Даниъл Силва
Черната вдовица (71)

69.
Хюм, Вирджиния

Натали се събуди с усещането, че е спала цяла вечност. Устата й сякаш бе натъпкана с памук, главата й се бе килнала настрани, опряна в хладното стъкло. Тук-там на предната веранда и в прозорците с дантелени пердета се виждаха слаби светлинки, но иначе атмосферата бе като след внезапно бягство. Сякаш обитателите на това място бяха научили за атентатите във Вашингтон, бяха си събрали багажа и хванали гората.

Главата й пулсираше от тъпа болка като след махмурлук. Тя се опита да я вдигне, но не успя. Обърна очи наляво и видя жената, която караше колата, жената, за която се беше излъгала, че е Мегън от ФБР. Тя държеше волана с дясната ръка; в лявата имаше оръжие. Според часовника на таблото беше 21,22. Със замъглено от опиата съзнание Натали опита да възстанови събитията от вечерта: втората кола на паркинга, дивото препускане през Джорджтаун, старомодния малък френски ресторант, който би трябвало да е нейната цел, жилетката с експлозиви с червения шев около ципа… Детонаторът все още бе в дясната й ръка. Тя прокара леко показалеца си по бутона.

Бум, помисли, спомняйки си обучението в Палмира. Е, вече си на път към рая…

Отдясно на Натали се появи църква. Скоро след това стигнаха до пусто кръстовище. Жената спря колата, преди да завие, както я посъветва навигационната система, по път, кръстен на философ. Той беше много тесен, с жълта осева линия. Тъмнината бе непрогледна, сякаш отвъд парчето асфалт, осветено от фаровете на автомобила, светът не съществуваше. Изведнъж навигационната система се обърка. Тя посъветва жената да направи обратен завой, ако е възможно, и когато такъв не се случваше, тя укорително се нацупи.

Пътуваха още около километър, след това завиха по черен път. Той ги преведе през пасбище, през било на залесен хълм, докато навлязоха в долчинка, където до тъмно езеро се издигаше малка дървена къща с формата на буквата А. Вътре светеше, а отпред бяха паркирани три коли: линкълн, хонда и БМВ седан. Жената спря зад беемвето и изключи двигателя. Натали бе опряла глава на стъклото и се преструваше, че е в безсъзнание.

— Можеш ли да вървиш? — попита жената.

Натали мълчеше.

— Видях, че очите ти мърдат. Знам, че си будна.

— Какво ми даде?

— Пропофол.

— Откъде го взе?

— Аз съм медицинска сестра. — Излезе от колата и отвори вратата на Натали. — Слизай.

— Не мога.

— Пропофолът е анестетик с краткотрайно действие — обясни й педантично жената. — Пациентите, на които се прилага, могат да вървят сами няколко минути след като са се събудили.

Натали не помръдна и жената насочи пистолета към главата й. Натали вдигна дясната си ръка и сложи палеца си над бутона на детонатора.

— Не ти стиска — каза жената. След това я сграбчи за китката и я измъкна от колата.

Вратата на къщичката бе на може би двайсетина метра, но оловната тежест на жилетката с експлозивите и замайването от пропофола я отдалечиха сякаш на километър. Стаята, в която Натали влезе, бе провинциална и старомодна. Затова и мъжете вътре изглеждаха направо неприлично на този фон. Четирима от тях бяха облечени в черни тактически униформи и въоръжени с пушки. Петият носеше елегантен делови костюм и си топлеше ръцете на печка с дърва. Той бе с гръб към Натали. Беше висок над метър и осемдесет и широкоплещест. Но въпреки това изглеждаше леко нестабилен, сякаш се възстановяваше от скорошно нараняване.

Най-накрая мъжът се обърна. Косата му бе спретнато подстригана и сресана, лицето му бе гладко избръснато. Тъмнокафявите му очи обаче бяха точно такива, каквито Натали ги помнеше. Както и уверената му усмивка. Той направи крачка към нея с ранения си крак и спря.

— Маймонид — каза той мило, — толкова е хубаво да те видя отново.

Натали стисна детонатора по-здраво в ръка. Земята под краката й пламна.