Даниъл Силва
Черната вдовица (81)

79.
Йерусалим — Тиберия

В десет часа на следващата сутрин Израелският музей обяви, че се е сдобил с неизвестна досега творба на Винсент ван Гог — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“, масло върху платно, 104 х 60 сантиметра — наследство от Хана Вайнберг. По-късно музеят щеше да бъде принуден да признае под напора на фактите, че е получил картината от анонимен дарител, който, от своя страна, я бе наследил от мадмоазел Вайнберг след трагичното й убийство в Париж. След време музеят щеше да бъде подложен на огромен натиск да разкрие самоличността на дарителя. Ала той упорито отказваше, както и правителството на Франция, което бе позволило транспортирането на картината от френска земя в Израел, за ужас на културния елит. Според тях това било още един удар по френската гордост, този път причинен единствено от самите французи.

В онази декемврийска неделя обаче картината бързо се превърна в маловажна новина. Защото по обяд министър-председателят обяви, че Габриел Алон е жив и ще бъде следващият шеф на Службата. Нямаше много изненада; пресата вече от дни гъмжеше от слухове и спекулации. Все пак за страната бе истински шок да види самия ангел от плът и кръв, който приличаше на обикновен смъртен. Дрехите му за случая бяха внимателно подбрани: бяла оксфордска риза, черно кожено яке, тесни бежови спортни панталони и велурени обувки с каучукови подметки, които не издаваха звук, когато вървеше. Премиерът натъртено го нарече не рамсад, а мемунех, „единствения шеф“.

Светкавиците на фотоапаратите огряваха Алон като неговите работни халогенни лампи. Той стоеше неподвижен, хванал ръце зад гърба като войник, на когото е дадено свободно, докато премиерът изброяваше силно редактирана версия на постиженията му. След това покани Габриел да каже няколко думи. Той обеща, че по време на своя мандат ще гледа напред, но ще се възползва от корените на великите традиции от миналото. Посланието бе недвусмислено. Екзекутор бе поставен начело на израелската разузнавателна служба. За онези, които се опитваха да навредят на страната или гражданите й, щеше да има сериозни, вероятно смъртоносни последствия.

Когато репортерите се опитаха да му зададат въпроси, той се усмихна и последва премиера в залата на Министерския съвет. Там говори надълго и нашироко за плановете и приоритетите си, както и за безбройните предизвикателства — някои непосредствени, други предстоящи, — пред които се изправяше израелската държава. Каза, че ИДИЛ е заплаха, която повече не може да бъде пренебрегвана. Даде и ясно да се разбере, че предишният рамсад ще остане в Службата.

— В качеството на какъв? — попита невярващо външният министър.

— В какъвто сметна за добре.

— Това е безпрецедентно.

— Свиквайте.

Шефът на Службата не се закле; просто подписа договора си. Когато документацията бе готова, Габриел отиде на булевард „Цар Саул“, където говори пред служителите си и се срещна набързо с отиващите си ръководители. След това с Навот се качиха в същия брониран джип и отпътуваха за вилата на Шамрон в Тиберия. Стръмната алея бе задръстена с коли и трябваше да слязат от джипа далеч преди входа. Когато излязоха на терасата с изглед към езерото, настана страхотно оживление, което може да се е чуло през Голанските възвишения чак в Сирия. Изглежда, че всички от сложното минало на Габриел бяха успели да дойдат: Ейдриън Картър, Фарид Баракат, Пол Русо, дори Греъм Сиймор, който бе пристигнал от Лондон. Както и Джулиан Ишърууд, търговецът на произведения на изкуството, който бе осигурил на Габриел прикритие като реставратор, и Саманта Кук, репортерката от „Дейли Телеграф“, която съвсем умишлено бе раздухала историята за неговата смърт.

— Длъжник си ми — каза тя и го целуна по бузата.

— Чекът е пратен.

— Кога да го очаквам?

— Скоро.

Имаше и много други гости. Тимъти Пийл, момчето от Корнуол, което бе живяло до Габриел, когато той се криеше в Хелфорд Пасидж, бе пристигнал на разноски на Службата. Както и Сара Банкрофт, американската специалистка по история на изкуството, която Габриел бе използвал, за да проникне в обкръжението на Зизи и Иван. Тя хладно стисна ръката на Михаил и изгледа злостно Натали, но иначе вечерта мина без инциденти.

Морис Дюран, най-успешният крадец на произведения на изкуството в света, бе пристигнал от Париж и някак си успяваше да избягва среща с Пол Русо, който със сигурност щеше да си го спомни от бирарията на Рю дьо Мироменил. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, също присъстваше, както и Кристоф Бител, новият съюзник на Габриел в швейцарските служби за сигурност. Половината Кнесет беше там, както и висши офицери от армията и шефовете на всички останали израелски разузнавателни служби.

