Даниъл Силва
Черната вдовица (35)

33.
Санторини, Гърция

— Как е истинското ти име? — попита Натали.

— Управата на хотел „Панорама“ е останала с впечатлението, че съм Майкъл Данилов.

— Така ли е?

— Топло. — Той стоеше пред вратата към балкона, осветен от луната, бледа като лицето му. — А ти, доктор Хадауи, не бива да каниш мъж като мен в стаята си.

— Нищо такова не съм направила, господин Данилов. Казах, че имам нужда от компания. Можеха да пратят и жената.

— Смятай се за късметлийка. Емпатията не е силната й страна. — Той се извърна към нея и очите му намериха нейните в полумрака. — Всички ставаме нервни преди голяма операция, особено тези от нас, които трябва да работят в държави, където няма посолства, в случай че нещо се обърка. Но имаме доверие на мисията и на планирането и отиваме. Това ни е работата.

— Аз не съм като теб.

— Всъщност приличаш на мен много повече, отколкото предполагаш.

— А каква ти е работата?

— Такава, за която никога не говоря.

— Убиваш хора?

— Премахвам заплахи за нашата сигурност. И в нощта преди голяма операция винаги се страхувам, че аз ще бъда премахнатият.

— Ала все пак отиваш.

Той се загледа навън и смени темата:

— Значи, хубавичката госпожица Уорд ще те преведе от другата страна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Даде ли ти маршрута?

— От Санторини до Кос, от Кос до Бодрум.

— Две млади жени на почивка, много професионално. — Мъжът се извърна и следващите му думи излетяха в нощта. — Той сигурно има много високо мнение за теб.

— Кой?

— Саладин.

Откъм коридора долетяха гласове на пияни англичани. Когато пак настана тишина, той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник.

— Фериботът за Кос тръгва рано. Трябва да поспиш.

— Да спя? Не говориш сериозно.

— Важно е. Утре те чака тежък ден.

Мъжът пусна щорите и стаята потъна в пълен мрак, след това тръгна към вратата.

— Моля те, не си отивай — прошепна Натали. — Не искам да съм сама.

Той се поколеба за секунда, седна на леглото, подпря гръб на таблата и изпъна дългите си крака. Натали сложи възглавница на хълбока му и легна на нея. Той я зави с тънкото одеяло и отметна косата от лицето й.

— А сега затвори очи.

— Затворени са.

— Не, не са.

— Можеш да виждаш в тъмното?

— Всъщност доста добре.

— Поне си свали обувките.

— Предпочитам да спя с тях.

— Шегуваш се.

С мълчанието си той й отговори, че не се шегува. Тя се засмя тихо и отново попита за името му. Този път той й каза истината: наричал се Михаил Абрамов.

— Кога си дошъл в Израел?

— Като тийнейджър.

— Защо семейството ти напусна Русия?

— По същата причина, по която твоето е напуснало Франция.

— Може би наистина не сме чак толкова различни.

— Казах ти.

— Не си женен, нали? Ще ми е неприятно, ако…

— Не съм.

— А сериозна приятелка?

— Вече не.

— Какво се случи?

— Не е толкова лесно да имаш връзка с нашата работа. Скоро ще разбереш.

— Нямам намерение да оставам в Службата, когато това свърши.

— Ще видим.

Той сложи дланта си на гърба й и започна леко да го разтрива.

— Някой казвал ли ти е, че си много добър в това?

— Затвори очи.

Тя го послуша. Ала не защото изведнъж й се бе приспало; просто цялото й тяло настръхна от докосването му. Тя прехвърли ръка през бедрата му. Пръстите му се спряха, след това продължиха да разтриват гърба й.

— Мислиш ли, че можем да излезем на по питие, когато всичко това приключи? — попита тя. — Или и това не е позволено?

— Затвори очи — повтори той. И това беше всичко, което й каза.

Пръстите му се плъзнаха на няколко сантиметра по-надолу по гърба й. Тя залепи длан за бедрото му и леко го стисна.

— Недей — каза той и след това добави: — Не сега.

Тя отдръпна ръката си и стисна брадичката си, докато пръстите му се разхождаха по гърба й. Сънят я преследваше, ала тя го държеше на разстояние.

— Кажи му, че не мога да го направя — каза сънливо. — Кажи му, че искам да се прибера.

— Спи, Лейла — прошепна мъжът.

Когато на сутринта тя се събуди, него го нямаше.

* * *

Приличащите на кубчета захар къщи на Тира все още розовееха от изгрева, когато Натали и Миранда излязоха на улицата в седем и петнайсет. Отидоха до близката стоянка, влачейки след себе си куфари на колелца, и взеха такси, което да ги закара до ферибота в Атиниос. Плаването на изток до Кос траеше четири часа и половина; те го прекараха на окъпаната от слънчеви лъчи панорамна палуба и в кафенето на кораба. Като се възползва от обучението си, Натали усърдно търсеше дали някой от пътниците я наблюдава и се надяваше Михаил да е сред тях. Не разпозна никого. Изглежда, вече бе сама.

На Кос трябваше да чакат цял час за следващия ферибот до турското пристанище Бодрум. Този път плаването бе по-кратко, като и от двете страни на границата имаше строг паспортен контрол. Миранда даде на Натали белгийски паспорт и я накара да скрие френския дълбоко в багажа си. Снимката в белгийския документ беше на трийсет и няколко годишна жена от марокански произход. Тъмна коса, тъмни очи, приликата не беше пълна, но достатъчна.

— Коя е тя? — попита Натали.

— Това си ти — отговори Миранда.

Изглежда, че и гръцкият граничен полицай на Кос мислеше същото, както и турският му колега в Бодрум. Той удари печат в паспорта след кратък оглед и намръщено покани Натали да влезе в Турция. Миранда я последва след няколко секунди и двете се отправиха към препълнения паркинг, където наредени в редица таксита блестяха под изгарящото обедно слънце. Отнякъде се чу клаксон и едра ръка махна през предното стъкло на кремав мерцедес. Двете жени оставиха куфарите си в багажника и се качиха — Миранда на предната седалка, а Натали на задната. Тя отвори дамската си чанта, извади любимия си зелен хиджаб и благочестиво си го сложи. Тя беше Лейла от Сумайрия. Лейла, която обичаше Зиад. И която искаше мъст.

* * *

Противно на това, което си мислеше, Натали не бе пътувала от Санторини до Бодрум сама. Яков Росман я бе придружил в първата част от прехода; Одед — във втората. Всъщност той я бе снимал как се качва на задната седалка на мерцедеса и прати изображението на булевард „Цар Саул“ и обезопасената квартира в Серенкур.

Минути след като тръгна от пристанището, колата пое на изток по магистрала Д330, където бе наблюдавана от въздуха от израелския шпионски сателит „Офек 10“. Малко след два през нощта пристигнаха в крайграничния град Килис, където инфрачервената камера на сателита улови два силуета на жени да влизат в малка къща. Те останаха там точно два часа и дванайсет минути. След това пресякоха недобре охраняваната граница пеша, придружени от четирима мъже, и се качиха в друг автомобил в сирийския град Азаз. Той ги отведе на юг към Рака, неофициалната столица на халифата. Там, облечени с черни наметки, те влязоха в жилищен блок близо до парка „Ал Рашид“.

Тогава в Париж вече наближаваше четири сутринта. Габриел не беше мигнал, качи се в кола под наем и отиде с нея до летище „Шарл дьо Гол“, където взе полет до Вашингтон. Беше време да си поговори с Лангли и така да направи катастрофата пълна.