Даниъл Силва
Черната вдовица (4)

2.
Рю дьо Гренел, Париж

По-късно френските власти щяха да съобщят, че бомбата тежала повече от петстотин килограма. Била поставена в бял ван „Рено Трафик“ и както показваха многобройните камери за наблюдение на улицата, била детонирана точно в десет часа, когато е трябвало да започне конференцията в Центъра „Вайнберг“. Явно атентаторите държаха на точността.

Според френските експерти, заложеният взрив беше ненужно мощен за такава скромна цел. Те заключиха, че и около двеста килограма експлозив е щял да бъде достатъчен, за да срине офисите и да убие или рани всички в тях. А бомбата от петстотин килограма беше съборила сгради и изпочупила прозорците по цялата Рю де Розие. Ударната вълна бе толкова силна, че в Париж всъщност бе регистрирано земетресение за пръв път, откакто някой помнеше. Имаше щети и под земята. Водопроводите и газопроводите в целия район бяха засегнати, а влак на метрото дерайлира, докато наближаваше станцията при „Отел дьо Вил“. Повече от двеста пътници бяха ранени, много от тях тежко. Парижката полиция отначало помисли, че и във влака има бомба, и веднага разпореди евакуация на цялото метро. Животът в града бързо замря. За атентаторите това бе неочаквана победа.

Огромната сила на взрива изкопа на Рю де Розие кратер, дълбок шест метра. Нищо не бе останало от реното, само лявата задна врата на багажника бе намерена, странно непокътната, да плува в Сена близо до катедралата „Нотър Дам“, след като бе прелетяла разстояние от почти километър. След време разследващите щяха да установят, че ванът е бил отмъкнат от Во ан Велен — мрачно предградие на Лион, населено с мюсюлмани. И откаран неясно от кого в Париж в навечерието на атаката. Бил оставен пред магазин за обзавеждане на кухни и бани на булевард „Сен Жермен“. Точно в осем и десет на следващата сутрин бил подкаран от гладко избръснат мъж, висок около метър и осемдесет, с бейзболна шапка и слънчеви очила. Шофирал безцелно из централните улици на Париж — или поне така се предполагаше — до девет и двайсет, когато взел съучастника си пред Гар дю Нор. Отначало френската полиция и разузнаването работеха по хипотезата, че вторият атентатор също бе мъж. Ала по-късно, след като анализираха наличните видеозаписи, заключиха, че всъщност става въпрос за жена.

Когато реното стигна до квартал Маре, двамата пътници в него вече бяха закрили лицата си с маски. Слязоха от вана пред Центъра „Вайнберг“, тежковъоръжени с автомати „Калашников“, пистолети и гранати. Двамата охранители на Центъра бяха убити намясто. Четиримата граждани, които все още чакаха да бъдат проверени от тях, за да влязат в сградата, също бяха застреляни. Случаен минувач храбро опита да се намеси и бе безмилостно покосен. Останалите пешеходци на тясната уличка панически избягаха.

Стрелбата пред Центъра „Вайнберг“ престана в 9:59:30 и двамата маскирани нападатели хладнокръвно се придвижиха на запад по Рю де Розие към „Вией дю Тампъл“. Там нахлуха в популярна хлебарница. Осмина клиенти чакаха кротко на опашка. Всичките бяха убити, включително и жената зад щанда, която молеше за пощада, преди да бъде простреляна няколко пъти.

В мига, в който жената се свлече на пода, бомбата във вана избухна. Взривната вълна изпочупи витрините на хлебарницата, но сградата оцеля. Вместо веднага да избягат от касапницата, която бяха предизвикали, двамата маскирани се върнаха на Рю де Розие. Единствената оцеляла охранителна камера беше записала как методично се разхождат сред руините и екзекутират ранените и умиращите. Сред жертвите им бе и Хана Вайнберг, която бе простреляна два пъти, въпреки че почти нямаше шанс да оцелее. Атентаторите проявяваха жестокост, ала по всичко личеше, че не са аматьори. Жената с маска бе забелязана как хладнокръвно оправя засеклия „Калашников“, преди да убие тежко ранен мъж, който само допреди миг бе седял в залата на четвъртия етаж.

Няколко часа след атаката квартал Маре остана отцепен от полицията, достъпен само за линейките на Спешна помощ и за разследващите. Най-накрая, в късния следобед, когато и последните пожари бяха потушени и бе установено, че няма други експлозиви, пристигна френският президент. Обходи мястото на трагедията и заяви, че това е „холокост в сърцето на Париж“. Репликата не бе посрещната радушно в някои от по-неспокойните предградия. В едно от тях настана спонтанна веселба, която бързо бе потушена от полицейските части за борба с безредиците. Повечето вестници не обърнаха внимание на инцидента. Високопоставен полицейски началник го нарече „неприятно отклонение“ от непосредствената задача да се намерят извършителите.

