Даниъл Силва
Черната вдовица (60)

58.
Александрия, Вирджиния

Денят бе необикновено спокоен в транспортна компания „Доминиън“ в Александрия, Вирджиния. Постъпи само една малка поръчка от жена, която живееше сама и сменяше порутения си апартамент под наем на Капитолийския хълм за малка къщичка в Северен Арлингтън, за която се бе изръсила 700 000 долара. За това трябваше само един камион и двама работници. Единият беше йорданец, а другият — от Тунис. И двамата бяха членове на ИДИЛ и се бяха обучавали и воювали в Сирия. Жената, която работеше като сътрудник на виден републикански сенатор, разбира се, не знаеше това. Тя почерпи мъжете с кафе и курабийки и след приключване на работата им даде голям бакшиш.

Двамата работници тръгнаха от Северен Арлингтън в седемнайсет и трийсет и поеха обратно към централата на компанията на Айзенхауер Авеню в Александрия. Заради натоварения трафик в пиковия час пристигнаха чак в шест и петнайсет, малко по-късно, отколкото се бяха надявали. Паркираха камиона — „Фрайтлайнер“ модел 2011 г., пред склада и влязоха в офиса през стъклената врата. Фатима — младата жена, която вдигаше телефоните на компанията, отсъстваше и бюрото й бе празно. Тя бе отлетяла за Франкфурт предната вечер и вече беше в Истанбул. До сутринта щеше да е в халифата.

Друг вход водеше към склада. Имаше още два фрайтлайнера, на които бе изрисувано логото на „Доминиън“, и три бели коли „Хонда Пайлът“. В хондите имаше арсенал от бойни пушки AR-15 и пистолети „Глок“ 45-и калибър, както и бомба в раница и самоубийствена жилетка. Във всеки фрайтлайнер имаше петстотинкилограмова бомба от амониева селитра и мазут. Те бяха точни реплики на устройството, срутило много сгради в Канари Уорф в Лондон през февруари 1996 г. Не беше съвпадение. Мъжът, направил бомбата в Канари Уорф, бивш терорист от Ирландската републиканска армия на име Еймън Куин, бе продал проекта на ИДИЛ за два милиона долара.

Останалите членове на атакуващата клетка вече бяха тук. Двама бяха облечени в западни дрехи, но другите, общо единайсет на брой, носеха черни тактически униформи и бели маратонки, отдавайки с облеклото си почит на Абу Мусаб ал Заркауи. По оперативни причини тунизиецът и йорданецът останаха с гащеризоните на „Доминиън“. Трябваше да направят една последна доставка.

В седем и петнайсет мъжете се помолиха заедно за последен път. Малко след това тръгнаха, като оставиха само тунизиеца и йорданеца. В седем и половина те се качиха в кабините на фрайтлайнерите. Тунизиецът бе избран да кара водещия камион. В много отношения това бе по-важната задача, защото, ако той се провалеше, вторият камион нямаше да достигне целта си. Той бе кръстил камиона Бурак — на божественото животно, приличащо на кон, което бе отнесло пророка Мохамед от Мека до Йерусалим през нощта на Исра и Мирадж. Тунизиецът щеше да предприеме същото пътуване тази вечер, което, иншаллах, щеше да свърши в рая.

То обаче започна от невзрачен индустриален участък на Айзенхауер Авеню. Той кара по него до свързващото шосе и оттам пое по магистрала I-495. Трафикът беше натоварен, но се движеше под разрешената скорост. Тунизиецът се престрои в дясната лента и след това погледна в страничното огледало. Вторият фрайтлайнер беше на малко повече от половин километър зад него, точно където би трябвало. Тунизиецът се взря право напред и започна да се моли.

„В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…“

* * *

Саладин също каза задължителните вечерни молитви, макар и не с такъв плам като мъжете в склада, защото той нямаше намерение тази вечер да става мъченик. След това се облече в тъмносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Куфарът му бе стегнат. Той го извлече в коридора и като се подпираше на бастуна, закуцука към асансьора. Когато слезе, взе разпечатана разписка от рецепцията и излезе на паркинга. Колата го чакаше. Каза на пиколото да качи куфара му в багажника и седна зад волана.

* * *

От другата страна на улицата срещу „Четири сезона“, пред входа на една аптека, бе спрял „Буик Регал“ под наем. Ели Лавон седеше на предната седалка, Михаил Абрамов бе зад волана. Те с часове бяха наблюдавали входа на хотела, понякога седнали удобно в колата, понякога от кафенето на тротоара, а за кратко и пред самия хотел. Но не бяха зърнали нито за миг техния обект на наблюдение, предполагаемия саудитски гражданин Омар ал Фарук. Обаждане до рецепцията обаче бе потвърдило, че г-н Ал Фарук, който и да беше той, бе наистина техен гост. Той бе наредил да не му прехвърлят разговори. След минаване покрай вратата бе установено, че на нея виси табелка да не бъде безпокоен.

