Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (45)

I

Когато от големия огън около бика минаха горе-долу пет години, Карълайн умря. Случи се в самия край на зимата, през онези месец и половина, когато полъхът на вятъра е още мразовит, но воят на разгонените котки оглася нощите в гората. Тогава беше на шестнайсет-седемнайсет.

При възкресяване хората обикновено спят дълго, но Карълайн оживя като пламнала в нощта кибритена клечка. Усети допир на ръце — опипваха я. Тя скочи рязко, хвана нечия коса, набра се нагоре и се нахвърли да хапе.

— Баси! Карълаааааау! — Очите на Дженифър я гледаха ужасено от три-четири пръста разстояние.

— А… — Карълайн попримига насреща й, после я пусна. — Извинявай.

Дженифър изтърча няколко крачки назад, там, където не можеше да я достигне.

— Дявол да го вземе, Карълайн! — Тя сложи ръка на сърцето си. — Така ме уплаши, че щях да напълня гащите от страх! Ега ти!

— Извинявай. — Стараеше се да говори спокойно и кротко. Дженифър не беше виновна — за какво, тя не си спомняше особено.

Дженифър я огледа подозрително. Не изглеждаше да е напушена.

— Всичко е наред. Още не бива да се движиш.

Карълайн кимна. „Щом тя не е напушена, значи трябва да съм го била закъсала здраво.“

— Добре тогава. — Тя показа разтворените си длани на Карълайн, после погали въздуха, сякаш успокояваше невидимо животно. — Приятелки сме си, нали?

Карълайн кимна отново.

Поуспокоена, Дженифър се приближи и й измери пулса. През това време Карълайн се оглеждаше наоколо. Стаичката й, обикновено безупречно подредена, беше претърпяла бедствие — половината рафтове бяха прекатурени и книгите и свитъците се въргаляха по пода. Писалището й беше килнато на една страна. Едното му чекмедже се беше заклещило полуотворено и изкорубено и сочеше нагоре към небето. Тя набърчи носле.

— Какво вони така?

— Ъъъ… абе… сигурно ти понасмърдяваш.

— Как така?

— Стана преди два дни. А пък времето се затопли, нали знаеш. — Дженифър извърна очи. — Съжалявам, Карълайн. Всички си мислехме, че учиш.

— Колко време…?

— Три дни, мисля. Как са ти ръцете?

— Ръцете ми? Защо… ох, да. — Лицето й се понавъси. Започваше да си припомня.

Погледна надолу и забеляза едва видимите бледни белези на китките — там, където я бяха пронизали с писалките. Погледна писалището. Една от писалките — „Монблан“ от оръдеен бронз, любимата й — все още стърчеше забодена в дървото. В средата на новите й белези имаше черни мастилени точици. Сгъна и разгъна длани, лакти. Изобщо не болеше.

— Мисля, че съм добре. Само съм малко схваната.

— Извинявай, още не съм се ошлайфала по тази част. Как ти е челюстта?

— Челюстта ми? — И тогава си спомни. — А, да. — Отвори уста, предъвка въздуха и размести челюстната си кост насам-натам. — Добре е. Нищо й няма. Благодаря ти, Дженифър. Добре се справяш.

— Е, да, много се упражнявам. Радвам се, че си добре. Беше доста… — Прехапа език. — Радвам се, че си добре. — Свършила работата си, Дженифър потършува из торбата си и извади сребърната луличка. — Нещо против?

— Запали. Значи… Объркана съм, Дженифър. Какво стана?

Дженифър й хвърли професионален поглед.

— Все още ли не си го спомняш?

Карълайн съсредоточено набърчи чело.

— Като в мъгла ми е.

— Помисли си минутка, ще почакам. — Тя остави луличката настрана.

Карълайн се огледа из стаята. Столът й зад писалището беше прекатурен. Леглото й все още бе старателно оправено, но една мастилница се беше разляла върху одеялото. „Съсипано е.“ Една от книгите на пода бе отворена на страница, изрисувана с дълги, широки щрихи.

