Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Black Widow, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2017 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Черната вдовица
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс принт“ ЕООД, София
Излязла от печат: 10.08.2017
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1703-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3606
История
- — Добавяне
38.
Палмира, Сирия
Лагерът бе до древния град Палмира, недалеч от небезизвестния пустинен затвор Тадмор, където бащата на диктатора бе хвърлял всички, дръзнали да му се противопоставят. Преди гражданската война той бе крепост на сирийската армия в губерния Хомс, но през пролетта на 2015 г. ИДИЛ го бе завладяла — в общи линии непокътнат — с незначителна борба. Групировката бе окрала и разрушила много от невероятните руини на Палмира, както и затвора, но лагера бе запазила. Той бе обграден от четириметрова стена, завършваща със спираловидно навита бодлива тел, в него имаше казарми за петстотин души, столова, стаи за почивка и събрания, спортен салон и дизелов генератор, който осигуряваше климатизация в жегите през деня и светлина през нощта. Всички стари сирийски военни знаци бяха премахнати, а в централния двор се вееше черното знаме на ИДИЛ. Старото име на съоръжението никога не се споменаваше. Обучаващите се в него го наричаха Лагера на Саладин.
Натали отпътува натам на следващия ден с джип в компанията на Сафия Бурихан. Четири месеца бяха изминали от атентата в Центъра „Вайнберг“ в Париж; през това време Сафия се бе превърнала в икона за джихадистите. Посвещаваха й се поеми, улици и площади носеха нейното име, млади момичета искаха да повторят подвига й. В свят, в който смъртта бе на почит, ИДИЛ полагаха значителни усилия, за да запазят Сафия жива. Тя непрекъснато се движеше из верига от тайни квартири в Сирия и Ирак, винаги с въоръжена охрана. В единственото й появяване в пропагандно видео на ИДИЛ лицето й бе забулено. Не използваше телефон, не се докосваше до компютър. Натали се успокои от факта, че й бе позволено да се види със Сафия. Това предполагаше, че бе преминала през разпита без сянка от съмнение. Тя вече бе една от тях.
Сафия очевидно бе свикнала с привилегированото си положение. Във Франция тя бе гражданка втора класа с ограничени перспективи за кариера, но в преобърнатия свят на халифата бе знаменитост. Явно бе доста предпазлива към Натали, защото тя представляваше потенциална заплаха за позициите й. От своя страна пък, Натали бе доволна да играе ролята на новобранец. Сафия Бурихан бе пример за д-р Лейла Хадауи. Лейла се възхищаваше на Сафия, но на Натали Мизрахи й се гадеше да диша въздуха й и ако имаше възможност, с удоволствие би й забила спринцовка с отрова във вените. Дано даде Аллах, мислеше си тя, докато джипът препускаше през Сирийската пустиня.
Познанията на Сафия по арабски бяха, меко казано, оскъдни. Затова през цялото пътуване общуваха тихо на френски, всяка под личната си палатка на абаята. Говориха за възпитанието си и намериха много малко общо; като дете на образовани палестинци, Лейла Хадауи бе живяла доста по-различно от дъщерята на алжирски работници от предградията. Ислямът бе единственият им мост, ала Сафия не разбираше почти нищо от догмите и дори от основите на ислямското вероизповедание. Тя призна, че й липсвал вкусът на френското вино. Главно се интересуваше как щеше да бъде запомнена в страната, която бе нападнала — не Франция на големите градове и провинциалните селца, а арабска Франция на предградията. Натали искрено й сподели, че за нея се говореше с любов в Обервийе. Това достави удоволствие на Сафия. Каза, че се надява един ден да се върне.
— Във Франция ли? — попита невярващо Натали.
— Да, разбира се.
— Ти си най-издирваната жена в страната. Не е възможно.
— Защото Франция все още се управлява от французите, но Саладин казва, че скоро ще бъде част от халифата.
— Ти срещала ли си го?
— Саладин ли? Да, срещала съм го.
— Къде? — попита небрежно Натали.
— Не съм сигурна. Бях с вързани очи по време на пътуването.
— Колко отдавна беше това?
— Няколко седмици след атентата. Искаше лично да ме поздрави.
— Казват, че е иракчанин.
— Не съм сигурна. Арабският ми не е достатъчно добър, за да правя разлика между сирийски и иракски акцент.
— Какъв е той?
— Много едър, силен, с прекрасни очи. Той е всичко, което би очаквала да бъде. С помощта на Аллах и ти може да го срещнеш някой ден.
