Даниъл Силва
Черната вдовица (7)

5.
Израелски музей, Йерусалим

В далечния ъгъл на лабораторията за консервация от белия таван до белия под се спускаше черна завеса. Зад нея имаше два еднакви дъбови италиански статива, две халогенни лампи, фотоапарат „Никон“, закрепен на триножник, палитра, купчинка памучни тампони, стар сиди плейър, омазан с няколко различни цвята. И масичка на колелца, пълна с бои, материали, разтворители, дървени дюбели и няколко самурени четки номер 7 на „Уинсър и Нютън“. През повечето време от последните четири месеца реставраторът се бе трудил там сам, понякога до късно вечер, понякога чак до зори. Той нямаше служебен пропуск за музея, защото всъщност работеше за друга институция. Щатните реставратори бяха посъветвани да не споменават за присъствието му, дори да не произнасят името му. Не им бе позволено да обсъждат и голямата олтарна картина от стар италиански майстор, която бе подпряна на стативите. И картината, и реставраторът имаха опасно и трагично минало.

Мъжът беше под средния ръст — около метър и седемдесет, не повече — с крехко телосложение. Имаше високо чело и тясна брадичка, широки изразени скули и дълъг костелив нос, който изглеждаше като издялан от дърво. Тъмната му коса бе късо подстригана и прошарена на слепоочията, очите му бяха обагрени в неестествен нюанс на зеленото. Възрастта му бе една от най-строго пазените тайни в Израел. Неотдавна, когато некрологът му се появи във всички вестници по света, не беше публикувана нито една достоверна година на раждане. Новината за неговата смърт бе част от сложна операция, целяща да измами враговете му от Москва и Техеран. Те повярваха, че историята е истинска, и тази заблуда позволи на реставратора да им отмъсти. Скоро след завръщането му в Йерусалим съпругата му роди близнаци: момиче, кръстено Ирене — на майка му, и момче на име Рафаел. Сега майката, дъщерята и синът бяха трима от най-зорко пазените хора в Израел. Както и самият реставратор. Той идваше и си отиваше в брониран американски джип, придружаван от бодигард, двайсет и пет годишен убиец с кафяви очи. Младият мъж седеше пред вратата на лабораторията през цялото време, докато той бе вътре.

Появата му в музея в една мрачна и дъждовна сряда през декември, няколко дни след раждането на децата му, предизвика шок и дълбоко облекчение у останалите реставратори. Те бяха предупредени, че той не обича да го гледат, докато работи. Ала въпреки това редовно надничаха в неговата скрита зад завесата пещера, за да зърнат картината със собствените си очи. В интерес на истината той не можеше да ги вини. „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо беше може би най-известното изчезнало произведение на изкуството. То бе откраднато от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през октомври 1969 г., а сега формално се водеше собственост на Ватикана. Светият престол разумно бе решил да премълчи новината за връщането на картината до завършването на реставрацията й. Както ставаше често със съобщенията на Ватикана, официалната версия щеше напълно да се размине с истината. В нея нямаше да се спомене фактът, че легендарен израелски разузнавач на име Габриел Алон е намерил изчезналата картина, окачена в църква в северния италиански град Бриено. Нито че на същия легендарен разузнавач е поверена задачата за нейната реставрация.

През дългата си кариера той бе извършил няколко необичайни реставрации — веднъж например възстанови портрет на Рембранд, който бе прострелян с куршум. Но картината на Караваджо върху стативите на Габриел бе със сигурност най-повреденото платно, което някога бе виждал. Малко се знаеше за дългия й път от „Сан Лоренцо“ до църквата, където той я бе намерил. Историите обаче бяха безбройни. Била дадена на мафиотски бос като награда и я изваждали единствено за важни срещи на неговите главорези. Била изядена от плъхове, повредена от наводнение, горяла в пожар. Габриел беше сигурен само в едно: макар и сериозни, повредите по картината не бяха фатални. Но Ефраим Коен, шефът на отдела за реставрация в музея, не беше толкова сигурен. След като видя платното за пръв път, той посъветва Габриел да му даде последно причастие и да го върне на Ватикана в същия дървен ковчег, в който бе пристигнало.

— Имай малко вяра — каза му Габриел.

— Не — отвърна Коен. — Нямам толкова талант.

Коен, също както и останалите от екипа, бе чул историите за пропуснатия краен срок, за неплатените възнаграждения, за закъснялото откриване на църквата. Бързината на охлюв, с която Габриел работеше, беше легендарна, почти колкото подвизите му на тихия фронт из Европа и Близкия изток. Но скоро откриха, че мудността му е нарочна, а не инстинктивна. Една вечер, докато оправяше със замах повреденото лице на свети Франциск, той обясни на Коен, че изкуството на реставрацията е като правенето на любов. Най-добре било всичко да се върши бавно и с педантично внимание към всеки детайл, с периодични прекъсвания за почивка и освежаване. Но ако творецът и неговият обект се познават добре, реставрацията може да се прави с необичайна бързина, постигайки общо взето същия резултат.