От това, последното, нещо просветна в паметта й.

— А, чакай… Докато чаках Алисия, изучавах Словото.

— Какво си изучавала?

— Извинявай… Словото. Това е езикът на бурите. Велики поети са, поне някои от тях. — Книгата бе отворена на един откъс от рев на Юпитер отпреди десетилетия, най-мрачната строфа от по-голямо произведение. „Сега пропаднали сме в пъклото най-черно“ — прочете тя.

„Не — помисли си Карълайн и очите й незабележимо се разтвориха малко по-широко. — Така беше само донякъде.“ Тя се преструваше, че изучава Словото. Погледна към лавиците с книги в ъгъла, но погледнато оттук, писалището го прикриваше. С фалшива непринуденост тя се подпря на един рафт и се изправи — или поне се опита. Но това бе достатъчно, за да съзре малката кафява лавица в ъгъла непокътната на мястото си. Това предизвика у нея такова облекчение, че й се подкосиха краката. Тя се строполи тромаво обратно на пода.

Дженифър примигна. Карълайн обикновено беше много кротка.

— По-полека. Сърцето ти още сигурно не е влязло в ритъм. Значи… вече си спомняш?

— Връща се постепенно в паметта ми. — Дори и през болката чуваше гласа му и виждаше усмивката му. „Давай, пищи. Изпищи за мен. Ако изпищиш за мен, ще престана. Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“

— Дейвид ли беше?

Карълайн не посмя да продума. Погледна Дженифър с изрязано от бръчки чело. Челюстните й мускули играеха.

— Извинявай. Тъп въпрос. Какво се случи?

— Повечето си го спомням. Но… нали се сещаш, края — не.

— Нормално е — отвърна Дженифър. — За пръв път ти е да умреш, нали? Първия път никой не си го спомня. Следващия ще си припомниш малко повече, и тъй нататък.

— А, това съм го чувала. Защо е така, знаеш ли?

— Знам, но не бива да казвам. В каталога ми е. Извинявай.

Карълайн тръсна глава.

— Няма нищо.

— Продължавай — подкани я Дженифър все така нежно. — Разкажи ми какво стана.

Карълайн дълго мълча, загледана не много надалече. Когато продума, говореше напълно спокойно, дори с отегчение, все едно обясняваше какво е обядвала.

— Има ли значение?

Дженифър поповдигна вежди и прибра обратно луличката си в торбата.

— А няма ли?

Нещо в гласа й сякаш задейства алармени звънци. Карълайн се освести.

— Разбира се! Има значение, то е ясно. Много съм, ъъъ, разстроена. Очевидно.

— Говори ли ти се за това?

Точният отговор на тоя въпрос беше, че би предпочела да изкара още един рунд с Дейвид. По-скоро. Но не можеше да го каже, не можеше дори да си го помисли. Ако Дженифър я помисли за… все едно за каква… това можеше да привлече внимание към нея. Тя можеше дори да подметне нещичко на Бащата.

— Никак не ми се иска да ти отнемам толкова време. Убедена съм, че си имаш работа за…

Дженифър протегна ръка и я докосна над китката.

— Имам си, но тя може да почака. Приятелите са затова. Пък и това ми е работата, един вид.

Вратата на стаята й беше звукоизолирана, но Дженифър и бе оставила отворена. По-нагоре в главния коридор Питър се упражняваше на барабаните си. Ударите отекваха странно и кънтяха из покрития с метал коридор. Карълайн, освен че ги чуваше, и ги усещаше — приглушено боботене в слепоочията, и сърцето. Опита се да мисли за Аша и отправи към Дженифър най-жалния си поглед.

— Добре — рече с отпаднал глас. — Дай ми само секунда.

— Разбира се.

Тя се съсредоточи и след малко успя и да пусне една сълза. Остави я да се стече по бузата й и я избърса. „Идеално.“

Дженифър седна на пода до нея, на интимно разстояние.

— Нещо против?

Да, тя беше против.

