Даниъл Силва
Черната вдовица (22)

20.
Нахалал, Израел

Натали я последва през сенчестата градина и през френския прозорец, който водеше към всекидневната в къщата. Имаше малко мебели, приличаше повече на офис, отколкото на дом. А по варосаните стени висяха няколко уголемени черно-бели фотографии на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, разбитите лагери, обрулените лица на старци, тъгуващи за изгубения рай.

— Тук щяхме да те обучаваме — обясни Дина. — Тук щяхме да те превърнем в една от тях.

— Къде са нещата ми?

— Горе — посочи Дина. После добави: — В стаята ти.

Над стълбището висяха още снимки, а на нощното шкафче в спретната малка стая имаше томче със стихове на Махмуд Даруиш, полуофициалния поет на палестинския национализъм. Куфарът на Натали беше в края на леглото, празен.

— Позволихме си да разопаковаме вместо теб — обясни Дина.

— Предполагам, че никой досега не му е отказвал.

— Ти си първата.

Натали се загледа в куцащата жена, която прекоси стаята и отвори горното чекмедже на ракитения скрин.

Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си…

— Какво се е случило? — попита тихо Натали.

— Отказа и сега си тръгваш.

— С крака ти.

— Не е важно.

— За мен е.

— Защото си лекар ли? — Дина извади наръч дрехи от чекмеджето и го постави в куфара. — Аз работя за тайната разузнавателна служба на държавата Израел. Не може да знаеш какво се е случило с крака ми. Не ти е позволено да знаеш. Секретно е. Аз съм секретна.

Натали седна на ръба на леглото, докато Дина вадеше останалите дрехи от скрина.

— Беше бомба — проговори Дина най-накрая. — Улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Автобус №5. — Затвори чекмеджето на скрина с повече сила, отколкото бе необходимо. — Знаеш ли за този атентат?

Натали кимна. Беше през октомври 1994 г., много преди тя и семейството й да се преместят в Израел, ала беше видяла малкия сив паметник до ствола на дървото мелия на тротоара. А и случайно веднъж бе яла в старомодното кафене до него.

— Ти в автобуса ли беше?

— Не, стоях на тротоара. Но майка ми и двете ми сестри бяха. И го видях, преди бомбата да избухне.

— Кого?

— Абдел Рахим ал Суви — изрече Дина, сякаш четеше името от едно от нейните досиета. — Седеше вляво зад шофьора. В краката му имаше чанта. Била е натъпкана с двайсет килограма тротил и с болтове и пирони, напоени в отрова за мишки. След години разбрах, че бомбата е направена от Яхия Аяш — онзи, когото наричаха Инженера. Била една от най-добрите, или поне така казваше той. Тогава не знаех, разбира се. Нищо не знаех. Бях още момиче. Бях невинна.

— И какво стана, когато бомбата избухна?

— Автобусът се вдигна на метър над земята и след това отново се стовари на улицата. Паднах. Виждах как хората около мен пищяха, но не чувах нищо — взривната вълна бе увредила тъпанчетата ми. Забелязах до мен да лежи човешки крак. Предположих, че е мой, но след това видях, че и двата ми крака все още са свързани с тялото. Кръвта и миризмата на изгоряла плът накара първия полицай, който пристигна, да повърне. Имаше крайници и в кафенетата, ленти кожа висяха от дърветата. Кръв капеше върху мен, докато лежах безпомощна на тротоара. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв.

— А майка ти и сестрите ти?

— Бяха убити намясто. Гледах как равините събираха останките им с пинсети и ги поставяха в пластмасови пликове. Това погребахме. Парчета. Останки.

Натали мълчеше, просто нямаше какво да каже.

— Затова ще ми простиш — продължи Дина след малко, — че намирам поведението ти днес за озадачаващо. Не правим това от каприз. Правим го, защото се налага. Защото нямаме друг избор. Това е единственият начин да оцелеем из тези земи.

— Щѐ ми се да ви помогна, но не мога.

— Лошо — каза Дина, — защото си идеална за случая. И още нещо — добави тя. — Бих дала всичко, за да съм на твое място сега. Слушала съм ги, следила съм ги, разпитвала съм ги. Знам повече за тях, отколкото те за себе си. Но никога не съм била в една стая с тях, докато заговорничат и планират. Това е като да си в окото на бурята. Бих дала всичко за такъв шанс.

