Даниъл Силва
Черната вдовица (67)

65.
Уисконсин Авеню, Джорджтаун

След като пресече Кю Стрийт, Натали срещна две студентки от „Джорджтаун“, и двете ужасени. Надвиквайки воя на минаваща линейка, тя обясни, че е ограбена и трябва да се обади на приятеля си за помощ. Момичетата казаха, че университетът е изпратил нареждания всички студенти да се приберат в общежитията и квартирите си и да останат там. Ала когато Натали помоли за втори път, едното момиче, по-високото, й даде айфона си. Натали държеше апарата в лявата ръка и с дясната, онази, с която стискаше бутона на детонатора, въведе номера, който трябваше да използва само в краен случай. И така набра телефон в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Троснат мъжки глас й отговори на иврит.

— Трябва веднага да говоря с Габриел — каза Натали на същия език.

— Кой се обажда?

Тя се поколеба и изрече истинското си име за пръв път от месеци.

— Къде си?

— Уисконсин Авеню в Джорджтаун.

— В безопасност ли си?

— Да, така мисля, но нося жилетка с експлозиви.

— Може да има капан. Не се опитвай да я свалиш.

— Няма.

— Изчакай.

Мъжът от оперативния отдел в Тел Авив се опита два пъти да прехвърли разговора към Габриел. И двата пъти нямаше отговор.

— Изглежда, че има проблем.

— Къде е той?

— В Националния антитерористичен център във Вирджиния.

— Опитай пак.

Покрай нея мина полицейска патрулка с пусната сирена. Двете студентки от „Джорджтаун“ ставаха нетърпеливи.

— Само минута още — каза им Натали на английски.

— Моля ви, побързайте — настоя момичето, чийто бе телефонът.

Мъжът в Тел Авив пак набра номера на Габриел. Той звънна няколко пъти, преди да отговори мъжки глас на английски.

— Кой е? — попита Натали.

— Казвам се Ейдриън Картър. Работя за ЦРУ.

— Къде е Габриел?

— Тук, при мен.

— Трябва да говоря с него.

— Боя се, че не е възможно.

— Защо?

— Натали ли е?

— Да.

— Къде си?

Тя обясни.

— Още ли си с жилетката?

— Да.

— Не я докосвай.

— Няма.

— Можеш ли да запазиш телефона?

— Не.

— Ще те вземем. Тръгни на север по Уисконсин Авеню. Стой на западната страна на улицата.

— Ще има нов атентат. Сафия е някъде наблизо.

— Знаем точно къде е. Тръгвай.

Връзката прекъсна. Натали върна телефона на момичето и пое на север по Уисконсин Авеню.

* * *

Сред руините на Националния антитерористичен център Картър успя да обясни на Габриел, че Натали е в безопасност и след малко ще бъде под опеката на ФБР. Оглушал и кървящ, Габриел нямаше време да се зарадва. Михаил все още беше в „Кафе Милано“, на около пет метра от масата, където Сафия Бурихан седеше сама с пръст върху детонатора и очи вперени в часовника. Картър се обади на Михаил и отново му нареди да напусне веднага ресторанта. Габриел все още не можеше да чува какво говори Ейдриън. Само се надяваше поне Михаил да слуша.

* * *

Също като Саладин, и Михаил огледа елегантната зала на „Кафе Милано“, преди да стане. Видя страха, изписан по лицата на хората около него. И той като Саладин знаеше, че след миг много хора ще загинат. Саладин бе имал властта да спре атентата. Михаил я нямаше. Дори да бе въоръжен, а той не беше, шансът да спре атаката бе нищожен. Пръстът на Сафия бе върху бутона на детонатора и макар че се взираше в часовника на телефона си, тя поглеждаше и към Михаил. Беше невъзможно и да даде каквото и да е предупреждение. То само би предизвикало паническо втурване към вратата, заради което щяха да загинат повече хора. По-добре да оставеше жилетката да избухне. Така поне късметлиите на по-далечните маси можеха да оцелеят. А на тези най-близо до Сафия, на тези, които бяха получили заветните предни маси, щеше да им бъде спестено ужасното знание, че след миг ще умрат.

Михаил бавно стана от стола пред бара. Не се осмели да напусне ресторанта през главния вход, защото така щеше да се приближи прекалено до масата на Сафия. Вместо това тръгна спокойно покрай бара към тоалетните. Вратата на мъжката тоалетна бе заключена. Той притисна дръжката, докато се счупи, и влезе вътре. Мъж на около трийсет години с гелосана коса се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Какъв ти е проблемът, човече?

— Ще разбереш след малко.

Мъжът се опита да излезе, но Михаил го хвана за ръката.

— Не мърдай. По-късно ще ми благодариш.

Михаил затвори вратата и дръпна мъжа на пода.

* * *

От удобното си за наблюдение място на Проспект Стрийт Ели Лавон бе станал свидетел на серия обезпокоителни събития. Първото бе пристигането на Сафия Бурихан в „Кафе Милано“, последвано след няколко минути от напускането на едрия арабин, познат като Омар ал Фарук. Арабинът вече бе на задната седалка на линкълн под наем, паркиран на около петдесет метра от входа на „Кафе Милано“ зад бяла „Хонда Пайлът“. Лавон се бе обадил няколко пъти в НАЦ безуспешно. После бе научил от булевард „Цар Саул“ и радиото в колата, че НАЦ е бил атакуван от два камиона с експлозиви. И сега се страхуваше, че най-старият му приятел на света може да е мъртъв. Този път наистина. Боеше се, че след няколко секунди и Михаил може да не е между живите.

Точно тогава Лавон получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че Габриел е леко ранен в атентата в НАЦ, но е оцелял. Облекчението му обаче не трая дълго, защото в същия миг грохот от взрив разтърси Проспект Стрийт. Линкълнът под наем бавно се отдалечи от тротоара и мина покрай прозореца на Лавон. След това четирима въоръжени мъже излязоха от хондата и се втурнаха към разрушеното „Кафе Милано“.