— Не, не, разбира се. Значи… Започна се с това, че Дейвид дойде с един свитък. Каза, че иска да му помогна за превода. — Тя се втренчи в Дженифър. — Само че беше гол.

Дженифър кимна мрачно. Да се разкарваш гол за Библиотекарите, не беше скандално нарушение на етикета, както за американците — освен всичко друго и баните им бяха общи и за двата пола — но бе необичайно. Когато Майкъл се връщаше от океана, понякога забравяше да се облича и му се присмиваха за това. „Обаче на Дейвид никой не му се присмива.“ И в действителност съществуваше само една причина той да влезе гол в стаята на Карълайн.

— Ти какво направи?

Карълайн я погледна.

— Помолих го да напусне. Той си излезе и с това се приключи.

Това бе замислено като шега, но когато го произнесе на глас, прозвуча сърдито и сприхаво. Дженифър пак й каза, че съжалява, но бе вторачила в Карълайн безстрастен, лишен от емоции поглед и това никак не се харесваше на Карълайн.

„Съсредоточи се.“

— Когато започнах да преглеждам свитъка, се изнервих. Не беше нещо екзотично, на пелапи беше, но малко старовремски. „Воистина“ еди-какво си и „во правде“ еди-що си, нали се сещаш?

— И той е имал нужда от помощ?

— Не. Ясно, че не. Беше, за да си намери повод.

— Защо го пусна? — Вратите на спалните бяха с шпионки и се заключваха и от двете страни.

— „Пуснах го“ е малко преувеличено. Очаквах Алисия и затова бях оставила вратата открехната. Щяхме да учим суахили. През двайсет и осми век навсякъде готово… Ей! Това ме подсети… ти каза, че колко време ме е нямало? Три дни?

— Горе-долу толкова.

— Алисия не дойде ли?

— Не. Извикаха я в невъзможните векове. Събира зъби от пневмовор или нещо такова. Тебе те намери Майкъл.

— Майкъл се е върнал?

Дженифър поклати глава.

— За това после. Сега говорим за теб. Какво стана после?

Карълайн едва потисна почти непреодолимия порив да погледне малката лавица в ъгъла. Дейвид или бе намерил скритото там, или не го бе намерил. Според нея не беше — иначе щеше да се събуди в бика, или още по-вероятно, въобще да не се събуди. Но беше важно да се съсредоточи. Този разговор също можеше да сложи край на съществуването й. „Опитай се да звучиш разколебано, все едно се ориентираш пипнешком в тъмна стая. Все едно избягваш нещо.“

С тази мисъл в ума тя си припомни как изпука челюстта й в ръцете на Дейвид. „Давай, пищи. Изпищи за мен.“ Но пулсът в шията й леко се ускори и когато заговори, гласът й прозвуча точно както трябваше. Беше се упражнявала. Треперенето на показалеца й обаче се забелязваше ясно. „Трябва да поработя върху това.“

— Ами… преведох текста на Дейвид. Беше за оплячкосването на Магедон преди две хиляди години. Войските на Абла Хан…

— На кого?

— Абла Хан. Едно от имената на Бащата. Аблаха, Абла Хан, Адам Блек?

— А, да бе, да. Извинявай.

— Та значи, те превзели Магедон. Обаче… и точно това искаше Дейвид да прочета… Цената на победата била висока. И тъй… — При този спомен Карълайн стисна клепачи и това не беше изцяло преструвка. — И тъй… като видял войниците си смазани, измъчени и в нужда от утеха, Абла Хан им рекъл: „Идете в градовете и грабете каквато плячка намерите. Сега градът е ваш, и всичките му обитатели също. Вземете ги, и мъже, и жени, и правете с тях каквото си искате.“ — Тя отвори очи. — Щом стигнах до това, Дейвид се ухили.

Дженифър трепна.

— О, Карълайн…

— И тогава Дейвид каза, какво съвпадение, ето го него, воина на Абла Хан, а случайно, по съвпадение, той също бил смазан и…

— И?