— С Караваджо сте стари приятели, така ли? — попита Коен.

— Сътрудничили сме си в миналото.

— Значи, слуховете са верни?

Габриел рисуваше с дясната си ръка. Премести четката в лявата и продължи да работи със същата сръчност.

— Какви слухове? — попита той след малко.

— Говори се, че ти си реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ по поръчка на Ватиканските музеи преди няколко години.

— Не бива никога да даваш ухо на слухове, Ефраим, особено когато те се отнасят за мен.

— Нито на новините — допълни мрачно Коен.

Работното му време бе хаотично и непредсказуемо. Можеше да мине и цял ден без следа от него. А след това Коен идваше в музея и виждаше, че голяма част от платното е била чудодейно реставрирана. Със сигурност си имаше таен асистент, мислеше си той. Или самият Караваджо се вмъкваше в музея нощем с меч в едната ръка и четка в другата, за да му помага в работата. След една нощна сесия — толкова продуктивна, че след нея Девата се бе върнала към първоначалния си блясък — Коен наистина провери записите от охранителните камери. Откри, че Габриел бе влязъл в лабораторията в десет и половина вечерта и си бе тръгнал в седем и половина на следващата сутрин. Дори и бодигардът с кафявите очи не беше с него. И докато гледаше как призрачната фигура се движеше с един кадър в секунда из полуосветената зала, Коен си помисли: „А може би е истина, той все пак е архангел“.

Когато идваше в нормалните работни часове, винаги звучеше музика. „Бохеми“ му беше особено любима. И наистина, пускаше я толкова често, че Коен, който не говореше и дума италиански, можеше да изпее Che gelida manina^[1] наизуст. Влезеше ли веднъж Габриел в пещерата си зад завесата, не излизаше, докато не свърши работа. Нямаше разходки сред скулптурите в градината на музея, за да прочисти мислите си, нито отскачаше често до служебната столова за доза кофеин. Чуваше се само музика и тихото тупане на четката, а от време на време по някое щракване с фотоапарата „Никон“, с което документираше неумолимия си прогрес. Преди да си тръгне от лабораторията, почистваше четките и палитрата и подреждаше масичката на колелца — и то изрядно, за да може да забележи, ако някой му е пипал нещата в негово отсъствие. След това музиката спираше, халогенните лампи угасваха и след сърдечно кимване към другите, поемаше навън.

В началото на април, когато зимните дъждове бяха само спомен, а дните бяха станали топли и слънчеви, той вече с всички сили препускаше към финалната права, която единствен виждаше. Оставаше само крилатият ангел на Бога, момче с кожа като от слонова кост, което се носеше в горната част на композицията. Странен избор да го остави за накрая, мислеше си Коен, тъй като ангелчето бе пострадало сериозно. По крайниците му имаше много излющвания на боята, бялата му дреха бе съсипана. Само дясната му ръка, която сочеше към небето, беше непокътната. Габриел реставрира ангела след серия от маратонски сеанси. Те бяха забележителни с тишината си — освен че не звучеше музика, се случи и нещо друго, докато възстановяваше кестенявата коса на херувима: в Париж избухна мощна бомба. Той стоя дълго пред малкия телевизор в лабораторията, докато палитрата му бавно съхнеше, и гледаше как вадят трупове изпод развалините. А когато снимка на жена на име Хана Вайнберг се появи на екрана, мъжът трепна, сякаш нещо невидимо го удари. След това изражението му стана мрачно и зелените му очи заблестяха от гняв. Коен се изкушаваше да попита легендарния разузнавач дали бе познавал тази жена, но реши да премълчи. С него можеше да се говори за картини и за времето, но когато избухваха бомби, вероятно бе по-добре да се спазва дистанция.

В деня, в който Узи Навот отпътува за Париж, Габриел пристигна в лабораторията преди изгрев-слънце и остана в малката си пещера дълго след като музеят бе затворил. Ефраим Коен си намери причина да постои до късно, тъй като усещаше, че краят е близо, и искаше да е там, за да го види с очите си. Малко след осем вечерта долови познатия звук от оставянето на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ върху алуминиевия плот на подвижната масичка. Коен надникна незабелязано през малката пролука в завесата и го видя да стои пред платното, беше подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. Остана в тази поза, застинал като фигурите на картината, докато бодигардът с кафявите очи нахлу в лабораторията и му пъхна припряно телефон в ръката. Той го вдигна неохотно към ухото си, послуша мълчаливо и измърмори нещо, което Коен не успя съвсем да разбере. След миг и двамата с бодигарда тръгнаха.

Като остана сам, Ефраим Коен се вмъкна зад завесата, застана пред платното и едва успя да си поеме дъх. Най-накрая взе четката от масичката на колела и я пъхна в джоба на престилката си. Не е честно, помисли си, докато гасеше халогенните лампи. Може би той все пак беше архангел.