Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (6)

III

В дълбините на душата си Стийв си въобразяваше, че е будист.

Преди две години ей така, по прищявка, беше подбрал от книжарницата една бройка на „Будизъм за тъпчовци“. Държеше я под леглото. Сега краищата й бяха разръфани, страниците след многото препрочитания бяха оплескани с мазнина от пица и разлята кола. Понякога, когато не можеше да спи, ти си фантазираше как ще се откаже от всичкото си светско имущество и ще се пресели в Тибет. Ще постъпи в манастир, в идеалния случай — горе-долу по средата на пътя до върха. Ще си обръсне главата. Ще има бамбук, панди и чай. Ще ходи с оранжева роба. Вероятно следобед ще има песнопения.

„Будизмът — помисли си той, — е чиста религия.“ Никога не сте чували как осмина души, сред тях две деца, са ги гръмнали в рамките на дългосрочния конфликт между будистите и не знам си кой. Будистите никога не чукаха на вратата ви тъкмо когато мачът станеше интересен, за да ти пробутат трактат на тема колко велик пич е принц Сидхарта. Може да беше само заради това, че не познава никакви будисти в реалността, но той се бе вкопчил в надеждата, че може и наистина да са различни.

Сигурно това бяха глупости. Сигурно, ако действително отидеш на будистка служба, ще откриеш, че и те са също толкова дребнави и ударени в главата като всички останали. Може между песнопенията да си дърдорят как еди-кой си носи одежда от миналия сезон или как благовонията, които малкият Жанг Вей е запалил оня ден, били евтин боклук, защото семейството му било страшно бедно, ха-ха-ха. Но тука беше щатът Вирджиния и той бе водопроводчик. Защо да не се престори?

Никога не отиваше чак дотам, че да си фантазира как си купува самолетен билет, разбира се. Не беше тъпак. Престорете се заради спора, че представата му за будисткия идеал имаше някаква реална основа. Това, че самият той си е едно лайненце с избръсната глава и оранжева роба и нищо повече, рано или късно щеше да излезе наяве.

„По-скоро рано“ — помисли си той. По въпроса за кражбите Буда се изказваше доста ясно. „Ако убиваш, лъжеш или крадеш, сам си изравяш корените. А ако не можеш да се овладееш, нанесената от тебе вреда се обръща срещу теб Печално.“ П-то в „печално“ беше изписано с главна буква.

„И все пак, ето ме тук“ — помисли си той и въздъхна наум.

— Там горе, вляво — обади се Карълайн.

— Я повтори, ако обичаш?

— Казах, там горе, до червената кола, свий вляво.

Пътуваха от около двайсет минути и Карълайн го напътстваше.

— Тук наляво. Вдясно по голямото шосе. Опа, извинявай, обърни. — Гласът й бе нисък и гърлен, хипнотизиращ. Освен това чувството на Стийв за ориентация хич го нямаше. Пет минути след като излязоха от летището вече се беше оплетал като в кълчища. Можеха да са и във Фиджи. В Нагоя. На Луната.

— Ти сигурна ли си, че знаеш къде отиваш?

— О, да.

— Приближаваме ли се?

— Още няколко минути. Не е много.

Тя седеше, сгушена на пътническото място с гръб към вратата. Стойката й заедно с впития колоездачен клин изкарваха много крак на показ. И на него му беше много трудно да не зяпа тоя крак. Всеки път, когато подминаваха билборд или пътен знак от нейната страна, той хвърляше по едно око. Тя като че не възразяваше или пък въобще не забелязваше.

— Там завий — каза тя.

— Тук?

— Не, на следващия завой по-надолу. Където е онова… Да. — Тя му се усмихна и погледът й светна диво на лунната светлина. — Вече сме близо.

Пътят пред тях тънеше в мрак. Бяха много извън града, на границата с полята и нивите. Навлязоха в парцел, който беше почти запустял. Беше голям или проектиран като голям — на територията му можеха да се поберат сигурно стотина къщи с дворчета колкото пощенска марка. Тук-там имаше няколко завършени и още няколко излети основи, в чиито пукнатини избуяваха бурени. Но повечето парцели си стояха празни.

— Идеално — измърмори Стийв.

— Ето там — посочи тя. — Онази.

Стийв проследи пръста й, който сочеше неголямо ранчо, боядисано в резедаво, ужасно грозна гледка дори и в тъмното. Но автомобилната алея беше празна. Единственият източник на светлина бе самотна на вид улична лампа, стърчаща на ъгъла.

Той бавно премина покрай двора, който по някакъв неопределен начин му напомняше за рап видеоклип и това го караше да се чувства нелепо. Стотина метра по-надолу пътят кривваше, колкото къщата да изчезне от поглед зад една горичка. Той паркира там, обърна се и я погледна.