Пристигането на Сафия в лагера бе повод за празничен огън и викове „Аллаху акбар!“. Чак след това насочиха вниманието си към Натали, новия боец. Беше й зачислена самостоятелна стая — бившата квартира на нисш сирийски офицер — и същата вечер след молитвите тя се нахрани за пръв път в столовата. Жените ядяха отделно от мъжете зад черна завеса. Храната беше отвратителна, но изобилна: ориз, хляб, някаква печена птица, сиво-кафява яхния от хрущяли. Въпреки че бяха отделени, от жените се изискваше да носят абаи по време на вечеря, което правеше яденето истинско предизвикателство. Натали се хранеше лакомо с ориза и хляба, опитът й на лекар я подтикна да избягва месото. Жената вляво от нея беше мълчалива саудитка на име Бушра. Вдясно от нея беше Селма, приказлива тунизийка. Селма бе дошла в халифата, за да си намери съпруг — и успяла, ала съпругът й бе убит в битка с кюрдите и сега тя искаше отмъщение. Нейното желание бе да загине в самоубийствен атентат. Беше на деветнайсет години.
След вечеря имаше програма. Духовник проповядваше, боец прочете своя поема. След това Сафия бе „интервюирана“ на сцената от начетен британски мюсюлманин, който работеше в маркетинг отдела на ИДИЛ. Същата нощ пустинята бе разтърсена от въздушни нападения на коалицията. Сама в стаята си, Натали се молеше за спасение.
Бойното й обучение започна след закуска на следващата сутрин, когато я откараха в пустинята за стрелби — с бойни автомати, пистолети, РПГ, гранати. Всяка сутрин отиваше там, дори и след като инструкторите й я обявиха за отличничка. Те не бяха джихадисти с диви погледи; бяха иракчани, бивши военни, калени в битки ветерани от сунитската съпротива. Бяха воювали с американците и сега не искаха нищо повече от това отново да се бият с тях в полетата на Северна Сирия, на място, наречено Дабик. Американците и техните съюзници — армиите на Рим, както ги наричаха от ИДИЛ — трябваше да бъдат провокирани да предприемат сухопътна война. Планът на иракчаните беше точно такъв, а учениците в лагера бяха тяхното оръжие.
По време на обедните жеги Натали се връщаше в климатизираните стаи на лагера за обучение по сглобяване на бомби и тайна комуникация. Освен това трябваше да изтърпи дълги лекции за удоволствията, които я очакваха в отвъдното, ако бъде избрана за самоубийствена мисия. Отново и отново иракските й инструктори я питаха дали иска да умре за халифата и без колебание Натали отговаряше, че е готова. Скоро я накараха да носи тежка жилетка с експлозиви по време на стрелбите. Обучиха я как да активира устройството и да го детонира със спусъка, скрит в дланта й. Първия път, когато инструкторът й заповяда да натисне детонатора, Натали се поколеба. Усети палеца си безчувствен, замръзнал над копчето.
— Побързай — подкани я той. — Няма да избухне.
Натали затвори очи и натисна детонатора.
— Бум — прошепна инструкторът. — И сега пътуваш към рая.
С разрешение на директора на лагера Натали започна да преглежда пациенти в стария лазарет на базата. Отначало другите, които се обучаваха, не бяха много ентусиазирани да търсят помощта й от страх да не бъдат сметнати за мекушави от иракските инструктори. Ала скоро към нея потече поток от пациенти в „работното й време“, което беше между края на сглобяването на бомби и следобедните молитви. Болежките им варираха от възпалени бойни рани до магарешка кашлица, диабет и синузит. Натали разполагаше с малко консумативи и ограничени лекарства, но търпеливо се грижеше за всички. През това време научи много за своите „колеги“ — имената, родните им страни, обстоятелствата, при които са дошли в халифата, статута на паспортите им. Сред тези, които идваха при нея, беше и Сафия Бурихан. Тя имаше няколко килограма над нормата и това леко я депресираше, а и се нуждаеше от очила. Иначе беше в добро здраве. Натали едва се удържа да не й пробута свръхдоза морфин.
— Тръгвам утре сутринта — обяви Сафия, докато се покриваше с абаята.
— Къде отиваш?
— Не са ми казали. Никога не го правят. А ти? — попита тя.
Натали сви рамене.
— Трябва да се върна във Франция след седмица.
— Късметлийка. — Сафия се плъзна по детски от кушетката за прегледи и се отправи към вратата.
— Как беше? — попита внезапно Натали.
Сафия се обърна. Дори през мрежата на абаята очите й бяха поразително красиви.
— Кое?
— Атентатът. — Натали се поколеба, но продължи: — Да убиваш евреи.
— Беше прекрасно — каза Сафия. — Като сбъдната мечта.
— Ами ако беше самоубийствен? Би ли могла да го направиш?
Сафия се усмихна със съжаление.
— Щѐ ми се да беше.