Даниъл Силва
Черната вдовица (50)

48.
Арлингтън, Вирджиния

Касам ел Бана се събуди от призива за молитва. Пак не си спомняше какво точно бе сънувал — сънищата, също като удоволствието, му се изплъзваха. От ранна детска възраст, още като момче от делтата на Нил в Египет, той вярваше, че му е отредено величие. Учеше усърдно в училище, а после го приеха в сравнително престижен университет в Източните Съединени щати, където след дълга борба беше успял да убеди американците да го оставят да работи в страната. И за всичките му усилия бе възнаграден с живот в непрекъсната скука. Това бе типично американската скука на уличните задръствания, дълговете по кредитните карти, бързото хранене, пътуванията през уикендите до мола „Тайсънс Корнър“, където разхождаше сина си покрай витрини със снимки на незабулени полуголи жени. Дълго време обвиняваше Аллах за съдбата си. Защо му бе дал видения за величие, а след това го бе направил обикновен човек? Нещо повече, лудата амбиция на Касам го бе принудила да живее в Дома на войната, в страната на неверници. След много размишления обаче той стигна до извода, че Аллах неслучайно го е пратил в Америка. Аллах бе посочил на Касам ел Бана пътя към величието. А с величието щеше да дойде и безсмъртието.

Касам вдигна самсунга си от нощното шкафче и спря металическия носов вой на мюезина. Амина не се събуди. Беше забелязал, че тя не се събуждаше от нищо — плач на дете, гръмотевици, потракване на пръстите му по клавиатурата на лаптопа… Амина също така бе разочарована, ала не от Аллах, а от Касам. Тя бе дошла в Америка с видения от американско риалити шоу за живот в Бел Еър, но се озова на ъгъла до бакалията край Карлин Спрингс Роуд. Жената хокаше всекидневно Касам, че не успява да спечели достатъчно пари, и се утешаваше, като ги вкарваше още по-дълбоко в дългове. Последната й придобивка бе нова луксозна кола. Търговците бяха одобрили покупката въпреки ужасния им кредитен рейтинг. Това можеше да се случи само в Америка, помисли си Касам.

Той се измъкна безшумно от леглото, постла малко килимче и се помоли за пръв път този ден. Докосваше пода с чело съвсем леко, за да не получи синина от молитва, позната още като забиба — арабската дума за тъмна стафида. Такива синини имаха религиозните мъже от неговото село. Ислямът не бе оставил видими следи по Касам. Той не се молеше в джамиите в Северна Вирджиния и доколкото бе възможно, избягваше другите мюсюлмани. Дори опита да промени арабското си име. На последното си работно място — малка компютърна консултантска фирма, беше познат като Кю или Кюбан, което му харесваше заради леко испанското и хип-хоп звучене.

Не бил един от онези мюсюлмани с лице на земята и задник във въздуха, обясняваше той на английски с лек акцент пред колегите си, докато пиеха бира. Бил дошъл в Америка, защото искал да избяга от всичко това. Да, жена му носела хиджаб, ала то имало повече общо с традицията и модата, отколкото с вярата. И макар че бил кръстил сина си Мохамед, това нямало нищо общо с Пророка. Това поне беше вярно. Касам ел Бана бе нарекъл сина си на Мохамед Ата, лидера на заговора от 11 септември. Ата, също като Касам, бе син на делтата на Нил. И това не беше единственото общо нещо между тях.

След като приключи с молитвите, Касам стана и слезе тихо в кухнята, където сложи капсула френско кафе в машината. После във всекидневната направи двеста лицеви опори и петстотин коремни преси. Двете тренировки на ден бяха променили тялото му. Вече не беше кльощавото хлапе от делтата на Нил; имаше тяло на ММА борец. Освен това бе станал майстор по карате и бразилско жиу-жицу. Касам ел Бана, Кюбан, беше машина за убиване.

Завърши тренировката с няколко смъртоносни движения от двете бойни изкуства и след това се върна горе. Амина все още спеше, Мохамед — също. Касам използваше третата спалня на малката къща за кабинет, който беше превърнал в хакерски рай. Влезе, седна на един от трите компютъра и бързо мина през десетина имейл акаунта и страници в социалните мрежи. Още няколко траквания по клавишите го отведоха през вратата на тъмната мрежа, в мрачния интернет свят, скрит под повърхността на официалния. Там можеше да проникне само потребител с правилните протоколи, портове, пароли и софтуерни приложения. Касам беше компютърен специалист и имаше всичко необходимо за това.

