Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (10)

II

Сега, само малко повече от месец по-късно, Карълайн стана и запристъпва на пръсти между спящите тела към светая светих на госпожа Макгиликъти. Някакъв жълт сос тихо кипеше на печката до съставките — сметана, яйца, масло. Госпожа Макгиликъти стоеше пред рафта с подправки, който си беше цяла енциклопедия, потупваше се с пръст по бузата и размишляваше.

— Пресните са ми свършили — рече тя извинително и размаха едно пластмасово лимонче.

Карълайн се усмихна. Мила душица си беше госпожа Макгиликъти. От живота тя искаше само едно — да има кого да храни. „Пък и много си я бива в това.“ Оказа се, че ястието за закуска се нарича „яйца по бенедиктински“. Карълайн, обикновено безразлична към храната, си сипа два пъти. След като се натъпка до пръсване, тя тръгна да се измие с олюляваща се походка.

На излизане от банята видя, че Питър е отворил очи и я наблюдава. Тя мълчаливо насочи пръст към гърдите му под определен ъгъл. Ъгълът съответстваше на височината, на която щеше да е слънцето в небето в около десет часа.

Тогава Питър щеше да се срещне с нея и Майкъл при бика.

Според децата призраци на Рейчъл Нобунунга щеше да пристигне по някое време днес. По-късно щеше да се срещне с всички тях, но Карълайн бе уредила тя, Майкъл, Питър и Алисия да си поговорят първо с него на четири очи. Питър кимна мълчаливо в съгласие. Алисия още не беше будна, но Питър щеше да й предаде.

Когато се върна в кухнята, на масата седеше Дженифър. Пред нея димеше чаша черно кафе.

— Добро утро — поздрави тя на пелапи.

— Добро утро. Добре ли спа? — Усмихна й се топло и искрено, но макар и да бяха насаме, Карълайн не й показа знака, който си размени с Питър. Дженифър й беше доста симпатична, но на срещата с Нобунунга щяха да обсъждат въпроси на живот и смърт. По преценка на Карълайн Дженифър много отдавна се беше удавила в дима и страховете си. „Тя не върши работа.“

Госпожа Макгиликъти погледна Карълайн през рамо.

— Би ли попитала приятелката си дали е гладна?

— Ще хапне. — После се обърна към Дженифър: — Дано си гладна.

Дженифър изпъшка.

— Още се съвземам от вечерята. Много ли е вкусно?

Карълайн й кимна сериозно.

— Не е истина. Не знам как го прави.

Истински развеселена, госпожа Макгиликъти разбърка къкрещата в една тенджера вода и счупи яйце във водовъртежа.

Дженифър въздъхна.

— Добре де, добре.

Отвори кожената кесийка, в която си държеше дрогата, и въздъхна. Беше почти празна.

— Сигурно не си се сетила да…

— Напротив — отвърна Карълайн. — Сетих се.

— Ти си моят герой! — ухили се Дженифър.

Карълайн извади от чантата си увито с фолио блокче, горе-долу колкото книга с меки корици, и го подхвърли на Дженифър.

— Заповядай, димило.

Дженифър заобръща блокчето в ръце, като го оглеждаше подозрително.

— Какво е това?

— Нарича се хашиш — обясни Карълайн. — Мисля, че ще ти хареса. Същото е, което получаваш обикновено, но е по-концентрирано или нещо такова.

Дженифър разопакова блокчето, подуши го и отчупи парченце, натъпка го в лулата си и го запали.

— А! — възкликна миг по-късно.

— Харесва ли ти?

Тя кимна. От ноздрите й заструи дим. Тя се позакашля, после издиша пушека с доволна усмивка.

— Моят герой! — повтори тя, дръпна си пак и поднесе лулата на Карълайн.

— Не, благодаря — отказа Карълайн. — Раничко ми е.

