Даниъл Силва
Черната вдовица (11)

9.
Квартал Маре, Париж

В десет и двайсет на следващата сутрин Кристиан Бушар стоеше в залата за пристигащи на летище „Шарл дьо Гол“. Беше облечен в кафяв шлифер и с хартиена табела в ръката, на която пишеше СМИТ. Дори на Бушар това му се струваше крайно неубедително. Гледаше как потокът от хора се влива в залата през паспортния контрол: международни търговци на стоки и услуги, търсачи на убежище и работа, туристи, дошли да видят една страна, която вече не съществуваше… Работата на ГДВС беше да ги пресява всекидневно, да открива потенциални терористи и агенти на чужди разузнавания и да следи движенията им, докато напуснат френската земя. Задачата бе почти непосилна, а за хората на Бушар това означаваше, че никога не оставаха без работа. А така нямаха и никакви шансове за напредък в кариерата. За добро или лошо, сигурността бе един от бързо развиващите се отрасли във Франция.

Точно тогава мобилният му телефон завибрира в джоба на сакото му. Беше съобщение, в което се казваше, че този, който беше причината за идването му на „Шарл дьо Гол“, току-що е пуснат да влезе във Франция с израелски паспорт на името на Гидеон Аргов. Две минути по-късно Бушар забеляза въпросния мосю Аргов, облечен с черно кожено яке и с черна найлонова чанта, да се носи в потока на пристигащите пътници. Бушар го бе виждал на снимки от охранителни камери — имаше един прочут кадър, направен на Лионската гара секунди преди експлозията, — ала никога не беше срещал легендарната личност на живо. Трябваше да признае, че изпита горчиво разочарование. Израелецът беше под средния ръст и наглед тежеше не повече от седемдесет килограма. Но въпреки това походката му се отличаваше с пъргавина на хищник, а нозете му бяха леко изкривени навън, което предполагаше бързина и сръчност на млади години. Само че те, помисли си Бушар с неуместна арогантност, бяха отдавна отминали.

На две крачки зад него вървеше много по-млад мъж с почти същите ръст и килограми: тъмна коса, тъмна кожа, напрегнати тъмни очи на евреин, чиито предци бяха живели в арабските земи. Служител на израелското посолство бе дошъл да ги посрещне. След това и тримата — прочутият шпионин, бодигардът и служителят — излязоха навън към чакащата ги кола. Тя пое право към центъра на Париж, а Бушар се качи сам в друг автомобил и ги последва. Беше очаквал, че обектът на наблюдението ще поеме директно към апартамента на госпожа Вайнберг на Рю Паве, където в момента се намираше Пол Русо и чакаше. Но вместо това легендарният шпионин спря на Рю де Розие. В далечния й западен край имаше барикада. Зад нея бяха руините на Центъра „Вайнберг“.

Според часовника на Бушар, израелецът остана при барикадата три минути. После се отправи на изток по улицата, следван от бодигарда си. След няколко крачки спря пред витрина. Това беше тромава, но ефективна проява на професионализъм, заставяща Бушар, който дискретно го следеше, да потърси убежище в бутика отсреща. Веднага го нападна прелюбезна продавачка и докато успее да се отскубне, израелецът и бодигардът бяха изчезнали. Бушар постоя като вкаменен за миг, взирайки се отчаяно по цялата дължина на улицата. След това се обърна и отново застина: израелецът стоеше зад него, едната му ръка подпираше брадичката, главата бе леко наклонена настрана.

— Къде ви е табелата? — попита той на френски.

— Какво?

— Табелата. Онази, която държахте на летището. — Зелените му очи го пронизваха. — Вие трябва да сте Кристиан Бушар.

— А вие вероятно сте…

— Вероятно съм аз — прекъсна го той рязко. — И бях уверен, че няма да бъда следен.

— Не съм ви следил.

— Тогава какво правехте?

— Русо ме помоли да се погрижа за вашата безопасност.

— Вие сте тук да ме защитавате — това ли намеквате?

Бушар мълчеше.

— Позволете ми да изясня нещо от самото начало — каза легендарният шпионин. — Нямам нужда от защита.

* * *

Тръгнаха един до друг по тротоара, Бушар в официалния си костюм и шлифер, а Габриел в коженото си яке, потънал в тъга. Щом стигнаха до входа на жилищния блок на номер 24 и Бушар отвори външната врата, през нея сякаш нахлуха спомените на Габриел. Беше преди десет години, ранна вечер, от небето се сипеше дъждец като сълзи. Габриел бе дошъл в Париж, защото имаше нужда от картина на Ван Гог — искаше да я използва като примамка, за да вкара агент в антуража на Зизи ал Бакари. Беше чул от стар приятел в Лондон, ексцентричен търговец на произведения на изкуството на име Джулиан Ишърууд, че Хана Вайнберг притежава това платно. Представи й се без предисловия на същото място, където сега стоеше Кристиан Бушар. Тя държеше чадър в една ръка, а с другата посягаше към ключалката.