Бягството на двамата маскирани от квартал Маре, както и всичко друго в атентата, беше педантично планирано и изпълнено. В близката улица ги чакаше мотор „Пежо Сателит“ с две черни каски на седалката. Отпрашиха с пълна газ на север, мъжът караше, а седналата зад него жена го държеше през кръста. Така отминаха незабелязано покрай колоната наближаващи полицейски коли и линейки. Камера на Пътна полиция ги бе заснела за последно край селцето Вийерон в окръг Вал д’Оаз. До обед те станаха обект на най-голямото издирване във френската история.

Националната полиция и жандармерията блокираха пътищата, проверяваха лични документи, чупеха прозорци на изоставени складове и прерязваха катинарите на подозрителни скривалища. А в изящна сграда на Рю дьо Гренел осемдесет и четирима мъже и жени бяха заети със съвсем друг вид търсене. Бяха познати само като група „Алфа“, членове на таен отряд на ГДВС — Генералната дирекция за вътрешна сигурност на Франция. Официално се знаеше, че е създаден шест години по-рано, след самоубийствен атентат на джихадисти пред прочут ресторант на „Шанз-Елизе“. Отрядът беше специализиран в проникване във все по-нарастващия френски джихадистки ъндърграунд. И бе получил правомощия да предприема „активни мерки“ за премахване на потенциални ислямски терористи, преди те самите да предприемат активни мерки срещу републиката и гражданството. За шефа на група „Алфа“ — Пол Русо, се твърдеше, че е планирал повече бомбени атентати от Осама бин Ладен. Той не оспорваше обвинението, макар да добавяше, че никоя от неговите бомби никога не е избухвала. Офицерите от група „Алфа“ бяха добре обучени и натрупали много опит в изкуството на измамата. А Пол Русо бе неоспоримият им лидер и пътеводна звезда.

Със своите сака от туид, рошава посивяла коса и неизменната лула Русо изглеждаше по-подходящ за ролята на отнесения професор, отколкото на безмилостния таен полицай, а това съвсем не бе случайно. Беше започнал кариерата си именно в академичните среди и в по-мрачните си моменти точно там мечтаеше да се върне. Русо бе уважаван изследовател на френската литература от XIX век и работеше в Сорбоната, когато приятел от френското разузнаване го помоли да стане част от ДТН — Дирекцията за териториално наблюдение, френската служба за вътрешна сигурност. Годината беше 1983-а и страната бе разтърсена от вълна от бомбени атентати и покушения, извършвани от лява терористична група, позната като „Пряко действие“. Русо се присъедини към службата, чиято задача бе да унищожи „Пряко действие“, и след серия от брилянтни операции я постави на колене.

Остана в ДТН, където противодействаше на последвалите вълни от левичарски и близкоизточен тероризъм, до 2004 г., когато любимата му съпруга — Колет, почина след дълга борба с левкемията. Беше неутешим, оттегли се в скромната си вила в Люберон и започна работа върху планираната многотомна биография на Пруст. Тогава се случи атентатът на „Шанз-Елизе“. Русо се съгласи да остави писалката и да се върне в битката, но само при едно условие: нямаше намерение да следи заподозрени в тероризъм, да подслушва телефонните им разговори или да чете маниакалните им размисли в интернет. Искаше да премине в настъпление. Шефът се съгласи, вътрешният министър — също, и така се роди група „Алфа“. През шестте си години съществуване тя бе предотвратила повече от дузина големи атентати на френска земя.

Сега обаче Русо смяташе нападението над Центъра „Вайнберг“ не просто за провал на разузнаването, а за лична обида. Късно следобед, докато френската столица още бе разтресена от жестокостта на атентата, той позвъни на шефа на ГДВС, за да подаде оставка. Шефът, разбира се, отказа да я приеме.

— Но за да покажеш, че се разкайваш — допълни той, — ще намериш чудовището, отговорно за тази мерзост. И ще ми донесеш главата му на тепсия.

Русо не хареса алюзията, защото нямаше намерение да се мери с поведението на съществата, срещу които се бореше. Въпреки това, той и екипът му се хвърлиха в задачата с отдаденост, която съперничеше на религиозния фанатизъм на враговете им. От групата си бяха изградили канали за информация из цялата страна. По кафенета, гари и затънтени улички оперативните работници на Русо се срещаха дискретно с агентите си от различни среди — проповедници, вербовчици, улични мошеници, добронамерени мюсюлмани или изгубени души с празни погледи, които бяха намерили упование в глобалната общност на радикалния ислям, сееща смърт. Някои шпионираха по съвест, други — за пари. А имаше и такива, които го правеха, защото Русо и неговите хора не им бяха оставили друга възможност. Нито един от тях обаче не беше предупредил за планираната атака — дори и дребните мошеници, които твърдяха, че знаят всичко, особено когато се намесеха парите. Затова и никой от членовете на група „Алфа“ не можеше още да установи самоличността на двамата атентатори. Възможно беше да са начинаещи, вълци единаци, войни на джихада без лидер, сглобили петстотинкилограмова бомба под носа на френското разузнаване, която бяха доставили умело до целта. Възможно беше, ала твърде невероятно, мислеше си Русо. Някъде се спотайваше зъл гений, който бе замислил нападението, бе събрал екип и го бе повел професионално към крайната цел. И именно главата на този човек Пол Русо щеше да поднесе на тепсия на шефа си.

