Даниъл Силва
Черната вдовица (15)

13.
Аман, Йордания

Рано на следващата сутрин Габриел се измъкна от апартамента, докато Киара и децата още спяха, и се качи в черния брониран джип. Кортежът му включваше още два автомобила, пълни с добре въоръжени агенти на Службата. Ала вместо да поеме на запад към Тел Авив и булевард „Цар Саул“, той зави покрай сивите османски стени на Стария град и се плъзна по склоновете на Юдейското плато към суровите полета на Западния бряг. Звездите още се виждаха по ясното небе над Йерусалим въпреки слънцето, което грееше ярко и ниско над Йорданската долина. На няколко километра преди Йерихон беше отбивката за моста на крал Хюсеин, историческата връзка между Западния бряг и създаденото от британците Хашемитско кралство Йордания. Рампата в израелската част бе изчистена от трафика заради пристигането на Габриел; от другата страна спря внушителен кортеж от шевролети, пълни с мустакати бедуински войници. Шефът на охраната на Габриел размени няколко думи с йорданския си колега. След това двата кортежа се сляха и поеха през пустинята към Аман.

Крайната им цел бе централата на йорданското разузнаване, познато като Мухабарат — арабската дума, с която се описват всеобхватните тайни служби, които крепяха крехките кралства, емирства и републики в Близкия изток. Обграден от концентрични кръгове от охранители, със заключен куфар от неръждаема стомана в ръка, Габриел пъргаво прекоси мраморното фоайе и пое нагоре по извитите стълби към кабинета на Фарид Баракат, шефа на разузнаването. Стаята беше просторна, четири или пет пъти по-голяма от директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Беше с плътни пердета, прекалено меки фотьойли и дивани, луксозни персийски килими и скъпи дрънкулки, подарени на Фарид от изпитващи възхищение към него шпиони и политици от цял свят. Това бе от онези места, помисли си Габриел, където се правеха услуги, произнасяха се присъди и се съсипваха животи. Той бе сменил обичайното си облекло за случая и вместо деним и кожа носеше хубав сив костюм и бяла риза. Въпреки това дрехите му бледнееха в сравнение с великолепието от камгарен плат върху високата стройна фигура на Фарид Баракат. Костюмите на Фарид бяха ръчно изработени по поръчка от Антъни Синклер в Лондон. Също като настоящия крал на Йордания, когото той се бе клел да защитава, беше получил скъпо образование във Великобритания. Говореше английски като говорител от Би Би Си.

— Габриел Алон, най-накрая. — Малките черни очи на Фарид блестяха като полиран оникс. Носът му наподобяваше клюн на хищна птица. — Радвам се най-накрая да се запознаем. След като прочетох онези истории за теб във вестника, бях убеден, че съм пропуснал шанса си.

— Знаеш ги репортерите какви са — подсмихна се Габриел.

— Знам ги много добре — съгласи се Фарид. — За пръв път ли си в Йордания?

— Боя се, че да.

— Не е имало дискретни посещения в Аман с чужд паспорт? Нито операции срещу някои от вашите многобройни врагове?

— Не бих си и помислил.

— Мъдър човек — кимна Фарид и се усмихна. — По-добре е да се играе по правилата. Много скоро ще разбереш, че бих могъл доста да ти помогна.

Израел и Йордания имаха повече общо помежду си от общата граница и еднаквото британско колониално минало. И двете бяха прозападно ориентирани страни, опитващи се да оцелеят в Близкия изток, който опасно излизаше от контрол. Бяха водили две войни — през 1948 и 1967 година, но накрая се бяха помирили след мирния процес в Осло. И преди това обаче Службата и йорданското разузнаване поддържаха близки, макар и предпазливи отношения. Йордания се смяташе от всички за най-нестабилната арабска държава и задачата на разузнаването беше да запази главата на краля върху раменете му и да държи под контрол хаоса в региона. Израел искаше същото и в лицето на йорданските специални служби бе намерил компетентен и надежден партньор, с когото можеше да се върши работа. Йорданското разузнаване бе много по-цивилизовано от бруталните си иракски и египетски колеги, макар и не по-малко вездесъщо. Огромна мрежа от информатори следеше йорданския народ и дебнеше всяка дума и действие. Дори случайна нелюбезна реплика за краля или семейството му можеше да свърши с престой с неопределен срок в лабиринта от тайни центрове на разузнаването.

Узи Навот бе предупредил Габриел за ритуалите, характерни за посещенията в лъскавата бърлога на Баракат: безбройните чаши сладко до лепкавост арабско кафе, цигарите, дългите истории за многото завоевания на Фарид — професионални и романтични. Фарид винаги говореше така, сякаш сам не вярваше на късмета си, който усилваше неустоимия му чар. Бремето на отговорността, уморително за другите хора, го караше да цъфти. Той бе господар на голяма империя от тайни. Той бе дълбоко удовлетворен човек.

През целия му монолог Габриел успя да запази безизразната внимателна усмивка на лицето си. Смееше се, където бе подходящо, зададе няколко уточняващи въпроса, но през всичкото време мислите му блуждаеха към снимката в заключеното куфарче от неръждаема стомана до глезена му. Никога преди не бе носил куфарче — поне не по собствено желание, само за прикритие. Чувстваше го като пранга на ръката си. Ако искаше, щеше да намери кой да го носи вместо него, но вътрешно се страхуваше, че подобен ход можеше да усили усещането му за привилегированост. А то пък можеше да излезе от контрол и да стигне до наемането на прислужник, дегустатор на храна и редовни часове в някой луксозен фризьорски салон в Тел Авив. Вече и без това му липсваше възможността да шофира собствения си автомобил по стръмната като ски писта магистрала 1. Фарид Баракат със сигурност би сметнал подобни настроения за любопитни. За него се твърдеше, че веднъж хвърлил в затвора собствения си иконом, задето варил чая му „Ърл Грей“ минута повече.

Най-накрая Фарид насочи разговора към ситуацията на булевард „Цар Саул“. Бе чул за предстоящото повишение на Габриел и очакваното изхвърляне на Узи Навот. Освен това бе разбрал — макар да отказваше да каже от кого, — че Алон възнамерява да запази Навот на някакъв друг пост. Смяташе това за много лоша идея, направо ужасна, и го каза на Габриел.

— Най-добре да изметеш и да започнеш начисто.

Гостът му се усмихна, похвали проницателността и мъдростта на Фарид и не каза нищо повече по въпроса.

Йорданецът също така бе дочул, че Габриел наскоро отново бе станал баща. С натискането на един бутон той повика сътрудник, който влезе в кабинета му с две опаковани кутии — едната бе огромна, а другата доста малка. Фарид настоя Габриел да отвори и двете в негово присъствие. В голямата кутия имаше мерцедес, кола играчка; в по-малката — низ от перли.

— Надявам се, че не си обиден, задето колата е немска.

— Никак даже.

— Перлите са от „Микимото“.

— Хубаво е да го знам. — Габриел затвори кутията. — Ала не бих могъл да ги приема.

— Трябва. Иначе ще бъда дълбоко обиден.

Габриел изведнъж съжали, че бе дошъл в Аман без подаръци. Само че какво да поднесе на човек, който хвърля в затвора собствения си иконом, задето му сварил чая неправилно? Носеше само снимките, които извади от куфарчето. На първата се виждаше мъж, крачещ по улица в Източен Лондон с чанта с учебници на рамо — можеше да бъде арабин, французин или италианец. Подаде снимката на Фарид Баракат, който й хвърли кратък поглед.

— Джалал Насер — каза той и върна снимката на Габриел с усмивка. — Защо се забави толкова, приятелю?