„Съжалявам, че ще ви разочаровам — излъга го жената с възхитително хладнокръвие, — ала нямам картина на Ван Гог. Ако искате да видите произведения на Винсент, ви предлагам да отидете в музея «Д’Орсе».“

Споменът се разми… Габриел последва Бушар през вътрешния двор към фоайето и нагоре по покритите с пътека стълби. На четвъртия етаж през мръсен прозорец се процеждаше металическа светлина, която осветяваше две достолепни махагонови врати. Те стояха една срещу друга като дебнещи се рицари, от двете страни на площадката с шарки на шахматна дъска. Вратата вдясно нямаше табелка с име. Бушар я отключи, отстъпи и направи знак на Габриел да влезе.

Той се спря в строгия вестибюл и го огледа, сякаш го виждаше за пръв път. Стаята бе декорирана точно така, както и в онази сутрин на Черния четвъртък: достолепни мебели с жакардови тапицерии, тежки кадифени завеси, позлатен часовник, който все още тиктакаше на полицата над камината, но бе изостанал с пет минути. И отново нахлуха спомените… Габриел видя Хана, седнала на дивана в малко старомодна вълнена пола и дебел пуловер. Тя току-що му бе подала бутилка сансер и го наблюдаваше изпитателно, докато той вадеше тапата. Взираше се в ръцете му, спомни си той, ръцете на отмъстителя.

„Много добре умея да пазя тайни — предупреди го тогава тя. — Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се спазарим.“

Сега от съседната библиотека се носеше тихо шумолене на хартия — като от прелистване на страници. Габриел надникна вътре и видя неугледен човек, застанал пред полиците, в ръцете му имаше подвързана с кожа книга.

— Дюма — каза мъжът, без да вдига глава. — И то доста ценно издание.

Затвори томчето, върна го на рафта и започна да оглежда Габриел, все едно пред него стоеше рядка екзотична птица. Габриел му отвърна с непроницаем поглед. Очакваше някаква версия на Бушар, лъскаво надменно копеле, което пиеше вино на обяд и си тръгваше от работа в пет, за да прекара час с любовницата си, преди да се прибере у дома при жена си. А Пол Русо се оказа приятна изненада.

— За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас — каза той. — Само че ми се щеше това да стане при други обстоятелства. Мадам Вайнберг ви беше приятелка, нали?

Габриел мълчеше.

— Нещо не е наред ли? — попита Русо.

— Ще ви кажа, след като видя картината на Ван Гог.

— А, да, картината… Тя е в стаята в дъното на коридора — кимна Русо. — Но предполагам, че вече знаете това.

* * *

Габриел си спомни, че тя държеше ключа в горното чекмедже на бюрото си. Очевидно Русо и неговите хора не го бяха намерили, защото ключалката бе счупена. Иначе стаята си бе същата, каквато Габриел я помнеше: същото легло с дантелен балдахин, същите играчки и плюшени животни. А над провансалския скрин висеше същата „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — маслени бои върху платно, от Винсент ван Гог. Габриел бе направил единствената реставрация на картината, скрит в една натруфена викторианска къща край Лондон, малко преди тайната й продажба на Зизи ал Бакари. Сега си помисли, че работата му бе издържала проверката на времето. Картината бе идеална, с изключение на хоризонтална линия в долната част на изображението, която Габриел не бе направил и опит да поправи. Линията бе по вина на Винсент; той бе облегнал друго платно върху бедната Маргьорит, преди тя да е изсъхнала напълно. Зизи ал Бакари, като върл ценител и на джихадисткия терор, и на изобразителното изкуство, бе сметнал линията за доказателство за автентичността на картината — както и за автентичността на красивата млада американка, завършила история на изкуството в Харвард, която му я бе продала.

За това Пол Русо не знаеше нищо. Той не оглеждаше картината, а Габриел, както и преди малко, като екзотична птица.

— Да се чуди човек защо е решила да я окачи тук, а не във всекидневната си — отрони той след кратко мълчание. — И защо след смъртта си е избрала да я остави точно на вас.

Габриел откъсна очи от масленото платно и ги впи в ъгловатото лице на Пол Русо.

— Може би трябва да изясним нещо от самото начало — каза той. — Няма да разчистваме стари сметки. Нито ще се връщаме към спомените.

— О, не — съгласи се Русо веднага, — нямаме време за това. Но все пак е интересно разсъждение, дори и само за забавление.

— Внимавайте, мосю Русо. Спомените чакат зад ъгъла.

— Така е. — Мъжът се усмихна, признавайки поражението си.

— Имаме сделка — каза Габриел. — Аз идвам в Париж, вие ми давате картината.

— Не, мосю Алон. Първо вие ми помагате да намеря човека, планирал атентата в Центъра „Вайнберг“, след това аз ви давам картината. Бях много ясен пред приятеля ви Узи Навот. — Русо го погледна въпросително. — Той ви е приятел, нали?

— Беше — хладно отговори Габриел.

Те потънаха в удобно мълчание, всеки от тях се взираше в платното на Ван Гог като двама непознати в галерия.

— Вероятно Винсент е бил много влюбен в нея, за да я нарисува толкова красива — заяви накрая Русо. — И скоро тя ще ви принадлежи. Изкушавам се да кажа, че сте голям късметлия, но не мога… Знаете ли, мосю Алон — продължи той с тъжна усмивка, — чел съм досието ви.