Даниъл Силва
Черната вдовица (6)

4.
Бейрут — Тел Авив

Беше два и половина през нощта, когато Михаил най-накрая се прибра в стаята си. Не забеляза нищо, което да му подскаже, че някой е влизал там в негово отсъствие; дори увитото в станиол шоколадче беше на същото място и под същия ъгъл върху възглавницата. След като го подуши за следи от арсеник, внимателно захапа края му. После, в необичаен пристъп на нервност, замъкна всяка мебел, която не бе прикрепена към пода, във входното антре и затисна вратата. Когато привърши барикадата, отвори пердетата и щорите и затърси своето средство за спасение сред корабните светлинки в Средиземно море. Веднага се упрекна, че подобна мисъл изобщо му е хрумнала. Пътят за бягство трябваше да се използва само в много краен случай. Притежанието на разузнавателна информация не попадаше в тази категория — дори и ако имаше потенциала да предотврати друга катастрофа като тази в Париж.

Наричат го Саладин…

Михаил се изтегна на леглото, опря гръб на таблата и придърпвайки пистолета до себе си, се взря в сенчестия силует на своята барикада. Стори му се наистина позорна гледка. Пусна телевизора и се разходи по каналите на полуделия Близък изток, докато досадата не го доведе до прага на съня. За да остане буден, изпи една кола от минибара и се замисли за жената, която глупаво бе позволил да се изплъзне измежду пръстите му. Беше красива американка с безупречно протестантско родословно дърво, която бе работила за ЦРУ и от време на време — за Службата. В момента живееше в Ню Йорк, където отговаряше за специална колекция от картини в Музея за съвременно изкуство. Беше дочул, че се среща доста сериозно с един мъж, който на всичкото отгоре бе брокер на акции. Поколеба се дали да не й се обади просто за да чуе гласа й, но реши, че ще е неразумно. Тя беше изгубена за него, също като Русия.

Как е истинското му име, Кловис?

Не съм сигурен, че някога е имал такова.

Откъде е?

Преди може да е бил от Ирак, но сега е син на халифата…

Накрая небето зад прозореца стана тъмносиньо от настъпващото утро. Михаил оправи стаята си и трийсет минути по-късно седна с кървясали очи на задната седалка на колата на Сами Хадад.

— Как мина? — попита ливанецът.

— Пълна загуба на време — отговори Михаил, докато широко се прозяваше.

— Сега накъде?

— Тел Авив.

— Пътят никак не е лек, приятелю.

— Тогава може би трябва да ме закараш до летището.

Полетът му беше в осем и половина. Мина през паспортния контрол, преструвайки се на усмихнат и малко сънен канадец, след това зае мястото си в първа класа на борда на самолета на „Мидъл Ийст Еърлайнс“, който пътуваше за Рим. За да се изолира от съседа си — турски търговец с нелицеприятна външност, той се направи, че чете сутрешните вестници. А всъщност обмисляше всички възможни причини самолет от флота на правителството на Ливан да не успее да стигне безопасно до крайната си точка. Като начало, каза си той мрачно, смъртта му би имала последствия и информацията му щеше да умре с него.

За колко пари говорим, Кловис?

Четири милиона, може би пет.

Последно?

По-скоро пет…

Самолетът кацна в Рим без инциденти, но на Михаил му трябваха почти два часа, за да премине през организираната блъсканица на паспортния контрол на летище Фиумичино. Престоят му в Италия бе кратък, колкото да смени самоличността си и да се прехвърли на друг самолет, този път на „Ел Ал“, за Тел Авив. Кола на Службата го чакаше на „Бен Гурион“. Отведе го на север към булевард „Цар Саул“. Сградата в западния край на улицата представляваше изложена на показ измама, също като крепостта на Пол Русо на Рю дьо Гренел. Над входа й нямаше табела, липсваха метални букви, които да съобщават кой е обитателят. Всъщност абсолютно нищо не подсказваше, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. По-внимателно наблюдение разкриваше, че има сграда в сградата, която се ползваше със собствено електрозахранване, водоснабдителна система, канализация и сигурна комуникационна мрежа. Служителите носеха два ключа. Единият отваряше необозначената врата във фоайето, а с другия се задействаше асансьорът. Онези, които извършеха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой не ги виждаше и не чуваше за тях след това.

Като повечето оперативни агенти, Михаил влезе в сградата през подземния паркинг и после тръгна нагоре към етажа на началниците. Заради късния час — който според охранителните камери бе девет и половина — коридорът беше тих като в училище през ваканция. От открехнатата врата в дъното му струеше тънък ромб светлина. Михаил почука леко и като не чу отговор, влезе. В удобен кожен стол зад бюро от опушено стъкло се бе настанил Узи Навот, който скоро щеше да бъде бивш шеф на Службата. Той се мръщеше пред отворена папка като пред сметка, която не може да си позволи да плати. До лакътя му зееше отворена кутия с виенски маслени сладки. Само две бяха останали, което не бе добър знак.

