Даниъл Силва
Черната вдовица (70)

68.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Екипът, който се трудеше в стая 414В на булевард „Цар Саул“, нямаше официално наименование, за непосветените той просто не съществуваше. Хората, които знаеха за работата му, го наричаха „Минян“^[1], тъй като се състоеше от десет души, които бяха само от мъжки пол. С няколко натискания на клавишите те можеха да угасят светлините на цял град, да заслепят система за контрол на трафика или да накарат центрофугите в ирански завод за обогатяване на уран да се въртят безконтролно. Три самсунга и един айфон нямаше да са кой знае какво предизвикателство.

Михаил и Ели Лавон качиха съдържанието на четирите телефона от израелското посолство в 20,42 местно време. До девет часа вашингтонско време екипът „Минян“ бе открил, че четирите телефона бяха прекарали голяма част от дневните часове през последните няколко месеца на един и същ адрес на Айзенхауер Авеню в Александрия, Вирджиния. Всъщност те са били там по едно и също време по-рано същата вечер и бяха пристигнали във Вашингтон с една и съща скорост по един и същ маршрут. Освен това всички телефони бяха звънели много пъти на местна транспортна компания със седалище на същия адрес. Членовете на „Минян“ предадоха информацията на Узи Навот, който на свой ред я препрати на Габриел. Дотогава двамата с Ейдриън Картър бяха напуснали взривения НАЦ и вече бяха в Общия оперативен център на ЦРУ в Лангли. Габриел зададе един-единствен въпрос на Картър:

— Кой притежава транспортната компания „Доминиън“ в Александрия?

Петнайсет безценни минути изтекоха, преди Картър да му отговори. Той даде на Габриел име и адрес и му каза да направи всичко възможно, за да намери Натали жива. Думите на Картър не значеха нищо: като заместник-директор на ЦРУ, той нямаше власт да позволи на чужда разузнавателна служба да действа безнаказано на американска земя. Само президентът можеше да даде такова разрешение, а в този момент той имаше по-важни тревоги от изчезнала израелска шпионка. Америка беше нападната. И независимо дали му харесваше или не, Габриел Алон щеше да бъде първият, който ще отвърне на удара.

В девет и двайсет Картър остави Габриел на главния охраняван вход на Управлението и си тръгна бързо, сякаш бягаше от местопрестъпление или място, на което всеки миг щеше да се извърши престъпление. Габриел стоеше сам в тъмнината, гледаше линейките и колите на спасителите, които се стрелкаха по магистрала 123 към „Либърти Кросинг“, и чакаше. Подходящ край на кариерата му на терен, помисли си той. Чакане… Вечното чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее след цяла нощ убийства. А сега чакаше Михаил и Ели Лавон на входа на ЦРУ, за да започне да издирва жената, от която бе поискал да проникне в най-опасната терористична групировка на света.

Тя го бе направила. Или не беше? Може би Саладин е бил подозрителен към нея от самото начало. Вероятно я бе пуснал в двора си, за да заблуди западното разузнаване. И може би я бе пратил в Америка, за да служи за димна завеса, да бъде лъскав предмет, който да привлече вниманието на американците, докато истинските терористи — мъжете, които работеха за транспортната компания в Александрия, Вирджиния — извършваха необезпокоявани последните си приготовления. Как иначе да си обясни факта, че Сафия криеше целта на Натали до последната минута? Натали нямаше цел. Натали бе целта.

Помисли си за мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“. Едрият арабин на име Омар ал Фарук, който куцаше. Арабинът, напуснал „Кафе Милано“ няколко минути преди Сафия да се взриви. Дали наистина той беше Саладин? Сега вече нямаше значение. Който и да бе, той скоро щеше да е мъртъв. Както и всички други, свързани с изчезването на Натали. Габриел щеше да си постави за цел на живота да издири всички тях и да унищожи ИДИЛ, преди ИДИЛ да успее да унищожи Близкия изток и това, което бе останало от цивилизования свят. А и предполагаше, че ще открие ентусиазиран съучастник в лицето на американския президент. ИДИЛ вече бяха на два часа път от Индиана.

Точно тогава мобилният му телефон завибрира. Габриел прочете съобщението, пъхна апарата в джоба си и тръгна по края на магистрала 123. Няколко секунди по-късно се появи „Буик Регал“. Спря колкото Габриел да се мушне на задната седалка. На пода имаше две пушки AR-15 и няколко пълнителя. Втората поправка на американската конституция, помисли си Габриел, определено имаше своите преимущества. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя замръзналите очи на Михаил, които се взираха в него.

— Накъде, шефе?

— Тръгни по булевард „Джордж Вашингтон“ обратно към Кий Бридж — каза Габриел. — На магистрала I-495 е шибана бъркотия.