Шамрон наблюдаваше всичко това, доволно усмихнат, сякаш цялото събитие бе организирано за негово собствено забавление. Габриел никога не го бе виждал толкова щастлив. Делото на живота му най-накрая бе завършено. Габриел се бе оженил повторно, бе станал пак баща и бе шеф на Службата. Реставраторът бе реставриран.

А вечерта беше нещо повече от празненство за повишението на Габриел, това беше първият рожден ден на децата му. Киара запали свещите, докато Габриел, в ролята на горд баща, снимаше всичко със сигурен мобилен телефон. Когато всички запяха мощно „Честит рожден ден!“, Ирене заплака истерично. Тогава Шамрон зашепна някакви глупости с полски акцент в ухото й и тя започна радостно да се кикоти.

Към десет часа първите коли тръгнаха бавно надолу по склона и до полунощ празненството бе свършило. Чак тогава Шамрон и Габриел седнаха на обичайното си място в края на терасата. Газовата печка между тях топлеше, а наоколо хората от кетъринга почистваха остатъците от тържеството. Ари се въздържаше от пушене, защото Рафаел спеше дълбоко в прегръдките на Габриел.

— Направи силно впечатление при представянето си днес — отбеляза Шамрон. — Хареса ми облеклото ти. И титлата ти.

— Исках да изпратя послание.

— Какво?

— Показах, че имам намерение да бъда оперативен шеф. — Габриел замълча, след това добави: — И че мога едновременно да ходя и да дъвча дъвка.

Шамрон се загледа към Голанските възвишения и въздъхна:

— Не съм сигурен, че имаш друг избор.

Детето се размърда в прегръдките на баща си и след това отново заспа дълбоко. Шамрон въртеше старата си запалка „Зипо“ в ръце. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Така ли очакваше да свърши? — попита той след малко.

— Кое?

— Аз и ти. — Шамрон се обърна към Габриел и добави:

— Ние.

— За какво говориш, Ари?

— Стар съм, синко. Държах се за живота заради тази вечер. И след като тя отмина, мога да си отида. — Усмихна се тъжно. — Късно е, Габриел. Много съм уморен.

— Никъде няма да ходиш, Ари. Имам нужда от теб.

— Не, нямаш — тихо каза Шамрон. — Ти си това, което съм аз.

— Странно как се получи така.

— Май си мислиш, че е било случайност. Но не беше. Всичко беше част от план.

— Чий план?

— Може би мой, може би на Бог. — Шамрон сви рамене. — Какво значение има? Когато става въпрос за теб, ние с Бог сме на една и съща страна. Ние сме съучастници.

— Кой има последната дума?

— Ти как мислиш? — Шамрон сложи голямата си длан върху Рафаел. — Помниш ли деня, в който дойдох при теб в Корнуол?

— Като днес.

— Шофираше като луд през храстите на полуостров Лизард. След това ядохме омлети в малкото кафене на скалите. Ти се държеше с мен като събирач на дългове — добави Шамрон с нотка горчивина.

— Помня — прошепна Габриел, потънал в мислите си.

— Как мислиш, че щеше да се стече животът ти, ако не бях дошъл тогава?

— Добре.

— Съмнявам се. Все още щеше да реставрираш картини за Джулиан и да плаваш със старата яхта по река Хелфорд към морето. Никога нямаше да си дойдеш пак в Израел и да срещнеш Киара. И нямаше сега да държиш в ръцете си това красиво дете.

Габриел беше съгласен с разсъжденията на Шамрон. Той бе изгубена душа в онези години, съсипан и огорчен човек.

— Не беше толкова зле, нали? — попита Шамрон.

— Можех цял живот да не видя отвътре Лубянка.

— Ами онова куче в Швейцарските Алпи, което се опита да ти захапе ръката?

— Накрая го докопах.

— А моторът, с който катастрофира в Рим? Или галерията за антики, която избухна пред лицето ти в Сен Мориц?

— Доброто старо време — отрони мрачно Габриел. — Само че изгубих много приятели по пътя.

— Като Хана Вайнберг.

— Да — кимна Габриел. — Като Хана.

— Може би се полага малко старомодно отмъщение.

— Вече е уредено.

— Кой ще го направи?

— Бих искал лично да се погрижа, но вероятно това няма да е мъдър ход в момента.

Шамрон се усмихна.

— Ще бъдеш страхотен шеф, синко.