— Последен шанс — рече. — Сигурна ли си, че го искаш? Ако ми кажеш какво търсиш, аз мога…

Очите й пламнаха на лунната светлина.

— Не. Аз трябва да дойда с теб.

— Е, хубаво тогава. — Той пак хвърли скришом едно око на краката й и слезе. Мекото изщракване на вратата при затваряне прозвуча задоволително потайно. Той отиде отзад и извади раницата от багажника. — Готова ли си…

Тя докосна с пръсти тила му. Той потръпна, косата му там настръхна. Обърна се и откри, че тя стои съвсем близо до него, толкова близо, че долавяше мириса й. Миришеше малко като че не се е къпала… ами, от сума ти време, но мирисът бе приятен — мускусно, женствено ухание. Ноздрите му затрепкаха.

— Ела — каза тя. Пак беше обула галошите върху гетите.

Когато стигнаха до къщата, Стийв провери пощенската кутия. Беше претъпкана — главно с едноседмични боклуци. „Собственикът от доста време не си е бил вкъщи — помисли си той. — Идеално.“ Извади едно списание и започна да го върти под лунните лъчи, докато успя да прочете корицата. Там с големи сини букви пишеше „Списание «Полицейски началник» и то бе адресирано до… «Детектив Марвин Майнър». Той погледна Карълайн.“

— Този тип е ченге?

— Така изглежда.

— Какво ти е сторил?

— Съсипа копринената ми рокля.

— Как успя?

— Нацапа я с кръв.

— Хм. Пробва ли да я изпереш с клуб со…

— Да, но тя вече за нищо не ставаше. Участваш ли, или не?

— Ами… Сигурно няма особено значение, ако го свършим както трябва. Пък и не ми изглежда детектив Майнър да си е вкъщи.

— Ммм.

Стийв се поколеба, а после излезе на автомобилната алея. Отиде до входната врата и позвъни. От вътрешността на къщата не дойде никакъв отговор.

— Защо го направи?

— Не че очаквах някого, обаче ако вътре има ротвайлер или нещо такова, добре е да го узнаем сега.

— А… Добре ти хрумна. — Гласът й преливаше от отвращение.

— Не обичаш кучета?

Тя поклати глава.

— Те са опасни.

Стийв я изгледа насмешливо. Повечето вечери, когато се прибираше у дома, кокер шпаньолът му Пийти така усърдно махаше с опашка, че цялото му дупе залиташе насам-натам. Може би като се приключи с това, с Пийти ще заминем за Тибет. Представи си как изкачват хълма към манастира в светъл пролетен ден, Пийти подскача до него, а горе на върха ги очаква Вътрешният покой.

Първо деловата част! Стийв вдигна изтривалката, за да потърси ключ. Там нямаше нищо. Плъзна пръст отгоре по рамката на вратата. Карълайн го изгледа озадачено.

Често хората държат резервни ключове някъде навън. — Пръстите на ръкавиците му се бяха запрашили. Ключ нямаше.

Е, добре — рече той. — Ще трябва да стане по мъчния начин.

Заобиколиха отзад. Стийв извади лоста и го наби между прага и подпората на нивото на резето.

Пусна в джоба си една плоска и една кръстата отвертка заедно с чифт клещи за рязане на тел.

Ако алармата е нагласена, обикновено разполагаш с цяла минута, за да я обезвредиш — рече той. — Това време трябва да е предостатъчно. Обаче ти изчакай тук навън. Не ща да се препъвам в теб.

Тя кимна.

Стийв дръпна лоста и изсумтя. Касата на вратата поддаде около два пръста — достатъчно, че резето да се изхлузи. Вратата се отвори към мрака. Отвътре навън се закълби топъл въздух. Той изчака, ала нищо не забибипка.

— Мисля, че ни излезе късметът. Алармата не е нагласена.

Вътре беше много тъмно. Всички прозорци бяха покрити със завеси — тежки и дебели, непроницаеми за лунните лъчи и светлината на онази самотна улична лампа. Единственото осветление във всекидневната идваше от грамадна стереоуредба, висока направо колкото самия Стийв. Бледосините букви върху екрана на приемника огряваха със сиянието си кресло „Лейзи бой“, изплувало сред море от смачкани кутии от бира „Буш“.

— Какво чакаш? — попита Карълайн. Гласът й прозвуча някъде отпред. Стийв не че подскочи, но се сепна. Не беше я чул да се движи.

— Само давам шанс на очите си да се нагодят — отвърна Стийв и се огледа. Микровълновата печка в кухнята примигваше и сочеше безкрайна зелена полунощ над мазна кутия от пица и малка планина от изпомачкани хартиени салфетки.

