Даниъл Силва
Черната вдовица (53)

51.
Обервийе, Франция

Алармата на мобилния телефон на Натали се включи в седем и петнайсет, което бе странно, защото тя не помнеше да я е нагласяла. Всъщност бе сигурна, че не беше го направила. Тя я спря с раздразнено потупване на пръста и се опита да поспи още малко, но пет минути по-късно тя пак се включи.

— Добре де — измърмори Натали към място в тавана, където си представяше, че е скрита камерата. — Печелите. Ставам.

Отметна завивката и стъпи на пода. В кухнята си свари мазно черно кафе „Карт Ноар“ в кафеварката на котлона и го наля в чаша с димящо мляко. Навън нощта бавно се оттичаше от мрачната улица. По всяка вероятност това бе последната парижка сутрин на д-р Лейла Хадауи, защото, ако Саладин успееше, тя нямаше да се върне във Франция след внезапното си, неочаквано пътуване до Америка. А и завръщането на Натали не беше сигурно. Докато седеше пред мръсния малък прозорец, обгърнала с ръце горещата си чаша, осъзна, че това няма да й липсва. Животът й в предградието само подсили убеждението й, че няма бъдеще за евреите във Франция. Израел беше нейният дом — Израел и Службата. Габриел беше прав. Тя вече беше една от тях.

Нито ИДИЛ, нито Службата й бяха дали инструкции за багажа, затова тя по инстинкт събра малко неща. Полетът й бе предвиден за 13,45 от „Шарл дьо Гол“. Отиде до летището с наземната железница и в единайсет и половина се нареди на дългата опашка пред гишето за икономична класа. След трийсет минути чакане неприветлива французойка й съобщи, че билетът й е сменен за бизнес класа.

— Защо?

— Предпочитате да останете в икономична ли?

Жената подаде на Натали бордната карта и й върна паспорта. Тя се помота няколко минути из безмитните магазини под погледа на наблюдателите от ГДВС и пое към изхода за заминаващи. Тъй като полет 54 бе за Америка, имаше специални мерки за сигурност. Хиджабът и арабското й име й спечелиха няколко минути допълнителна проверка, ала накрая я пуснаха в чакалнята за заминаващи. Тя се огледа за познати лица, но не откри нито едно. В безплатния брой на „Монд“ прочете за предстоящото посещение на френския президент в Америка и на една вътрешна страница — за новата вълна от нападения с нож в Израел. Изгаряше от гняв. Радваше се.

Скоро повикването за пътниците я изправи на крака. Мястото й бе от дясната страна на самолета до прозореца. Седалката до нея остана празна дълго след като пасажерите от икономична класа се бяха качили и това породи в нея надежда, че може и да не се наложи да прекара следващите седем часа и половина с някой непознат. Надеждата умря, когато мъж в бизнес костюм, с черна като въглен коса и тъмни очила се настани до нея. Той не изглеждаше доволен, че ще пътува до арабка с хиджаб. Взираше се в мобилния си телефон, а Натали се взираше в нейния.

След няколко секунди на екрана се появи съобщение.

САМОТНА ЛИ СИ?

Тя написа: ДА.

ИСКАШ ЛИ КОМПАНИЯ?

С УДОВОЛСТВИЕ.

ПОГЛЕДНИ НАЛЯВО.

Тя го направи. Мъжът с черната като въглен коса и същите на цвят очила все още се взираше в телефона, но вече се усмихваше.

— Това добра идея ли е? — попита тя.

— Кое? — поинтересува се Михаил.

— Да сме заедно?

— Ще ти кажа, след като кацнем.

— И тогава какво?

Преди той да й отговори, прозвуча глас, който молеше пътниците да изключат мобилните си устройства. Натали и съседът й по място се подчиниха. Когато самолетът пое с грохот по пистата, тя постави длан върху неговата.

— Не още — прошепна той.

— Кога? — попита тя и си отдръпна ръката.

— Скоро — каза мъжът. — Много скоро.