И докато всички френски специални служби търсеха двамата извършители на атентата в Центъра „Вайнберг“, погледът на Русо бе решително вперен към далечен бряг. Като всички добри капитани в тежки времена, той остана на мостика на кораба, който в неговия случай бе кабинетът му на петия етаж. В стаята цареше дух на академичен безпорядък, носеше се плодовият аромат на тютюна му за лула — порок, на който се наслаждаваше в разрез с всички официални забрани на пушенето в държавните институции. Под бронираните му прозорци — които му бяха наложени от шефа — се намираше кръстовището на Рю дьо Гренел и тихата уличка „Амели“. Самата сграда нямаше вход откъм улицата, само задна порта, която водеше към малък вътрешен двор и паркинг. Дискретна месингова табелка гласеше, че вътре се намира нещо, наречено Международно общество за френска литература, и този детайл загатваше за почерка на Русо. За прикритие групата издаваше тънко тримесечно списание, което той настояваше сам да редактира. По последни данни то имаше дванайсет читатели. Всеки от тях бе щателно проверен.

В самата сграда обаче всичко бе съвсем различно: техническият екип обитаваше мазето; наблюдателите бяха на първия етаж; на втория беше обемният регистър на група „Алфа“ — Русо предпочиташе старомодните хартиени досиета пред дигиталните файлове; а третият и четвъртият се заемаха от водещите офицери на агентите… Повечето идваха и си отиваха през задната порта — пеша или със служебни коли. Други минаваха през тайния проход, свързващ сградата и романтичния магазин за антики в съседство, собственост на възрастен французин, някогашен секретен служител по време на войната в Алжир. Пол Русо беше единственият от група „Алфа“, който бе получил разрешение да прочете страховитото досие на притежателя на магазина.

Случаен посетител на петия етаж би могъл да го сбърка с офис на частна швейцарска банка. Беше мрачен, сенчест и тих, ако изключим музиката на Шопен, която понякога се носеше през отворената врата на Пол Русо. Многострадалната му секретарка — неумолимата госпожа Тревил, седеше на подредено бюро в преддверието, а в отсрещния край на тесния коридор беше кабинетът на заместника на Русо — Кристиан Бушар. Той беше всичко, което Русо не бе — млад, в добра форма, елегантно облечен и прекалено добре изглеждащ. Но преди всичко Бушар беше амбициозен. Шефът на ГДВС го бе натрапил на Русо и мнозина предполагаха, че един ден той ще оглави група „Алфа“. Русо го презираше съвсем малко, защото въпреки очевидните си недостатъци, Бушар бе много добър в работата си. И също толкова безмилостен. Когато трябваше да се върши мръсна бюрократична работа, младокът неизменно се заемаше с нея.

Три дни след атаката в Центъра „Вайнберг“ терористите все още бяха на свобода, а в Министерството на вътрешните работи се проведе среща на началниците на отдели. Русо ненавиждаше подобни събирания — на тях винаги се състезаваха за печелене на политически точки, — затова изпрати Бушар. Заместникът му се върна на Рю дьо Гренел чак когато вече наближаваше осем вечерта. Влезе в кабинета на Русо и без да отрони дума, постави две снимки на бюрото му. На тях се виждаше смугла жена на около двайсет и пет години с овално лице и очи като калейдоскопи от лешниково и медно. На първата снимка косата й бе до раменете, сресана назад, разкривайки безупречното й чело. На втората тя бе покрита с хиджаб от черна коприна без украса.

— Наричат я Черната вдовица — каза Бушар.

— Ефектно — изпъшка Русо и се намръщи. Взе втората снимка, на която жената бе облечена според религиозния канон, и се взря в бездънните й очи. — Как е истинското й име?

— Сафия Бурихан.

— Алжирка ли е?

— От Олне су Боа.

Олне су Боа бе предградие на север от Париж. Неговите пълни с всякакви престъпници общински жилищни комплекси — познати във Франция като HLM, или habitation à loyer modéré^[1] — бяха едни от най-опасните в страната. Полицията рядко се осмеляваше да стъпи там. Дори Русо съветваше служителите си на терен да се срещат с информаторите си от Олне на по-безопасен терен.

