Даниъл Силва
Черната вдовица (12)

10.
Рю Паве, Париж

Разузнавателните служби от различни държави не си сътрудничат, защото им харесва. Правят го, понеже също като разведените родители на малки деца понякога намират за необходимо да се съюзят в името на нещо по-важно. Старите вражди не изчезват за една нощ. Те дремят под повърхността като раните от изневярата, забравените годишнини и изтлялата любов. Предизвикателството пред две разузнавателни служби бе да изградят зона на доверие, пространство, в което няма тайни. Извън това бяха свободни да преследват собствените си интереси. Но влезеха ли веднъж в него, всеки бе длъжен да разкрива най-ценните си източници и методи пред другия. Габриел имаше доста опит в това отношение. Реставратор по призвание, той бе възстановил връзките на Службата и с ЦРУ, и с британското разузнаване. Франция обаче бе по-костелив орех. Тя отдавна бе арена на важни операции на Службата, особено за Габриел, чийто поменик от тайни грехове на френска земя бе дълъг. Нещо повече, Франция бе открит поддръжник на доста от най-непреклонните врагове на Израел. Така че разузнавателните служби на двете държави не се харесваха особено.

Невинаги е било така. Франция бе въоръжила Израел в младите му години и без нейна помощ той никога нямаше да изгради ядрения предпазен щит, който му позволи да оцелее във враждебния Близък изток. Но през 60-те години на XX век, след опустошителната война с Алжир, Шарл дьо Гол се зае да оправи напрегнатите отношения на страната си с Арабския свят. А точно тогава Израел, основно с помощта на френски самолети, започна Шестдневната война с изненадваща атака над египетското въздушно пространство. Дьо Гол заклейми тези действия, наричайки евреите „елитен, самоуверен и доминиращ народ“. И така настъпи разривът.

Сега, на кафе в дневната на семейния апартамент на Вайнберг на Рю Паве, Габриел и Русо се опитваха да поправят поне временно наследеното недоверие. Първото им съвместно решение бе да изработят базисно оперативно споразумение, план, по който двете тайни служби да работят заедно, разделение на труда и властта, правила за движение. Това щеше да бъде истинско партньорство, макар че по очевидни причини Русо щеше да запази първенство над повечето детайли на операцията, които засягаха френската територия. От своя страна, Габриел щеше да получи пълен достъп до обемните френски досиета на хиляди ислямски екстремисти, живеещи в границите на страната: докладите от наблюденията, засечена електронна кореспонденция и телефонни разговори, архиви на емиграционните процедури. Както много по-късно щеше да каже, само това си струваше признаването на първенството.

Имаше и неравности по пътя, но в основната си част преговорите протекоха по-гладко, отколкото и Габриел, и Русо бяха очаквали. Може би защото и двамата доста си приличаха: хора на изкуството, на културата и образованието, посветили живота си на защитата на своите сънародници от фанатиците, готови да пролеят невинна кръв заради идеология или религия. И двамата бяха загубили съпругите си — единият заради болест, другият заради тероризъм, — и двамата много бяха уважавани от колегите си във Вашингтон и Лондон. Русо не беше Габриел Алон, но водеше битка с терористите почти толкова дълго, колкото него, а на колана му висяха скалпове, които доказваха това.

— Има хора от френските политически среди — каза Габриел, — които биха искали да ме видят зад решетките заради предишните ми грехове.

— И аз така чувам.

— Ако ще работя тук без прикритие, ще трябва да поискам индулгенция, която ми дава пълен имунитет, сега и завинаги, амин.

— Ще видя какво мога да направя.

— А аз ще видя дали ще мога да намеря Саладин, преди да удари отново.

Русо се намръщи.

— Жалко, че не вие сте преговаряли за ядрената сделка с Иран.

— Така е — съгласи се Габриел.

Наближаваше четири следобед. Русо се изправи, прозя се уморено, разпери широко ръце и предложи да се разходят.

— Препоръчват ми повече движение — каза той. — Изглежда, съм прекалено дебел и трябва да поотслабна.

