв отиде при Мълчаливия Лу. Поприказваха си за цифри. Лу спомена аптеки.

Месец по-късно двамата с Джак се покатериха откъм гърба на покрива на една независима аптека с циркуляр с диамантен ръб, който обикновено се използва за рязане на бетон. Мълчаливия Лу им го беше продал на добра цена и обеща да го откупи обратно, когато вече не им трябва. Беше шумен, но свърши работата. Три бързи замаха изрязаха в покрива черен триъгълник. И да беше задействало това алармата, това по нищо не пролича.

Стийв бе навързал стъпенки по дължината на едно двайсет и пет метрово яко найлоново въже. Един по един, те слязоха долу между рафтовете, тихи като призраци. При обирите на жилища Стийв бе добил навика да пали лампите — светлини от фенерчета, поклащащи се из тъмна къща, биха изглеждали странно на съседите — но тук не разполагаше с тази възможност. Така и не разбра със сигурност, но смяташе, че тъкмо фенерчето им ги издаде. Съсед? Преминаваща кола? Кой да ти знае.

Разположението им беше непознато и им отне време да открият шишенцата, които интересуваха Лу. Разделиха се и запреглеждаха успоредно рафтовете. Сърцето на Стийв думкаше в гърдите. Джак подсвирна. Един по един, призовете се поддаваха на издирване — валиум, ксанакс, викодин, морфинов сулфат, сироп за кашлица, марков и обикновен, много дози, много шишета. Стийв все още използваше черния калъф за възглавница. Скоро той се изду.

След петнайсетина минути Стийв прецени, че са взели достатъчно. Лу беше скръндза, но никога не се опитваше да ги работи. Делът на Стийв щеше да е доста над две хиляди. С тях можеше да си купи колата. Не беше казал това на Джак, но това означаваше за него и нещо друго. Като си имаше кола, нямаше да разчита толкова на Джак за транспорта. Лека-полека всеки можеше да поеме по пътя си.

Стийв се изкатери горе пръв, като се изтласкваше с рамене. Джак, все още в тъмното, върза калъфа за възглавница на края на въжето. Стийв изтегли плячката.

Тъкмо я развързваше, когато видя просветващите в далечината сини светлини. Не бяха пуснали сирените. Една дълга минута се надяваше да е само съвпадение, но щом се втурнаха надолу, в душата си той усети, че не беше.

— Ченгетата! — подшушна той на Джак.

— Какво? Колко са далече?

— Не са далече. Побързай.

— Мамицата му.

Минута по-късно Джак бе стигнал до средата на въжето.

— Пич! — подвикна му Стийв. — На около две преки оттук са!

Джак се обърна нагоре и го погледна. Лицето му беше бледо на лунната светлина. Изглеждаше примирен и не особено разтревожен. Стийв се страхуваше и за двама им.

— Тръгвай — каза Джак. — Аз ще те настигна.

— Сериозно?

— Сериозно.

Стийв се замисли за секунда и после хукна. Торбата остави на покрива. В по-късни години щеше да лежи буден в тъмното и да се пита защо ли го е направил. Възможността да натресе торбата на Джак — или да тури Джак в торбата, ха-ха! — или му беше хрумнала в онзи миг, или не. Той просто не помнеше.

А после сините светлини връхлетяха към него, толкова близо, че нищо не му оставаше, освен да офейка. Увисна от покрива, залюля се и тупна долу, като прелетя покрай отводнителния улей, по който се бяха покатерили. Стрелна се в сенките зад базара секунда и половина преди светлините да влязат в паркинга и се скри зад един контейнер за боклук, когато първата кола направи предварителна проба. Стийв чуваше радиото през отворения й прозорец: „Заподозреният е задържан“. Колата направи обратен завой и отново зави към аптеката.

Този път нямаше да има съд за непълнолетни, нито пък интервенция преди процеса. Тоя влак беше заминал. Джак бе осъден като възрастен за кражба с взлом. Можеше да намали присъдата си, като изпорти Стийв, но не го направи. Мартин и Силия обаче му намериха добър адвокат. Успяха да свалят присъдата до три години и при добро поведение щеше да излезе след осемнайсет месеца. За присъда не беше чак толкова много време, но още от първото си свиждане Стийв забеляза, че работата отива на зле. Затворът беше със средно строг режим, но Джак беше млад, относително хубав и бял. Мълчаливия Лу бе обяснил, че той ще бъде трофей, а после обясни и какво значи това. Само след три дни Джак го погледна с измъчени очи.

Издържа три месеца, а после се обеси на долните си гащи. Стийв не отиде на погребението, но присъства на службата на гроба. Гледаше от стотина метра по-нататък зад едно дърво. Силия обаче го видя. След като погреба най-големия си син, тя връхлетя върху Стийв с пламнали очи като ястреб върху полска мишка. Нищо не каза. Жената, купила му неговия едничък, единствен подарък за шестнайсетия рожден ден, го зашлеви по едната, после и по другата буза и огласи присъдата си:

— Ти… ти, малък… задник!

Тя плачеше. Стийв не я спря, не понечи нищо да каже. Нямаше нищо за казване.

Докато дни, седмици, сезони се нижеха, той постоянно си повтаряше това нищо, без да иска. Постепенно осъзна, че точно това нищо е всичко, което можеше сега действително да каже. Нареждаше си го в килии и в мизерни апартаменти, декламираше го като литания, острата му грозна поезия го разкъсваше на дрипи. То отекваше по мръсни коридори и прахосваше мигове от живота му — отговор на всички въпроси, текст на всяка песен.