Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (11)

III

Час по-късно тя се бе изкачила на хребета и стоеше на края на поляната над Шосе 78. Оттатък пътя долу обрулената от стихиите дървена табела на Гарисън Оукс скърцаше на вятъра. Биеше на очи като табелите за продажба на недвижими имоти, но сега изпъкналите дървени букви бяха сребристи на цвят и напукани от старост. Идеална е всъщност. Наред с останалите му умения, Бащата беше много добър в камуфлажа.

Беше малко подранила, затова се поспря тук да си събере мислите. Бронзовият бик се издигаше зад нея, лъщящ от чистота и страховит, проблясваше тук-там измежду дърветата. Там трябваше да се срещнат, но не й се щеше да стои край него по-дълго, отколкото й се налага.

Мислеше за Нобунунга. От съдбоносна важност беше тази неофициална среща да мине добре и тя се опитваше да се сети какво би могла да стори, за да предразположи благородния им гост. В идеалния случай й се щеше да бе взела сърцето на Стийв, което в момента се мариноваше в полиетиленова торбичка в отделението за зеленчуци на хладилника на госпожа Макгиликъти — но, разбира се, това би подсказало на Дейвид, че зад гърба му става нещо.

Освен това не й идваше наум кой знае какво. Двамата с Нобунунга никога не се бяха срещали и тя не знаеше много за него, освен онова, което бе чувала от Майкъл. На него очевидно суровото месо му се услаждаше, както и на много други служители на Бащата. И онова за „гърма от изток“, то е ясно, но то е било преди много време. Преди ужасно много време всъщност. За разлика от повечето първоначални съюзници на Бащата, Нобунунга никога не бе изпадал в немилост, никога не бяха го разжалвали. „Значи той ще е верен. Непоклатимо.“ Разбира се, тук имаше и нещо повече. Предполагаше се, че те с Бащата са били и приятели, което бе странна мисъл. Но Майкъл го обичаше безрезервно, та вероятно беше свестен тип. И му се носеше славата на умник. „Навярно можем да…“

Далече зад нея вдън гората се разнесе пукот на съчки.

Карълайн наклони глава, изпълнена от внезапна бдителност. Същински трясъци! Спомняше си достатъчно от времето, прекарано с Иша и Аша, за да е сигурна, че това не е падащо дърво. Не. Клони се трошаха, и се трошаха под нозете на някаква грамада, ако се съди по звука. Бари О’Ший, може би? Несъмнено е твърде рано за…

Тя се завъртя на скалата, за да заеме по-удачна поза, а после остави погледа си да се разфокусира. Вложи се цялата в слушането. По пътя долу премина кола, приятно далечна. Недалече козодой извика нещо, което не разбра съвсем. Но прозвуча настоятелно.

Майкъл щеше да разбере.

Тряс.

Този път по-наблизо.

Тя скочи от валчестия камък, вече нащрек. Иша и Аша бяха живели в страх от зверове. Тя никога не беше виждала звяр, по Майкъл бе съгласен, че наоколо бродят няколко, както и свръхестествени съзнания — пневмовори и тем подобни. Те не представляваха опасност, когато Бащата бе наблизо, ала сега…

„Май е време да си тръгвам.“

При все това тя не се тревожеше особено. Всяко свръхестествено създание би подушило по нея Библиотеката и би се уплашило. Най-страшната вероятност, кажи-речи, беше срещата с гладна мечка, а след преживяванията от тази седмица такова нещо нямаше как да я уплаши.

Отново трясък.

Козодоят отново изкряска. Един паникьосан заек изскочи от шубраците и се стрелна към отвесната скала.

„Каквото и да е това, то определено идва насам.“

Тя въздъхна и заприпка към бика. Тичаше с цялото умение, на което я бе научила Иша, и още от онова, на което се бе научила сама. Беше много бърза и се движеше напълно безшумно. Все още не се тревожеше особено. Бикът имаше присъствие в няколко равнини, освен физическата. Животните го усещаха повече, отколкото хората, и това ги безпокоеше. Нито един звяр в природата не би го приближил. Ако стигнеше на един хвърлей място от него, щеше да е в безопасност.