— И ето ме и мен там — плячката.

Дженифър кимна вбесено.

— И после… ами, после той се пресегна и ме награби. — Тя посочи с брадичка гърдите си.

— Просто ей така?

— Да. Просто ей така. Странното беше, че не влагаше жестокост.

Дженифър огледа стаята с вдигнати вежди.

— Поне отначало де. Държеше се така, сякаш си мислеше, че ме съблазнява. Дори като че ми оказва благоволение.

Тя се замисли.

— Това го разбирам. Той наистина има ужасно високо самомнение. И ти какво направи?

— Нищо. Само го погледнах.

Дженифър пак вдигна вежди.

— Не исках да го вбесявам, нали разбираш.

Дженифър я измери с поглед.

— Знаеш ли, Карълайн, доста хладнокръвна си за книжен плъх. Да са ти го казвали?

— Не, ти си първата. — Навън в коридора барабаните думкаха ли, думкаха.

— И тогава ли той… сещаш се…

— Не. Тоест, опита се. Обаче на мен ми проработи късметът.

— Проработил ти е късметът?

— Той ме захвърли на пода и аз му хвърлих един къч.

— Изритала си Дейвид.

— Мъничко.

— И той нито пресрещна удара, нито нищо?

— Излових го неподготвен. Според мен той не очакваше съпротива.

Дженифър я изгледа стреснато.

— Не, сигурно не е. Но, Карълайн… ако не възразяваш да те попитам… защо?

— Защо какво?

— Нямаше ли да е по-… лесно… просто да му отстъпиш? Челюстта ти не просто беше счупена, беше стрита на сол! По-тежко счупване като че не съм виждала! И освен това те е приковал към…

— Спомням си, Дженифър, нали и аз бях там.

— Извинявай. Но разбираш ли какво искам да ти кажа?

Дженифър бе права. Дейвид все още бе любимецът на Бащата. Той се ползваше с привилегии. По-лесно щеше да е да се затвори в себе си, да се изключи, докато той свърши. Така бе постъпила първия път, когато Дейвид влезе гол в стаята й. Несъмнено пак би постъпила така. Не беше приятно, но пък не беше и чак толкова гадно като банкета в чест на завръщането й например.

Този път обаче да се затвори в себе си бе изключено. Падна под такъв ъгъл, че Дейвид щеше да гледа право в нейната малка лавица за книги в ъгъла. Да я изнасилят бе едно, но да го остави да гледа лавицата в ъгъла — това не можеше да го позволи в никакъв случай.

Дженифър я гледаше втренчено, твърде втренчено. Кръвта думкаше в слепоочията й. „Ако изпищиш за мен, ще спра.“ В горния край на коридора Питър навлизаше в кресчендо. „Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“ Сега, когато бе предизвикала Дейвид толкова, че можеше да я пребие в някой друг ъгъл, преди да я изнасили, тя разбираше, че не бива — не бива!!! — да позволява на Дженифър да се досети за причината. Като мислеше трескаво, Карълайн позволи на истинските си чувства мъничко да се покажат, да се изпишат на лицето й.

— Защо?

Барабаните тътнеха в коридора като пулса на вбесен великан.

— Защо? — повтори тя, този път малко по-силно. Най-добрите лъжи в сърцевината си съдържат малко истина. — Защо? Вие с Дейвид по някое време сте се срещали, нали?

— Е да, така е, но…

— Тогава не ме питай защо, Дженифър. Защо — това и за слепец трябва да е очевидно. — Гласът й аха-аха щеше да премине в крясък.

— Разбира се. — Дженифър отдръпна ръката си. — Извинявай.

Карълайн виждаше, че тя действително съжалява. Бе повярвала на всяка нейна дума. А и страхливка, нестрахливка, Дженифър имаше добро сърце. Тя винаги искаше само да помогне. Сниши глас до обичайния разговорен тон и прибра яростта си в ножницата.

— Няма нищо. И аз съжалявам. Доста тежък ден беше. Тежка седмица де… Абе, карай.

