Даниъл Силва
Черната вдовица (30)

28.
Париж

Натали го забеляза за пръв път в събота, в два и половина, докато пресичаше Люксембургската градина. В този момент осъзна, че го бе виждала и няколко пъти преди това, включително предния следобед в кафенето срещу апартамента й в Обервийе. Засенчен от градинския чадър, той отпиваше от чаша бяло вино, преструвайки се на заинтригуван от окъсана книга с меки корици, и се взираше в нея без никакви задръжки. Тогава тя се смути, че изпитва интерес към нея като жена, и си тръгна от кафенето по-рано, отколкото бе възнамерявала. Сега обаче си даваше сметка, че действията й са оставили положително впечатление.

Но чак в този идеален слънчев следобед тя за пръв път осъзна, че мъжът я следи. Имаше намерение да си вземе почивен ден, но епидемия от стрептококов фарингит в квартала я принуди да прекара сутринта в клиниката. Тръгна си по обед и отиде в центъра с наземната железница. И докато се правеше, че разглежда витрините по улица „Вавен“, го забеляза на отсрещния тротоар да се преструва, че върши същото. Няколко минути по-късно по алеите на Люксембургската градина тя използва друга техника, която бе научила във фермата в Нахалал — внезапно спиране, обръщане и бързо връщане по същия път. И той пак беше там. Тя мина покрай него с извърнати очи. Въпреки това усещаше тежкия му поглед върху лицето си. На няколко крачки зад него вървяха двама френски агенти. Натали се върна бързо на улица „Вавен“ и влезе в бутика, който бе посетила преди няколко минути. И веднага телефонът й звънна.

— Забрави ли, че днес ще пием кафе?

Натали позна гласа.

— Разбира се, че не — отвърна тя бързо. — Просто закъснявам с няколко минути. Къде си?

— „Кафе дьо Флор“. Намира се на…

— Знам къде е — прекъсна тя събеседника си с прилив на френско превъзходство. — Идвам.

Връзката прекъсна. Натали прибра телефона в чантата си и излезе на улицата. Преследвачът й не беше там, но на отсрещния тротоар бе един от френските агенти. Той я последва през Люксембургската градина към булевард „Сен Жермен“, където Дина Сарид й махаше от маса на тротоара в едно от най-прочутите парижки кафенета. Тя носеше ярка забрадка и чифт слънчеви очила като начинаеща филмова звезда.

— Дори и с тази дегизировка — каза тихо Натали, докато целуваше Дина по бузата — приличаш на еврейка ашкенази с хиджаб.

— Салонният управител не е съгласен. Имах късмет да получа маса.

Натали сложи салфетка в скута си.

— Мисля, че ме следят.

— Така е.

— И кога щяхте да ми кажете?

Дина само се усмихна.

— Този, когото търсим ли е? — попита Натали.

— Абсолютно.

— Как искате да го отиграя?

— Прави се на недостъпна. И помни — добави Дина, — никакви целувки на първата среща.

Натали отвори менюто си и въздъхна.

— Имам нужда от питие.