Те се изнизаха през вратата на кооперацията на Хана Вайнберг и следвани от Бушар и бодигарда на Габриел, поеха покрай Сена към катедралата „Нотър Дам“. Бяха странна двойка — облеченият в туид бивш професор от Сорбоната и дребничката фигура с кожено яке, която сякаш се носеше малко над повърхността на улицата. Слънцето се снишаваше на запад, пробивайки облаците. Русо засенчи очите си с ръка.

— Откъде смятате да започнете?

— От досиетата, разбира се.

— Ще ви трябва помощ.

— Очевидно.

— Колко агенти смятате да доведете в страната?

— Точно толкова, колкото са ми необходими.

— Мога да ви дам помещение в централата на Рю дьо Гренел.

— Предпочитам нещо по-усамотено.

— Мога да осигуря обезопасена къща.

— Аз също.

Габриел спря пред будка за вестници. На първа страница на „Монд“ имаше две снимки на Сафия Бурихан, французойката с мюсюлмански произход, убийцата с хиджаб от халифата. Заглавието бе от една дума: КАТАСТРОФА!

— И кой е катастрофирал? — попита Габриел.

— Неизбежното разследване без съмнение ще открие, че някои от моята служба са направили ужасни грешки. Но дали наистина ние сме виновни? Ние, скромните бойци на тихия фронт, които се опитваме да предотвратим бедите? Или вината е някъде другаде?

— Къде?

— Във Вашингтон например. — Русо тръгна по крайбрежната улица. — Нахлуването в Ирак превърна региона във врящ казан. И когато новият американски президент реши, че е дошло време да се оттеглят, казанът кипна и преля. А след това дойде онази лудост, която наричаме Арабска пролет. Мубарак да си ходи! Кадафи да си ходи! Асад да си ходи! — Той кимна ядосано. — Това бе лудост, абсолютна лудост. И остана ИДИЛ да контролира територия с големината на Обединеното кралство точно в подстъпите към Европа. Дори Бин Ладен не би се осмелил да мечтае за нещо подобно. А какво ни казва американският президент? ИДИЛ не са ислямисти. ИДИЛ са младежкият отбор. — Той се намръщи. — Какво означава това?

— Мисля, че има нещо общо с баскетбола.

— И какво му е общото на баскетбола с толкова сериозен проблем като възхода на халифата?

Габриел мълчаливо се усмихна.

— Президентът наистина ли вярва в тези глупости, или това е ignorantia affectata? — повиши глас Русо.

— Пожелателно невежество?

— Да.

— Ще трябва да го питам.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

Русо очевидно се изкушаваше да разпита Габриел за неговата единствена среща с американския президент, но вместо това продължи да говори за ИДИЛ.

— Истината е — каза той, — че ИДИЛ са ислямисти. И имат много повече общо с Мохамед и ранните му последователи — al salaf al salih, „праведните последователи“, — отколкото така наречените експерти смеят да признаят. Ужасяваме се, когато четем, че ИДИЛ разпъват на кръст. Казваме си, че това са действия на варвари, не на вярващи хора. Но те не разпъват на кръст само от жестокост. Правят го, защото според Корана това е едно от предписаните наказания за враговете на исляма. Защото е задължително. А ние, цивилизованите западняци, естествено, не можем да го проумеем.

— Не е така — възрази Габриел.

— Само вие го разбирате, защото живеете до тях. Вие сте народ от онзи регион — добави Русо. — И знаете много добре какво ще се случи, ако такива като ИДИЛ някога се развилнеят и във вашата земя. Ще бъде…

— Холокост — каза Габриел.

Русо замислено кимна. След това поведе Алон през моста на „Нотър Дам“ към Ил дьо ла Сите.

— Или както казва Ленин: „Какво да се прави?“ — горчиво се усмихна той.

— Аз съм просто шпионин, мосю Русо, не генерал или министър-председател.

— А ако бяхте?

— Щях да ги изтръгна от корен. И да ги превърна в губещи, не в победители. Да им взема земята — добави Габриел. — И тогава няма как да има „Ислямска държава“. А като няма държава, халифатът отново ще се върне в историята.

