Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (30)

III

— Да му се не види! — изруга тя на пелапи, щом затвори телефона. Тя, Дженифър, Дейвид, Рейчъл и Питър седяха около кухненската маса на госпожа Макгиликъти. По тона й останалите разбраха, че работата е тръгнала на зле, но никой от тях не разбираше повече от някоя и друга дума английски.

— Какво стана? — избоботи Дейвид.

— Той се шмугна в една от къщите. — Тя стана и отиде до стената, на която висеше поставката на телефона. Когато го затвори, тя извади и кабела. Никой не забеляза. Библиотекарите не се оправяха много-много с техниката, нито пък госпожа Макгиликъти. И тя също, ако става въпрос, но беше имала време да попрочете нещо за телефоните. Другите телефонни кабели в къщата вече бяха извадени.

— Е… — рече замислено Дейвид. — Предполагам, че ще е едно от двете. Маргарет, според теб кое е по-зле? Да те разкъсат кучета или умрелите да те спукат от бой и да пукнеш? — Той я погъделичка. Тя се изкиска и загърчи и вдигна малък облак от мухи. — Точно ти ще си наясно, нали? — Тя пак се изкиска.

Дженифър се плясна по челото.

— О, не! Не го ли предупредихте? Ти ще искаш ли той да се върне, Карълайн? Защото ще стане голямо мазало. — Мъртъвците се държаха дружелюбно с непознатите, които срещаха извън къщи, макар и малко странно. Но в редките случаи, когато някой клетник от външния свят успееше да влезе вътре, те му се нахвърляха със зъби, с ръце, с тояги, с кухненски пособия, с каквото им попаднеше подръка. Освен ако някой не се намесеше бързо, обикновено почти нищо не оставаше.

Карълайн сви рамене.

— Можем да го прежалим. Ако успеем да проникнем вътре бързо-бързо, може би. Иначе, ако ме питате, нека си стои умрял.

— Значи… нов план?

— Абе, не знам. Мисля, че основният план си е стабилен. Проблемът беше, че той не подмина стражите.

— Какво направи?

— Заговори Тейн, това му беше почти първата работа.

Дженифър потръпна.

Карълайн усети как показалецът й аха-аха да се разтрепери.

— Не ми и хрумна да го предупредя. — Това бе правдоподобно. Повечето Библиотекари изпитваха ужас от кварталните кучета още от детството си. Дори и Майкъл бе склонен да пази дистанция. Но американците, кой знае защо, явно ги обичаха тия рунтави копеленца. Това бе една от техните неразгадаеми приумици.

— И какво тогава?

— Освен ако някой не се сеща за нещо по-добро, май ще изляза да видя дали мога да подбера още някой американец — излъга тя. — Дейвид? Това устройва ли те?

Дейвид, може би припомнил си кървавата баня в затвора, си даде благословията с леко кимване.

— Кога ще отидеш? — попита Дженифър.

Карълайн се замисли.

— Ами, май сега.

— Не искаш ли да поизчакаш малко? Скоро ще има за хапване. — Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята.

Карълайн изпъшка.

— Не, днес ядох вече два пъти. А и в бара може да ми се наложи да мезя. Някой да е виждал ония ботуши, които носех? И синята мешка, натъпкана със зелени хартийки? Ще ми трябва за примамка.

Карълайн си събра нещата и излезе на следобедното слънце. „Доста добре мина — помисли си тя. — Мисията изпълнена, а Стийв е на сигурно място.“ Вярно беше, че мъртъвците яростно защитаваха жилищата си. Трябваше да е така. Личният им живот не понасяше много проверки. Но съществуваха и изключения. Библиотекарите можеха да влизат и излизат, когато си щат, както и други, които са били възкресени.

Нищо нямаше да стане със Стийв.

Другите не го знаеха, естествено.