— Разбира се. Приятелки сме си, нали?

— Иска ли питане. — Това беше вярно. Освен това нямаше никаква връзка. Питаше се дали и Дженифър го разбира.

— Добре. Извинявай, Карълайн. Не исках да се натрапвам. Но действително трябва да поговорим. Струва ми се, че си по-силно разстроена, отколкото го показваш.

— Много бих искала. — Идеше й да кресне, но вместо това пусна вяла усмивка. — Но не днес, става ли?

— Добре. Но нека да е скоро.

— Разбира се.

Дженифър кимна. А после, отхвърлила професионалния си дълг, извади сребърната си луличка. Малко по-късно издуха грамадна фуния от дим и нададе лека въздишка на наслада.

— Но трябва да отбележа, че уменията ти да се справяш са изумителни. — Тя тръсна глава. — Между нас казано, ти не си първата, прикована от Дейвид за писалище. Може да му е фетиш, знам ли? Миналия месец я свърши тая и с Питър. Питър поне оживя, обаче е пълна развалина. Ако не го държа надрусан до козирката, все още се скатава в първия ъгъл и реве. — Тя си дръпна от лулата и огънчето й припламна в оранжево. — Не че го съдя, да знаеш. И аз самата щях да се разкисна.

Карълайн вдигна поглед изненадано. Мислеше си, че Дейвид се беше изредил на всичките в един или друг момент.

— Той никога ли…

— Не. Мен — не. Поне досега. Започвам да си мисля, че така и ще ме пропусне.

— Сериозно? — Интересно, помисли си тя. — И защо според теб?

Тя сви рамене.

— Не знам точно. Близо до ума е, че може да е от благодарност. Едно време имаше да го боли, ако не бях аз.

— Помня. Обаче… благодарност? От Дейвид?!

Тя въздъхна.

— Да, права си. Сигурно не е това. Аз все гледам да мисля най-доброто за хората. Това е слабост. По-скоро сигурно се шашка, че някой ден мога просто да си го зарежа умрял.

Карълайн беше предъвквала разни начини да повдигне точно тази тема. Струваше й се, че знае отговора, но го дължеше на Дженифър.

— А ти би ли го направила?

— Какво да направя?

— Да го зарежеш. Умрял.

Дженифър вдигна очи от лулата си.

— Виж сега, странно, че ме питаш. Онзи ден без малко да стане. Двамата с Маргарет си спретнаха една от техните вечери… — Тя изви многозначително вежда. — Сутринта трябваше да отида там и да си свърша работата.

— Да ги изцелиш?

— Да ги възкреся.

— Сериозно? И двамата?

Дженифър кимна.

— Напоследък се случва поне по веднъж месечно. Мисля, че е хрумка на Маргарет. Почна се преди две години със счупени ръце. И оттогава мащабът се разраства. Като приключи с нея, след това се беси с клуп.

— Разбирам.

— Така ли? Я ме светни тогава. — Дженифър въздъхна. — Както и да е, стоях там и ги гледах… Много тежко беше, поне за половин ден работа… И ми хрумна как като че никой няма представа колко време минава, докато ги върна към живота. И с тая ненавист на Алисия към часовниците… — Видеше ли часовник, тя го трошеше. Карълайн държеше своя в едно чекмедже. — … тук е доста трудно да се оправиш кой ден е днес. — Дженифър си дръпна от лулата. — Та се позамислих аз за тая работа, а после затворих и слязох на закуска.

— Еха! — ухили се Карълайн и тръсна глава. — Ден-два без Дейвид, а?

И Дженифър й се ухили.

— Не очаквах някой от вас да има нещо против.

— Щяхме да те честваме с парад. Защо нищо не каза?

Изражението на Дженифър помрачня.

— Ами… не можа да се получи.

— Как така?

— Бащата се прибра по-рано — отвърна тихо Дженифър. — Същия следобед. Той ги откри и ги върна към живота.