— Ти би ли заминала за Сирия?

— Без да се замислям.

— Ами животът ти? Би ли жертвала живота си за това?

— Ние не провеждаме самоубийствени мисии. Не сме като тях.

— Но не можеш да ми гарантираш, че ще съм в безопасност.

— Единствено мога да ти гарантирам, че Саладин планира още атаки и още невинни хора ще умрат.

Тя хвърли последните дрехи в куфара и подаде на Натали плоска правоъгълна кутия. На капака й имаше арабски букви.

— Подарък за довиждане ли е?

— Средство, което да ти помогне за трансформацията — рече Дина. — Отвори я.

Натали колебливо вдигна капака. Вътре имаше парче коприна в кралскосиньо, около метър на метър. След миг тя осъзна, че това е хиджаб.

— Арабското облекло е много ефективно, когато трябва да се променя външността — обясни Дина. — Ще ти покажа. — Взе хиджаба от ръцете й, сгъна го на триъгълник и бързо го уви около главата и шията си. — Как ти изглеждам?

— Като момиче ашкенази с мюсюлманска забрадка.

Дина се намръщи, свали хиджаба и го подаде на Натали.

— А сега го направи ти.

— Не искам.

— Нека ти помогна.

Преди Натали да се отдръпне, триъгълникът в кралскосиньо бе поставен на косата й. Дина събра плата под брадичката й и го закрепи с безопасна игла. След това взе двата свободни края, единия малко по-дълъг от другия, и ги върза в основата на шията й.

— Ето — каза Дина, като направи някои последни корекции. — Виж сама.

Над скрина висеше малко овално огледало. Натали дълго се взира в отражението си като в транс. Накрая тихо попита:

— Как се казвам?

— Натали — отвърна Дина. — Казваш се Натали.

— Не — отговори тя, взирайки се в забулената жена в огледалото. — Не аз. Тя.

— Тя — каза Дина — е Лейла.

— Лейла — повтори. — Лейла…

* * *

Когато си тръгваха от Нахалал, Дина за пръв път забеляза, че Натали е хубава. По-рано, в Йерусалим и по време на обяда с мъжете, нямаше време за подобни наблюдения. Тогава Натали беше просто обект. Тя бе средство за постигане на цел и целта бе Саладин. Но сега, когато пак останаха насаме в колата, през чиито прозорци нахлуваше златистият топъл въздух на късния следобед, Дина можеше да наблюдава Натали на спокойствие. Очертанията на брадичката, изразителните кафяви очи, дългия тънък нос, малките стегнати гърди, костите на деликатните й китки и ръце. Особено ръцете, които можеха да спасяват живот, помисли си Дина, или да лекуват крак, разкъсан от бомба на терорист. Красотата на Натали не беше от този тип, който кара хората да се извръщат или движението да спира. Тя бе интелигентна, изпълнена с достойнство, дори благочестивост. Можеше да бъде скрита, приглушена. И вероятно да бъде използвана, помисли си хладнокръвно Дина.

И не за пръв път тя се почуди защо Натали не беше омъжена и нямаше сериозен приятел. Разследващите от Службата не бяха намерили нищо, което да показва, че не е подходяща да работи под прикритие. Нямаше пороци, освен че обичаше бялото вино, нямаше физически или психически болести, като изключим безсънието, причинено от непредвидимия й работен график. Дина също страдаше от него, макар и по различни причини. Когато най-накрая заспеше, сънуваше само капеща от дървета мелия кръв и майка си, сглобена и зашита отново от парчетата, на които бе разкъсана. Чуваше как я вика от отворената врата на автобус №5. Виждаше и Абдел Рахим ал Суви с чанта в краката, който й се усмихваше от седалката си зад шофьора. Една от най-добрите му атаки, или поне така твърдеше той… Да, помисли си отново Дина, би дала всичко, за да е на мястото на младата жена до нея.