— Хм. — Той влезе в кухнята и отвори хладилника, като стискаше затворено едното си око, та да не се заслепи повторно. Бялата светлина от хладилника стряскаше в тъмното. Вътре храна почти нямаше — само полупразен буркан със сос и пластмасова бутилка френска горчица на вратата, но в дъното имаше каса бира. Стийв, жаден, се позамисли над въпроса, който поставяше това, после затръшна вратата, наля си чешмяна вода в една пластмасова чаша и я пресуши.

— Карълайн? Жадна ли си?

Тя не отговори.

Той подаде глава от кухнята.

— Карълайн?

Пак се беше преместила. Сега гласът й идваше иззад гърба му. Този път подскочи. Обърна се да я погледне. Беше съвсем близо.

— Искаш ли… — гласът му секна.

Тя се приближи и прокара пръсти по гърдите му.

Какво да искам?

— Ммм?

Попита ме какво искам — последната дума беше едва доловимо подчертана.

— А, да. Извинявай. Изгубих си мисълта. — Той се подвоуми. — Искаш ли да ти помогна да потърсиш онова… каквото и да е то?

Тя каза нещо, което той не разбра.

— Какво беше това?

Китайски. Извинявай. Тези езици са толкова много. Понякога, когато се развълнувам, и думите се смесват.

Докосването й по гърдите му беше като токов удар. Той се отдръпна. Очите му се бяха нагодили към тъмното. Там, където преди имаше само неясни силуети, сега различи диван и телевизор, стол и маса. Отиде при едно шкафче до телевизора и го отвори.

— Не е зле — заключи.

Приемникът беше немска марка, много по-хубав, отколкото предполагаше къщата.

— Искаш ли стереоуредба?

— Не.

Собствената уредба на Стийв, бездруго не особено квалифицирана, нещо беше избила на късо. Той посегна към тази — „ей, на това е обир, нали така?“. Ръката му увисна над кабела… а после той се дръпна и си тегли наум един шут в гъза. „Ако можеш, мамиш или крадеш, сам си изравяш корените.“ Когато вдигна очи, Карълайн я нямаше.

— Ей! — подвикна той. — Къде се дяна?

— Тук вътре е — обади се тя. — Намерих го.

Гласът й идваше от друга, съседна стая. „Какво е намерила?“ Тръгна по посока на звука. Тя се намираше в трапезария. Седеше на дълга официална маса и клатеше крака, силуетът й се очертаваше в бледото сияние на уличната лампа. Бюфетът се мержелееше зад нея като черен трон.

— Карълайн?

— Ела тук — каза тя. Краката й бяха леко разтворени. Той отиде и застана пред нея.

— Къде е?

— Тук — каза тя. Посегна към него, приплъзна длан, обгърна тила му и го придърпа до себе си.

— Чакай! — възкликна Стийв, без да се съпротивлява особено. — Какво?

Тя леко наклони глава настрана, наведе се напред и го целуна. Устните й бяха пухкави, меки. Тя имаше вкус на сол и бакър. За миг той се отпусна и потъна в целувката. Но му беше в природата да не си затваря очите.

Зад нея, отразено в стъклото на бюфета, нещо се раздвижи.

Стийв отскочи и се завъртя. В тъмното в ъгъла на стаята стоеше мъж. Държеше дълга пушка.

— Ей! — извика Стийв и вдигна ръце. — Чакай малко…

— Извинявай, Стийв — рече Карълайн. Някак бе успяла да се измъкне иззад масата и да мине в другия край на стаята.

— Ти си арестуван — каза мъжът и се прицели с пушката в Стийв.

— Да — рече Стийв и бавно вдигна ръце. — Добре. Няма проблеми.

Мъжът направи крачка напред и излезе на бледата светлина на уличната лампа. Косата му стърчеше. Очите му диво се въртяха в очниците. Какво му има на този, по дяволите? Торазин? Мозъчно увреждане?

— Ти си арестуван — каза отново мъжът и вдигна пушката на рамо.

— Да — рече Стийв. — Добре. Сега да се обърна ли, или…?

— Спри или ще стрелям! — извика мъжът. От ъгъла на устата му се стичаха лиги.

— Чакай! Чакай, аз ще…

— Давай — рече Карълайн.

Мъжът стреля. Припламването на дулото бе мощно и озари стаичката, но Стийв като че изобщо не чу изстрела. Когато зрението му се проясни, той лежеше по гръб и гледаше нагоре. Чу зад себе си тихо звънтене. Завъртя очи нататък и видя как от бюфета изпада стъкло. Звънна красиво. Какво е това върху чиниите? — запита се той. — Навсякъде е тъмно и капе.

Карълайн се наведе и изникна пред очите му.

— Извинявай — каза отново тя.

Аз… помощ… трябва да се прибера… трябва да нахраня Пийти… трябва… да вървя…

Тя се пресегна надолу и докосна бузата му.

Падна мрак.