Той мина лесно през вратата и скоро се озова пред друга. Правилната парола го пусна през нея, текст му пожела мир и попита каква работа има тук. Той написа отговора си в съответното поле и след кратко забавяне получи съобщение да изчака.

— Ал-хамду ли-ллах — отрони тихо той.

Сърцето му заби по-силно, отколкото по време на тежките му тренировки. Трябваше да въведе паролата два пъти, защото в бързината я сбърка. Отначало текстът, който се появи, изглеждаше безсмислен — редове от букви и цифри без очевидна връзка, — ала правилната парола го превърна в смислен. Касам зачете бавно, защото съобщението не можеше да бъде разпечатано, запазено, копирано или свалено. Самите думи също бяха кодирани, макар той да знаеше точно какво означават. Аллах най-накрая го бе поставил на пътя към величието. А с величието, помисли си той, идваше безсмъртието.

* * *

Габриел отказа поканата на Картър да го придружи до Белия дом. Единствената му предишна среща с президента беше напрегната и присъствието му в Западното крило щеше да бъде само безполезно отклоняване на вниманието. Беше далеч по-добре да остави Ейдриън сам да съобщи на администрацията, че американската страна всеки момент щеше да бъде нападната от групировка, която президентът някога бе отписал като слаба и неефективна. Такава новина от устата на израелец щеше само да предизвика скептицизъм — нещо, което не можеха да си позволят.

Габриел обаче прие предложените от Картър тайна квартира на Ен Стрийт, джип на Управлението и охрана. След като си тръгна от Лангли, той се отправи към израелското посолство в далечния Северозападен Вашингтон. Там, в сигурната комуникационна крипта на Службата, провери екипите си в Париж и Лондон, после се обади на Пол Русо в кабинета му на Рю дьо Гренел. Русо току-що се бе върнал от Елисейския дворец, където бе предал същото съобщение, което Ейдриън Картър предаваше в Белия дом. ИДИЛ беше планирала атака на американска земя — най-вероятно за времето, в което френският президент щеше да бъде там.

— Какво друго има в графика му освен срещата в Белия дом с президента и официалната вечеря? — попита Габриел.

— Коктейл във френското посолство — отговори Русо.

— Отменете го.

— Той отказва да прави каквито и да е промени в графика.

— Колко смело от негова страна.

— Изглежда, че и той точно така мисли.

— Колко скоро можеш да дойдеш тук?

— Пристигам в понеделник вечер с първия екип. Ще отседнем в „Четири сезона“.

— Да се видим на вечеря?

— Готово.

От посолството Габриел отиде в тайната квартира за няколко часа крайно необходим сън. Картър го събуди в късния следобед.

— Готови сме — беше всичко, което каза.

— Говори ли с президента?

— За около минута-две.

— Как прие новината?

— Толкова добре, колкото може да се очаква.

— Моето име беше ли споменато?

— О, да.

— И какво?

— Праща ти поздрави.

— Само това ли?

— Поне знае името ти. Мен все още ме нарича Андрю.

Габриел се опита пак да заспи, но не се получи, затова си взе душ и се преоблече. После, придружен от охраната от Управлението, излезе от тайната квартира в последните светли минути от деня. Въздухът бе натежал от приближаваща буря; меднозлатисти листа покриваха червените тротоари. Пи кафе със сметана в сладкарница на Уисконсин Авеню и след това тръгна през Ийст Вилидж на Джорджтаун към Ем Стрийт и нейните многобройни магазини, ресторанти и хотели.

Да, мислеше си той, онези щяха да имат други екипи и други цели. И дори да успеят да предотвратят атентата на д-р Лейла Хадауи, най-вероятно след няколко дни пак щеше да има американци, загинали в собствената си страна. И то заради идеология и вяра, родени в регион, който повечето от тях не можеха да намерят на картата. Нямаше как да се разберат разумно с врага, нито да го отпишат. Врагът не се усмири след американското оттегляне от ислямския свят. Америка може и да си бе тръгнала от Близкия изток, мислеше си Габриел, но Близкият изток я бе последвал у дома.

Изведнъж небесата сякаш се продъниха и ненадейният порой накара пешеходците по Ем Стрийт да се разбягат в търсене на подслон. Габриел ги погледа известно време, представяйки си, че те бягаха от нещо друго — мъже с дълги коси и бради, с фамилии, взети от родните им градове. Появата на джипа до тротоара го върна обратно в настоящето. Той се качи с подгизнало кожено яке и пое обратно към Ен Стрийт в дъжда.