— Както ти е угодно. — Тя си дръпна още веднъж и после прибра блокчето в кесията си. Смълчаха се и загледаха как госпожа Макгиликъти готви.

— Горката женица — рече Дженифър на пелапи, клатейки глава.

— В какъв смисъл?

— Има главня на сърцето. Ясно си личи.

— Какво има?

Дженифър я погледна озадачено.

— Нали уж говореше всички езици?

— И да, и не — отвърна Карълайн. — Тоест, разбирам думите, които изрече, но за мен те нямат кой знае какъв смисъл.

— Сигурно е технически термин? Нещо… от твоя каталог? — И побърза да додаде: — Не те моля за обяснение!

Да говориш за своя каталог, беше нещо, над което тегнеше най-тежка и страстна забрана. Бащата никога не бе обяснил точно защо, но се отнасяше към това много сериозно. Най-общо си мислеха, че той не иска никой от тях да придобие прекалено много мощ, но след случилото се с Дейвид никой и не посмя да попита.

— Няма нищо — рече Дженифър. — За мен правилата са малко по-различни. Аз мога да разговарям за болестни състояния, за симптомите им, диагнозата, вероятния изход, за всичко, към което пациентът би проявил оправдан интерес. Само не мога да навлизам в никакви технически подробности относно лечението.

— Така ли? Не го знаех. — Двете с Дженифър не разговаряха много, не бяха разговаряли от години. — Значи това е… какво? Увреден клапан или нещо такова?

— Не, не. Не е физическо. „Главня на сърцето“ е само наименование на синдрома.

— Ужасно цветисто.

Дженифър сви рамене.

— Бащата си пада малко нещо поет.

Карълайн се втренчи в нея.

— Щом казваш. Та, какво й има?

Дженифър присви устни и затърси правилните думи.

— Тя прави шматки.

— Шматки? А, сладки искаш да кажеш?

— Точно така! — кимна Дженифър. — Същото! Разбираш!

— Ъъ… не, Дженифър, съжалявам. Изобщо не мога да ти схвана мисълта.

Дженифър доби умърлушено изражение.

— Тя пече сладки — повтори. — Самата тя не ги яде, обаче при все това ги пече. През няколко дни ги пече.

— Все още не мога да…

— Понякога пее, докато ги прави — продължи Дженифър. — Няма откъде знам. Няма нужда да е с думи. Като чуя някой да пее или дори да си тананика, това ми казва всичко.

— За какво? — попита Карълайн, съвсем озадачена.

— За нейната патология — обясни Дженифър. — Тия сладки не са за нея. Те са за някой, когото е загубила много отдавна.

— За мъжа й? — Мъжът на госпожа Макгиликъти беше мъртъв от две-три години.

— Не — отвърна Дженифър. — Не са за него. Повечето си време, докато са били женени, той е прекарал на работата. Точно това е било най-характерното за него. И е имал и други жени. Веднъж тя се опитала да поговори с него по въпроса и заради това я пребил.

— Чудничко.

Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята, а погледът й питаеше някъде надалече.

— Но някога е имало дете. Тя самата дори не го знае, но сладките са за него.

— Какво се е случило?

— Момчето обичало да го праскат отзад — обясни Дженифър. — Това много вбесявало баща му. Един ден двамата се прибрали и заварили как го опъват на дивана. Мъжът бил по-възрастен, един от приятелите на баща му. Тя не би възразявала чак пък толкоз, но бащата това направо го пощурило. Пребил от бой детето си, счупил му лявата тибия и мандибулата на две места. Дълго време синът лежал в болница, но костите най-сетне зараснали. Духът му обаче бил увреден катастрофално. Когато момчето било по-малко, с баща му били близки. Пребиването го сломило. Започнал да се дрогира — главно с амфетамини, но вземал всичко, което успеел да докопа. Отчуждил се. Не се прибирал с дни. А после един ден изобщо не си дошъл. Веднъж-два пъти след това разговаряли с него… — Дженифър посочи предмета, окачен на стената.