Накрая Навот вдигна поглед и махна пренебрежително с ръка на Михаил да седне. Носеше риза на тънки райета, която бе правена за по-слаб човек, и очила без рамки, любими на германските интелектуалци и швейцарските банкери. Косата му, някога червеникаворуса, сега бе сребристосива. Той се втренчи за един дълъг миг в новодошлия със зле прикрита враждебност. Не такова посрещане бе очаквал Михаил, но пък напоследък никой не знаеше какво да очаква от срещите с Узи Навот. Имаше слухове, че наследникът му възнамерява да го запази под друга длъжност, което си бе светотатство в служба, за която смяната на върха беше почти въпрос на религиозна доктрина. Ала официално бъдещето му си оставаше неясно.

— Някакви проблеми по пътя от Бейрут? — попита най-сетне Навот, сякаш въпросът току-що му бе хрумнал.

— Никакви — отговори Михаил.

Узи натисна троха от сладките с върха на дебелия си пръст.

— Следиха ли ви?

— Нищо, което да сме забелязали.

— А мъжът, който се качи заедно с теб в хотелския асансьор? Видя ли го пак?

— В бара на покрива.

— Нещо подозрително?

— Всички в Бейрут изглеждат подозрително. Затова е Бейрут.

Навот бутна трохата в кутията. След това извади снимка от папката и я хвърли през бюрото към Михаил. На нея имаше мъж, седнал на предната седалка на луксозен автомобил на крайбрежен булевард. Прозорецът на колата бе разбит. Мъжът, превърнат в кървава пихтия, съвсем очевидно беше мъртъв.

— Позна ли го? — попита Навот.

Михаил присви съсредоточено очи.

— Внимателно огледай колата.

Михаил така и направи. И тогава разбра. Мъртвият мъж бе Сами Хадад.

— Кога са го убили?

— Скоро след като те е оставил на летището. И това е било само началото.

Навот бутна друга снимка през бюрото, изобразяваща разрушена сграда на елегантна улица в центъра на Бейрут. Беше галерия „Мансур“ на улица „Мадам Кюри“. По тротоара бяха пръснати крайници и глави. Но не бяха човешки. Това бе великолепната колекция от статуи на Кловис Мансур.

— Надявах се — започна Навот след известно мълчание, — че последните ми дни като шеф ще минат без инциденти. Вместо това трябва да се занимавам със загубата на най-добрия ни наемник на терен в Бейрут и на информатор, когото дълго вербувахме.

— По-добре, отколкото мъртъв оперативен агент.

— Нека аз преценя това. — Узи взе двете снимки и ги върна в папката. — Какво имаше Мансур за теб?

— Човекът, който стои зад атентата в Париж.

— Кой е той?

— Наричат го Саладин.

— Саладин? — оживи се Навот, докато затваряше папката.

— Е, това е някакво начало.

* * *

Узи остана в кабинета си дълго след като Михаил си тръгна. На бюрото нямаше нищо освен бележника му, подвързан с естествена кожа, в който бе написал една-единствена дума. Саладин… Само човек с високо самочувствие би си дал такова кодово име, човек с огромни амбиции… Истинският Саладин бе обединил мюсюлманския свят под властта на династията Аюбиди, завоювайки Йерусалим от кръстоносците. Може би новият му съименник имаше същите намерения. За своя дебют бе избрал да изравни със земята еврейска цел насред Париж, като така бе атакувал две страни, две цивилизации едновременно. Със сигурност, помисли си Навот, успехът на атентата само е подсилил жаждата му за кръв. Беше въпрос на време да удари отново.

Засега Саладин беше френски проблем. Но фактът, че четирима израелски граждани бяха загинали при нападението, даваше на Навот основание да се намеси в Париж. Както и името, което Кловис Мансур бе прошепнал в ухото на Михаил в Бейрут. Всъщност с помощта на малко умели пазарлъци само това име можеше да е достатъчно, за да осигури на Службата място край масата на операцията. Навот вярваше в силата на убеждението. Бивш оперативен агент и вербовчик на шпиони, той владееше способността да представи сламка за чисто злато. Трябваше му единствено човек, който да се грижи за интересите на Службата при съвместно френско-израелско начинание. Имаше предвид само един кандидат, легендарен агент, който провеждаше операции на френска земя, откакто бе младеж на двайсет и две. Нещо повече, въпросният агент бе познавал Хана Вайнберг лично. За нещастие, премиерът имаше други планове за него.

Той погледна колко е часът: беше десет и петнайсет.

Посегна към телефона и набра отдел „Пътувания“.

— Трябва да летя за Париж утре сутринта.

— В шест или в девет часа?

— Шест — каза унило Узи.

— Кога се връщате?

— Още същата вечер.

— Готово.

Навот затвори и след това направи едно последно обаждане. Въпросът, който постави, бе задаван много пъти преди това.

— Колко време му трябва, за да свърши?

— Близо е.

— Колко близо?

— Може би тази вечер, най-късно утре.

Навот остави слушалката на мястото й и зарея поглед из просторния кабинет, който скоро нямаше да е негов.

Най-късно утре…

Може би, помисли си той. А може би не.