— Нахлуването не свърши работа в Ирак и Афганистан — отвърна Русо — и няма да проработи и в Сирия. По-добре да бъдат омаломощавани по въздух и с помощта на съюзници в региона. А междувременно да се ограничава инфекцията, за да не се разпространи в останалите страни от Близкия изток и в Европа.

— Прекалено късно е за това. Заразата вече е тук.

Те прекосиха и Малкия мост и влязоха в Латинския квартал. Русо го познаваше добре. Вече вървеше целенасочено и целта му явно не бе само да отслабне. Крачеше енергично по булевард „Сен Жермен“, по малка странична уличка, докато накрая спря пред врата на жилищна кооперация. Тя бе позната на Габриел също като входа към блока на Хана Вайнберг, макар да бяха минали много години от последното му посещение. Той погледна към домофона — някои от имената все още бяха същите.

Отвътре излязоха младеж и жена на около двайсет и пет години. Русо задържа вратата, преди тя да се затвори, и поведе Габриел към полуосветеното фоайе. Преминаха през един коридор и се озоваха във вътрешния двор, където Русо се спря за втори път и посочи към прозорец на най-горния етаж.

— Със съпругата ми живеехме ето там. Когато тя почина, се отказах от апартамента и се преместих на юг. Имаше прекалено много спомени, много призраци. — Той посочи към прозорец, гледащ към срещуположната част на вътрешния двор. — Моя бивша студентка живееше там. Тя бе блестяща. И доста радикална, каквито бяха повечето ми студенти по онова време. Името й — добави той, поглеждайки косо към Габриел — е Денис Жобер.

Габриел се взираше безизразно в Русо, сякаш името не означаваше нищо за него. Ала подозираше, че знае повече за Денис от бившия й преподавател. Тя наистина бе радикална. Беше любовница на Сабри ал Халифа, лидер на палестинската терористична организация „Черният септември“, която стоеше зад касапницата на Олимпийските игри в Мюнхен.

— Късно един следобед — продължи Русо — работех на бюрото си и чух смях в двора. Беше Денис с някакъв непознат. Мъж с черна коса, бледа кожа, поразително красив. На няколко крачки зад тях вървеше по-дребен човек с къса коса. Не можах да видя добре лицето му, защото въпреки мрачното време носеше слънчеви очила.

Русо погледна Габриел, но в мислите си той вече пристъпваше през същия вътрешен двор, следвайки мъжа, когото Службата бе търсила седем дълги години.

— Не бях единственият, който забеляза човека със слънчевите очила — допълни след малко Пол. — Красивият придружител на Денис също го видя. И опита да извади пистолет, но по-дребничкият мъж беше по-бърз. Никога няма да забравя как се движеше напред, докато стреляше. Беше… красиво. Чуха се десет изстрела. След това сложи втори пълнител, постави дулото на пистолета до ухото на мъжа и стреля за последен път. Странно, но не си спомням как си тръгна. Сякаш просто изчезна. — Русо отново погледна Алон. — А сега стои до мен.

Габриел не каза нищо. Той се взираше в калдъръма на вътрешния двор, същия, който някога се бе обагрил в червено от кръвта на Сабри ал Халифа.

— Трябва да призная — каза Русо, — че дълго време ви мислех за убиец. Цивилизованият свят осъди вашите действия. Но сега този цивилизован свят се озова в същата битка и ние използваме съвсем същата тактика. Дронове, ракети, маскирани мъже посред нощ… — Той замълча, след това добави: — Изглежда, историята ви е опростила греховете.

— Не съм извършил никакви грехове — каза Габриел. — И не търся опрощение.

Точно тогава мобилният телефон на Русо завибрира в джоба му, а няколко секунди по-късно същият звук се чу и от телефона на Габриел. Той пак първи извади своя, както някога — пистолета. Беше важно съобщение от булевард „Цар Саул“. ГДВС бе изпратила подобно съобщение на Русо.

— Изглежда, че нападението на Центъра „Вайнберг“ е било само началото. — Русо прибра телефона си в джоба на сакото и се загледа в калдъръма, на който бе паднал Сабри ал Халифа. — Дали и този, когото наричат Саладин, ще свърши по същия начин?

— Ако имаме късмет.

— Кога можете да започнете?

— Тази вечер.