— На двайсет и девет години е, родена е във Франция — поясни Бушар. — Въпреки това винаги се е определяла първо като мюсюлманка, а след това като французойка.

— Кой я е намерил?

— Люсиен.

Люсиен Жакар беше началникът на антитерористичния отдел на ГДВС. Официално група „Алфа“ бе под негово командване. На практика обаче Русо се отчиташе през главата му на неговия шеф. За да избегне евентуални конфликти, той информираше Жакар за актуалните случаи на група „Алфа“, но ревниво пазеше имената на информаторите и оперативните методи на поделението. Група „Алфа“ беше по същество служба в службата, която Люсиен Жакар искаше да постави твърдо под свой контрол.

— Каква информация има той за нея? — попита Русо, продължавайки да се взира в очите на жената.

— Появила се в радара му преди около три години.

— Защо?

— Заради приятеля й.

Бушар постави друга снимка на бюрото. На нея се виждаше мъж малко над трийсетте, с късо подстригана тъмна коса и рядката брада на ревностен мюсюлманин.

— Алжирец ли е?

— Всъщност тунизиец. Той е голямата работа. Разбира от електроника. И от компютри. Прекарал е известно време в Ирак и Йемен, преди да замине за Сирия.

— Ал Кайда?

— Не — каза Бушар. — ИДИЛ.

Русо вдигна рязко очи.

— Къде е сега?

— Очевидно в рая.

— Какво се е случило?

— Убит е при въздушен удар на коалицията.

— А жената?

— Тя пътувала до Сирия миналата година.

— Колко дълго е останала там?

— Поне шест месеца.

— И какво е правила?

— Явно е преминала обучение по боравене с оръжие.

— А когато се е върнала в Париж?

— Люсиен я поставил под наблюдение. Само че после… — Бушар сви рамене.

— Свалил го е, така ли? — смръщи се Русо.

Бушар кимна.

— Защо?

— Обичайната причина. Прекалено много цели, твърде малко ресурси.

— Та тя е била тиктакаща бомба.

— Люсиен не е мислил така. Очевидно е започнала да се държи прилично, след като се е върнала във Франция. Не се е срещала с никакви радикални елементи, а и присъствието й в интернет е било безобидно. Дори спряла да носи хиджаб.

— Защото точно това й е наредил да направи този, който стои зад атаката. По всичко личи, че е била част от сложна мрежа.

— Люсиен потвърждава това. Всъщност той предупреди министъра, че е само въпрос на време да ни ударят отново.

— А министърът как реагира?

— Просто нареди на Люсиен да предаде всичките си досиета на нас.

Русо си позволи да се усмихне за кратко за сметка на противника си.

— Искам всичко, Кристиан. Особено докладите от наблюденията след завръщането й от Сирия.

— Люсиен обеща да прати досиетата утре рано сутринта.

— Колко мило от негова страна. — Русо сведе поглед към снимката на жената, която наричаха La veuve noire, Черната вдовица. — Къде предполагаш, че е тя?

— Ако трябва да гадая, бих казал, че досега вече се е върнала в Сирия заедно със съучастника си.

— Чудно е защо не са пожелали да умрат за каузата. — Русо събра трите снимки и ги върна на заместника си. — Други новини?

— Интересно развитие около онази жена Вайнберг. Оказва се, че в колекцията й от произведения на изкуството има картина на Винсент ван Гог, която се води за изгубена.

— Наистина ли?

— И познай на кого е решила да я остави.

Изражението на Русо показваше ясно, че не е в настроение за игрички, затова Бушар бързо съобщи името.

— Мислех, че е мъртъв.

— Явно не е.

— Защо не е отишъл на погребението?

— Кой каза, че не е?

— Съобщихме ли му за картината?

— Министерството предпочита тя да остане във Франция.

— Значи отговорът е „не“?

Бушар мълчеше.

— Някой трябва да припомни на министерството, че четири от жертвите на атентата в Центъра „Вайнберг“ са граждани на държавата Израел.

— Какво намекваш?

— Подозирам, че скоро ще имаме вести от него.

Бушар излезе и остави Русо сам. Той намали светлината на лампата на бюрото си, включи стереоуредбата на полицата за книги и след миг първите акорди на Концерт за пиано №1 в ми минор на Шопен се разляха в тишината. Трафикът пълзеше по Рю дьо Гренел, а на изток, над брега на Сена, блестяха светлините на Айфеловата кула. Русо не виждаше нищо от това. В мислите си той съзерцаваше млад мъж, който се движеше енергично през вътрешния двор с оръжие в протегнатата ръка. Този човек беше легенда, талант в изкуството на заблудата и екзекутор, който се бореше с терористите по-дълго дори от Русо. Би било чест да работи с него, вместо срещу него. Скоро, помисли си Русо. Скоро…