Михаил, който бе по-скоро човек на действието, а не на съзерцанието, барабанеше тревожно с пръсти по централната конзола, но Лавон, покрит с белези ветеран, участвал в много такива наблюдения, седеше спокоен като статуя на Буда. Кафявите му очи бяха впити във входа на хотела, където черно БМВ седан чакаше да завие по Ем Стрийт.

— Ето го нашето момче — каза той.

— Сигурен ли си, че е той?

— Напълно.

Беемвето зави бавно покрай остров от малки дървета и храсти и пое по Ем Стрийт.

— Определено е той — съгласи се Михаил.

— Занимавам се с това отдавна.

— Къде мислиш, че отива?

— Може би трябва да го проследим и да разберем.

* * *

Саладин зави надясно по Уисконсин Авеню и след това наляво по Проспект Стрийт. От северната страна се намираше „Кафе Милано“, един от най-популярните ресторанти в Джорджтаун. Точно срещу него беше един от най-скъпите паркинги на Вашингтон. Саладин остави колата на служителя и влезе в ресторанта. Салонният управител и две хостеси стояха зад нещо като катедра във фоайето.

— Ал Фарук — каза Саладин. — Имам резервация за двама.

Едната от хостесите провери в компютъра.

— За осем часа?

— Да — каза той и извърна очи.

— Дошли сте по-рано.

— Надявам се това да не е проблем.

— Никак даже. Придружителят ви пристигнал ли е?

— Не още.

— Мога да ви настаня веднага. Или предпочитате да изчакате в бара?

— Предпочитам да седна.

Хостесата поведе Саладин към желана от мнозина маса в предната част на ресторанта, на няколко крачки от бара.

— Ще вечерям с млада дама. Тя трябва да пристигне след няколко минути.

Хостесата се усмихна и се оттегли. Саладин седна и огледа вътрешността на ресторанта. Клиентите му бяха богати, уверени и влиятелни. Учуди се, че разпозна няколко от тях, включително и мъжа на съседната маса. Той бе колумнист на „Ню Йорк Таймс“, който бе подкрепял — не, помисли си Саладин, думата е прекалено слаба — бе водил кампания за американската инвазия в Ирак. Саладин се усмихна. Касам ел Бана бе подбран добре. Жалко, че нямаше да види резултатите от усърдната си работа.

Появи се сервитьор и предложи коктейл на Саладин. С репетирана увереност мъжът поръча водка мартини, като уточни каква марка алкохол предпочита. Той пристигна след няколко минути и с голяма церемониалност бе излят от сребрист шейкър. Остана недокоснат пред него, чашата се замъгли от конденза. На бара три полуголи жени се смееха високо, а на съседната маса колумнистът разсъждаваше за Сирия. И явно не смяташе, че бандата разбойници и убийци, позната като ИДИЛ, е някаква заплаха за Съединените щати. Саладин се усмихна и си погледна часовника.

* * *

На Проспект Стрийт нямаше място за паркиране, затова Михаил направи обратен завой на първата пресечка и спря неправилно срещу магазин за сандвичи, който обслужваше студентите от Джорджтаунския университет. „Кафе Милано“ бе на повече от сто метра, виждаше се като петънце в далечината.

— Така няма да стане. — Ели Лавон само изрече очевидното. — Един от нас трябва да влезе и да го държи под око.

— Ти иди. Аз ще съм при колата.

— Не е от любимите ми места — отказа Лавон.

Михаил слезе и тръгна пеш към „Кафе Милано“. Това не бе единственият ресторант на улицата, имаше тайландско заведение и луксозно бистро. Той мина покрай тях и слезе по двете стъпала към входа на „Кафе Милано“. Салонният управител му се усмихна, все едно го бе очаквал.

— Имам среща с приятел в бара.

Управителят му показа единствения свободен стол, който беше на няколко метра от масата, на която седеше добре облечен мъж с вид на арабин. Срещу него имаше още едни прибори за хранене, а това означаваше, че най-вероятно нямаше да вечеря сам. Михаил седна на празния стол. Той бе прекалено близо до целта, макар това да му даваше предимството за чисто наблюдение. Поръча чаша вино и извади телефона от джоба си.

* * *

Съобщението на Михаил пристигна на мобилния на Габриел секунди по-късно. Сега той трябваше да направи избор: дали да запази информацията за себе си, или да признае на Ейдриън Картър, че го е измамил. При дадените обстоятелства избра второто. Картър прие новината изненадващо спокойно.

— Губиш си времето — каза той. — И моето.

— Тогава няма да имаш нищо против да поостанем още малко и да видим с кого ще вечеря.

— Не си правете труда. Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим, от някакъв богат саудитец, който се кани да вечеря в „Кафе Милано“.

— Като какво например?

— Като това.

Картър кимна към екрана, където обект номер две, познат още като Сафия Бурихан, слагаше торбите от „Л. Л. Бийн“ на леглото. От едната тя внимателно извади жилетка от изкуствена материя, обвързана с жици и експлозиви, и я сложи пред торса си. След това с усмивка се огледа в огледалото, докато цялата антитерористична система на Съединените щати я наблюдаваше с ужас.

— Играта свърши — каза Габриел. — Изведете моето момиче оттам.