Натали не бе взела нищо от къщата, с изключение на хиджаба, който бе увит около шията й като шал. Тя се взираше в слънцето, паднало ниско над планината Кармел, и слушаше съсредоточено новините по радиото. Съобщаваха за още едно намушкване с нож, още една смърт, този път в римските руини в Кесария. Извършителят беше израелски арабин от село в населения предимно с палестинци край на страната, познат като Триъгълника. Той нямаше да получи спешна помощ от лекарите в „Хадаса“; израелски войник го бе застрелял. В Рамала и Йерихон имаше празненства. Още един мъченик, още един мъртъв евреин. Бог е велик. Скоро Палестина отново щеше да бъде свободна.

На петнайсет километра южно от Кесария беше Нетаня. Нови, бели жилищни блокове с балкони се издигаха от дюните и върховете на скалите покрай Средиземно море и караха града да излъчва усещане за разкош като по Ривиерата. Вътрешните квартали обаче бяха запазили сиво-кафяв немски модернистичен стил от първите години на Израел. Дина намери място за паркиране на улицата пред парк-хотела, където терорист самоубиец от „Хамас“ бе отнел живота на трийсет души по време на Пасха през 2002 г. После с Натали поеха към площад „Независимост“. Цял ескадрон момчета играеше на гоненица около фонтана, наглеждани от забрадени жени с поли до глезените. Те, както и децата говореха френски. Същото важеше и за клиентите на кафенетата по крайбрежната улица. Обикновено те бяха пълни в късния следобед, но сега, под жълтеникавата светлина на залеза, имаше много свободни маси. Войниците и полицаите бяха на пост. Страхът, помисли си Дина, се усещаше във въздуха.

— Виждаш ли ги?

— Ето там — отвърна Натали и посочи през площада. — На обичайната си маса са в „Шез Клод“. — Беше едно от няколкото нови заведения в растящата френско-еврейска общност на Нетаня. — Искаш ли да се запознаеш с тях? Те наистина са много приятни.

— Ти върви. Аз ще почакам тук.

Дина седна на пейка край фонтана и се загледа в Натали, която се движеше през площада, а краищата на синия хиджаб се вееха като флагчета на фона на бялата й блуза. Синьо и бяло, отбеляза Дина. Като знамето на Израел. Несъзнателно тя потри ранения си крак. Наболяваше я в най-невероятни моменти: когато бе уморена, когато бе под напрежение… Или, помисли си тя, като гледаше как Натали съжалява за поведението си.

Натали вървеше право към кафенето. Баща й — слаб, побелял и с тъмен тен от слънцето и морето, пръв вдигна глава и се изненада, че дъщеря му крачи към него по паважа на площада, облечена в израелското знаме. Той докосна ръката на жена си, кимвайки към Натали, и по благородното лице на възрастната й майка се появи усмивка. Беше като лицето на Натали, помисли си Дина, но след трийсет години. Дали Израел щеше да оцелее още толкова време? Дали Натали щеше да оцелее?

Младата жена свърна от пътя си, но само за да избегне дете на около седем, което гонеше избягала топка. След това целуна родителите си по френски маниер, по двете бузи, и се настани на един от двата празни стола. Беше този, който бе с гръб към Дина, и вероятно това не бе случайно. Дина наблюдаваше лицето на възрастната жена. Усмивката й се изпари, когато Натали изрецитира словото, което Габриел й бе подготвил. Ще замина за известно време. Много е важно да не се мъчите да се свързвате с мен. Ако някой ви попита, казвайте, че провеждам важно проучване и не бива да бъда безпокоена. Не, не мога да ви кажа за какво става дума, но хора от правителството ще наминават да ви наглеждат.

Ще бъда в безопасност.

Топката сега подскачаше към Дина. Тя я затисна с крак и с едно движение на глезена я прати обратно към момичето — мил жест, от който целият й крак бе пронизан от остра болка. Тя не й обърна внимание, защото Натали отново целуваше родителите си по бузите, този път за сбогуване. Докато прекосяваше площада с огряно от залязващото слънце лице и развят от бриза син шал, по лицето й се спусна сълза. Натали беше красива, отбеляза си наум Дина, дори когато плачеше. Тя стана и я последва обратно към колата, която бе паркирана пред рушащия се хотел, където трийсет души бяха загинали в свещена нощ. „Такава ни е работата — каза си Дина, докато пъхаше ключа, за да запали мотора. — Такива сме. Това е единственият начин, по който можем да оцелеем по тези земи. Това е нашето наказание, че сме оцелели.“