Студена вълна от страх за Дженифър обля Карълайн. Също както тя превеждаше при нужда, Дженифър носеше отговорност да ги възкресява, като умрат — или в предварително уговорено с покойника време, или, в случай на злополука, възможно най-бързо. Да изоставиш умишлено каталога си, не беше толкова тежко провинение като споделянето му с други, но си бе тежко.

— О… О, не! И какво направи той?

Дженифър я погледна спокойно.

— Заведе ме горе при бика.

— Боже Господи!

— Знам. Такъв страх не помня! Не, не ме накара да вляза в него, само се качихме горе. И ме нахока едно хубаво. За професионалната отговорност, че пациентът разчитал на мен и прочие.

Карълайн се облещи насреща й.

— И само това?! — Да я вкара в бика вярно щеше да е малко прекалено, дори и по критериите на Бащата, но тя би очаквала нещо като петдесет камшика. Минимум петдесет! Нищо малко по-поносимо от одиране жив не би я изненадало.

Дженифър кимна.

— Само това.

— Да имаш представа защо?

Дженифър сви рамене.

— Към мен той никога не се е отнасял толкова строго, колкото към вас, останалите, но за такова нещо… И аз бях не по-малко изненадана от теб.

Карълайн я погледна с очакване.

— Не знам точно, обаче… виж какво, между нас да си остане, става ли?

Карълайн кимна.

— Мина ми през ум, че ако нещо се случи с Бащата, може да съм единствената тук, наоколо, която може да го върне към живота.

— Ами…

— Лизел — това бе една от придворните на Бащата — вече е понатрупала годинки, а и честно казано, нея никога не я е бивало кой знае колко. Обаче съм чувала слухове, че може да имат… политически търкания. Примирието им никога не е било от леките. Лизел никога не е била кой знае колко доволна от това повторение на реалността, така разправят. Доколкото знам аз, ние с нея сме единствените, освен Бащата, изучавали белия фолиант. — В белия фолиант бе записана тайната на възкресението.

— Интересно — отбеляза Карълайн. — Замисляла ли си се как би постъпила, ако се стигне до това?

— До кое да се стигне?

— Ако Бащата умре и ти си останала единствената, която може да го върне към живота — уточни спокойно Карълайн.

Дженифър се стресна, а после произнесе официално, все едно говореше пред публика.

— Ще възкреся Бащата, разбира се.

— Разбира се — повтори Карълайн.

А после Дженифър продължи шепнешком:

— Аз… Карълайн, не знам дали ти го знаеш, но има неща, за които дори не ти се мисли! Не и в близост до Бащата, а може би и навсякъде! Съвсем буквално ти говоря. Дори не си го помисляй! — Тя млъкна и додаде едва чуто: — Той го чува.

— Знам — отвърна Карълайн, също шепнешком. И действително го знаеше. „Но съществува и такова нещо като пресметнат риск.“ Запита се дали Дженифър знаеше за него? Вероятно не. Нежните и уплашени хора не се замисляха особено над пресметнатите рискове. — Той не може да бъде навсякъде и винаги, нали?

Очите на Дженифър се присвиха. Тя се извърна, а после се заигра с връвта на торбата си.

— Повече не искам и да чувам за това. Сериозно, Карълайн. Нито сега, нито никога! Нищо няма да кажа за това… Няма дори и да мисля за това, стига да успея, но никога повече не ми споменавай нищо подобно! Ако го направиш, отивам право при Бащата! Ясна ли съм?

— Ясна си — отвърна тя. Професионалистът в нея забеляза, че Дженифър използва израза „Ясен ли съм?“ — предпочитаният от Бащата вариант, вместо по-обичайното „Ясно?“, което употребяваха помежду си. „Трябва да прекарва много време с него“ — помисли си Карълайн.

— Няма. И аз нищо не исках да кажа, Дженифър, просто…

Карълайн кимна. Мълчанието сякаш беше по-безопасно.

Дженифър пъхна чифт щипци в торбата си и я затвори.

— Добре. Виж, аз трябва да тръгвам. Сигурно ще ти е полезно да поостанеш на спокойствие.