— Нарича се телефон — обясни Карълайн. Беше накарала Майнър да й обясни за телефоните, преди да го убие първия път.

— Точно така. По същото. Разговаряли два пъти по телефона и веднъж получили писмо. Намирал се на някакво място, наречено Денвър, после на друго — Маями. Повече не им се обадил. Това се случило преди десет години.

— Къде е той?

Дженифър тръсна глава.

— Вероятно е мъртъв. Всъщност никой не знае. Отначало за нея това било мъчение. Всяко обаждане по оня апарат, всяко почукване на вратата отваряло раната. Всяка нощ сън не я ловял, години наред. Мъжът й се съвзел… продължил да си гледа живота, забравил. Бил човек, който никога не вземал нищо особено навътре, досущ като собствения баща на госпожа Макгиликъти. Но Юнис не може да си гледа живота. Тя лежи сама в тъмното и чака момченцето й да си дойде. И сега тя си има единствено това очакване.

Карълайн погледна тъжната жена, суетяща се из кухнята, и усети как в нея се надига някакво чувство. Беше съчувствие, макар и тя да не го разпозна. Не й се случваше да го изпитва често.

— О… — възкликна тихо тя. — Разбирам.

— Тя си мисли, че ако сега синът й си дойде, ще е като пробуждане от сън. Тя ще започне отново да изпитва чувства. Но момчето няма да си дойде и макар че никога няма да си позволи да проумее това, при все това тя го знае. И затова прави сладки в памет на своето детенце. Не може иначе — неясната утеха все пак е по-добра от пълната безутешност, разбираш ли? Нейният свят е много студен и тя на това се топли.

Дженифър погледна старицата, която приготвяше яйца в кухнята, и тъжно се усмихна.

— Главня на сърцето.

— Трябва да направим нещо — рече Карълайн. Десният й показалец трепереше съвсем лекичко. — Рейчъл би могла да намери сина й. Дори и да е мъртъв, ти би могла да…

Дженифър я погледна изненадано и поклати глава.

— Много си мила, Карълайн, обаче няма да помогне. Никога не се получава така, както си го мислиш. Проблемът с главнята на сърцето е, че споменът неизменно се различава от действителността. Тя си спомня една идеализирана версия на сина си. Забравила е, че той е бил егоист, че нанасянето на дребни оскърбления му е доставяло наслада. Всъщност това, че са ги заварили с другия мъж да се чукат на дивана, не е станало случайно. И да си дойде той сега, това няма да помогне. Съвсем скоро той пак ще си тръгне, само че този път тя вече няма да има утехата на илюзията. И това сигурно ще я съсипе. Тя не е много силна.

— Тогава какво? Може ли да се направи нещо?

Дженифър тръсна глава.

— Не. За това — не. Тя или ще намери начин да не се вкопчва повече в момчето, или този спомен ще я прати в гроба.

— Разбирам. — Замлъкнаха. Дженифър си изпи кафето и помоли за второ. Карълайн си пиеше лимонадата.

Другите вече се будеха и пристигаха един по един. Карълайн превеждаше техните поръчки за закуска на госпожа Макгиликъти, предаваше благодарности, помагаше с миенето на разни неща, когато й се струваше уместно. После обяви, че излиза на разходка, шмугна се в гората и пое на запад към бика.

Докато вървеше, главнята в собственото й сърце я пареше. Зачуди се дали някога е тананикала или пеела около Дженифър. Несъмнено нямаше как да го е правила през последните десет години, не и откакто планът започна да се оформя, но преди това просто не можеше да се сети. И да знаеше Дженифър, не се издаваше, но… Известно време тя си блъска главата с този въпрос, после го заряза. Дженифър можеше и да знае или пък да подозира. Или пък да не знае. Все тая.

Вече беше твърде късно и нямаше връщане назад.