Някъде встрани чу шумолене — едва доловимо, ала нямаше как да го сбъркаш.

„Да не би… то да преследва мен?“

Не, несъмнено.

После, на стотина метра оттам, полуприкрито зад туфа минзухари, тя видя какво я преследва.

„Тигър? Сериозно? Във Вирджиния?“

Погледнаха се в очите. Тигърът бутна настрана бодливите листа на клонка татул, счупила се над нашарената му с ивици муцуна. Позволи й за миг да го огледа целия — оранжева козина, черни райета, бял корем — и се запъти към нея. Тичаше в тръс, омайно красив, зелените му очи шареха насам-натам. Ноздрите му трепкаха. Дългата близо метър опашка леко се люшкаше подире му.

Инстинктът й подсказваше да се спре и начаса да побегне в обратна посока. Вместо това тя се обърна към него и неволно забърза крачка, когато адреналинът нахлу в кръвта й. Извади обсидиановия нож от канията на кръста си. Сега нададе крясък, но това беше боен вик, а не писък на паника, гърлен и брутален човешки звук.

Очите на тигъра едва забележимо се разшириха.

После изведнъж тя изчезна от погледа му. С един скок отхвърча наляво и се скри зад един дебел бор. Когато вече не го виждаше — и още по-важно, когато той вече не я виждаше — отскочи към втори, по-тънък бор. Кацна върху него към метър и половина над земята и го обви с крака, после и с ръце. Закатери се нагоре. Кората дереше гърдите й, корема, бедрата. Сипеше се в очите й, докато тя се катереше.

Няколко мига по-късно метна един поглед надолу и с изненада установи, че се е изкатерила на височина близо десет метра по-нагоре. Долу под нея бе пусто. За миг се позамисли дали не си е въобразила всичко, дали това не бе…

„Не — помисли си тя. — Тигър си беше, съмнение няма.“

Той мудно се измъкна иззад дебелия бор. Дори и наострила уши, тя не чуваше никакъв звук. „Сигурно си е играел с мен по-рано — помисли си тя. Издавал е леки звуци, чупил е съчки, да види какво ще направя. Трябва да е бил…“

Тигърът погледна нагоре към нея и изрева. Карълайн едва се удържаше да не се подмокри. Изкатери се още две педи по-нагоре — по-високо не смееше. Тук стеблото изтъняваше и тя се тревожеше, че тежестта й може да…

Тигърът приседна на задницата си. Вдигна едната от яките си лапи, огледа я и я близна.

Миг по-късно се появи Майкъл.

— Карълайн? — подвикна той. Говореше тегаво, запъваше се така, както след като е разговарял с животни. — Защо си на дървото?

Тя стисна клепачи и скръцна със зъби.

— Здравей, Майкъл! Излязох малко да подишам чист въздух, да се поразкърша. Хрумна ми, че може да ми е кеф да се покатеря на някое дърво. Ти как си днес?

— Добре съм — отвърна Майкъл, неприкрито объркан от гневния й тон. — Трябва да слезеш, Карълайн. Шантава гледка си.

— Да. Да, не се и съмнявам, че съм. — И тя запълзя надолу по дървото.

Когато краката й докоснаха земята, Майкъл и тигърът се втренчиха в нея. Майкъл кимна към земята. Тя го погледна озадачено, без да разбира. Той пак посочи земята, после се потупа по корема.

„А — досети се Карълайн. — Да, бе.“ Легна по гръб и показа корема си на тигъра. Той си отърка муцуната в нея, подуши я тук-там. След като приключи, Карълайн се изправи.

— Нашият господар Нобунунга ни оказва чест със своето посещение — каза тя.

Майкъл преведе — от дребните му гърди проехтя изненадващо плътно ръмжене.

Тя подхвърли настрана към Майкъл:

— Майкъл, можеше да ми кажеш, че той е тигър, еба ти! Майкъл примигна насреща й. Изражението му бе неразбиращо и невинно. В този миг й идеше да го удуши, и то с усмивка.

— Ти не знаеше ли? Аз си мислех, че всички знаят.