— И една баня също ще ми е полезна. Но ти благодаря, Дженифър. За всичко.

— Моля, моля! — Дженифър се поколеба. — Виж… По-късно вечерта с Лиса и Алисия ще пушим трева и ще се качим горе да гледаме Млечния път. По женски, но Питър ни приготви кошница за пикник. Много ще ни е приятно и ти да дойдеш.

— Много си мила, но не мога. Поизостанала съм. Предстои ми изпит и…

Дженифър вдигна ръка.

— Какво?

— Ще ме прощаваш, Карълайн, ама глупости говориш. С нищо не си изостанала. С твоите темпове на работа можеш цяла година да си лежиш умряла и пак да изпревариш графика с две седмици. Защо не дойдеш с нас? Ще е голям кеф. Нали все още помниш какво е кеф?

Карълайн й се усмихна отново, забележимо по-хладно.

— Наистина не мога.

— Мда… — Дженифър забарабани с пръсти по рамката на вратата. — Нямах намерение да повдигам този въпрос толкова рано, но…

— Аз наистина трябва да…

— Отдели ми само секунда, става ли? Няма да те забавя.

Карълайн кимна едва-едва. Сега на лицето й нямаше и помен от усмивка.

— Благодаря ти. — Дженифър вдъхна дълбоко. — Виж… В моя каталог влиза и това да те учат как да разговаряш с хората. С някои хора трябва да увърташ около ситуацията. За други трябва да разкрасяваш нещата и да им докарваш най-добрия възможен фасон.

— Нима? Колко интересно.

— Но към силните хора най-добрият подход е да зарежеш всички тия номера. Просто излагаш фактите. Възнамерявам да подходя към теб точно така.

— Признателна съм ти. Винаги си била добра приятелка, Дженифър. Винаги си била много…

Дженифър вдигна ръка.

— Спести ми го. Аз съм откровена с теб, Карълайн. Благоволи и ти да си откровена с мен.

Карълайн кимна.

— Добре. Щом така желаеш. Какво искаш да ми кажеш?

— Благодаря ти. Ето какво мисля: има един особен вид лудост, на която са податливи хората тук. Маргарет е най-тежкият случай, за който съм чувала. И у Дейвид я има. И двамата са загубена кауза… Ще се старая, но ако нещата не се променят радикално, това тяхното аз няма да мога да го оправя.

— Това какво общо има с…

— И ти проявяваш признаците — заяви сериозно Дженифър. — Щях така или иначе да повдигна въпроса, още преди да стане тази… работа… с Дейвид.

— Признаците?

— При този особен вид лудост преставаш да се стараеш да подобряваш нещата. Стараеш се да увеличиш до максимум лошото. Преструваш се, че то ти харесва. Най-накрая започваш да действаш така, че максимално да влошиш нещата. Това е механизъм за избягване. — Дженифър погледна Карълайн право в очите. — В действителност той не действа. Точно затова му казват лудост.

— Разбирам — рече Карълайн. — Много интересно. Мерси за информацията.

Дженифър се облегна назад с въздишка.

— Да, добре. Само се позамисли над това, става ли?

— Ще се замисля.

Дженифър отвори вратата и, каква радост, излезе в коридора.

— Виж, ако не ти се идва довечера, лошо няма. Не мога да те принудя. Но мисля, че трябва да дойдеш. Това е професионалното ми мнение, а също и мнението ми като твоя приятелка. Освен това, ако ти дойде желанието да поговорим повече за… нали се сещащ, за онова другото… Не че ще стане, но току-виж пък ти дойде… Знаеш къде да ме намериш. А ако ти липсва — успех ти желая, и моите съболезнования.

Двете дълго се гледаха. Най-сетне Карълайн се обади:

— Това ли е всичко?

Дженифър завъртя очи.

— Да, това е всичко.

— Още веднъж благодаря.

— Да, разбира се. Срещата ни е по залез при нефритовата стълба.

Карълайн захлопна вратата.