Даниъл Силва
Черната вдовица (28)

26.
Северна Франция

Беше така добре познатата история за разочарование и недоволство, за неосъществени мечти, за пропаднали надежди за брак и уреден живот, за гняв срещу американците и евреите, задето ненавиждали мюсюлманите… Половината джихадисти по света биха предложили все същия тъжен разказ, който не можеше да изненада Габриел. Имаше наистина и някои будни младежи от добри семейства, които заемаха високи постове сред джихадистите, ала редовите бойци бяха обикновени неудачници, готови да се превърнат в пушечно месо. Радикалният ислям беше тяхното спасение, а ИДИЛ — техният рай. Те даваха цел на изгубените души, обещавайки чуден живот сред девици в отвъдното за тези, които загинеха за каузата. Това бе примамливо послание, за което Западът нямаше противоотрова.

Подобната на тази история за Набил Ауад започваше в Ирбид, където баща му продавал на сергия на централния пазар. Набил бил прилежен ученик и след като завършил гимназия, бил приет в лондонския Юнивърсити Колидж. Годината била 2011-а: Сирия била в пламъци, а сред британските мюсюлмани имало брожения. И тъй като вече бил далеч от дългата ръка на йорданския Мухабарат, младежът бързо започнал да се събира с радикални ислямисти. Молел се в джамията в Източен Лондон и се присъединил към лондонското подразделение на „Хизб ут Тахрир“ — сунитската ислямистка организация, която подкрепяла възраждането на халифата много преди някой да е чул за групировка, наричана ИДИЛ. „Хизб“, както разговорно я наричали, действала в повече от петдесет страни и имала над милион последователи. Един от тях бил йорданец от Аман на име Джалал Насер, с когото Набил се запознал по време на сбирка на „Хизб“ в квартал Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Джалал Насер вече бил пресякъл границата между ислямизма и джихадизма, между политиката и терора.

— Кога точно се запозна с него? — попита Фарид.

— Не помня.

— Разбира се, че помниш, хабиби.

— През пролетта на 2013-а.

— Знаех си, че ще се справиш — усмихна се бащински Фарид.

Беше свалил белезниците от китките на Набил Ауад и му бе дал чаша чай с много захар, за да съхрани енергията му. Фарид също пиеше чай и пушеше, което салафистът Набил не одобряваше. Габриел вече не присъстваше; той гледаше разпита на лаптопа си от съседната стая заедно с останалите от екипа му. Два други екипа също наблюдаваха арестанта — един в централата на ГРД и друг на булевард „Цар Саул“.

Фарид пак се усмихна, окуражавайки Набил да разкаже повече за отношенията си с Джалал Насер, и младежът се подчини. Каза, че отначало Джалал бил сдържан и предпазлив пред сънародника си йорданец. Страхувал се, че е агент на ГРД или на МИ5, английската служба за сигурност. Но постепенно, след няколко разговора, които граничели с разпит, Набил спечелил доверието му. Насер му доверил, че бил пратен в Европа от ИДИЛ, за да участва в изграждането на мрежа, която да може да нанася удари по цели на Запад. Казал, че искал Набил да му помага.

— Как?

— Като вербувам хора.

— За ИДИЛ ли?

— За мрежата — каза Набил Ауад.

— В Лондон?

— Не. Той поиска да се преместя в Белгия.

— Защо в Белгия?

— Защото Джалал можел сам да се справи в Англия и си мислеше, че Белгия е обещаваща територия.

— Понеже там има много братя, така ли?

— Много — потвърди Набил. — Особено в Брюксел.

— Ти говореше ли фламандски?

— Разбира се, че не.

— А френски?

— Не.

— Но го научи.

— Много бързо.

— Ти си умно момче, Набил — загрижено кимна Фарид, — прекалено умен си, за да си губиш времето с тези джихадистки лайна. Трябва да завършиш образованието си. Животът ти можеше да се развие по различен начин.

— В Йордания ли? — Младежът поклати глава. — Та там, ако не си от видно семейство или близък до краля, нямаш никакъв шанс. Какво щях да правя? Да карам такси ли? Да работя като сервитьор в хотел за западни туристи и да сервирам алкохол на неверници?

— По-добре сервитьор, отколкото в сегашното ти положение, Набил.

Младият йорданец не каза нищо. Фарид отвори папка.

— Това е интересна история — каза той, — но се боя, че Джалал я разказва малко по-различно. Той твърди, че ти си се свързал с него. И че ти си този, който изгражда мрежата в Европа.

— Това не е вярно!

— Но нали разбираш какъв е проблемът ми, хабиби. Той ми казва едно нещо, а ти — съвсем друго.

— Аз ви казвам истината, Джалал лъже!

— Докажи го.

— Как?

— Разкажи ми нещо за Джалал, което аз все още не знам. Или още по-добре — добави Фарид, сякаш току-що му бе хрумнало, — покажи ми нещо на телефона или компютъра си.

— Компютърът ми е в Моленбек.

Фарид се усмихна тъжно и потупа затворника по опакото на дланта.

— Вече не, хабиби.

* * *

Откакто се водеше войната срещу тероризма, Ал Кайда и нейните смъртоносни разклонения се бяха оказали много приспособими. Прогонени от първоначалното си афганистанско убежище, те бяха намерили ново поле за действие в Йемен, Ирак, Сирия, Либия, Синайския полуостров на Египет… И даже в квартал на Брюксел, наречен Моленбек. Освен това бяха измислили нови методи за комуникация, с които избягваха подслушването и наблюдението на АНС — Агенцията за национална сигурност, и другите западни служби. Един от най-иновативните беше 256-битовата криптираща програма, наречена „Муджахидински тайни“.

След като Набил Ауад се заселил в Белгия, той я използвал, за да контактува безопасно с Джалал Насер. Просто пишел съобщения на лаптопа си, криптирал ги с „Муджахидински тайни“ и ги качвал на флашка, която се носела на ръка в Лондон. Оригиналните съобщения били изтривани. Въпреки това, на Мордекай не му бе никак трудно да намери остатъци на харддиска на лаптопа. Като използва паролата на Набил от четиринайсет знака, той възстанови файловете и превърна страниците с привидно хаотичен набор от букви и цифри в ясен текст. В единия от документите ставаше въпрос за обещаващо попълнение — французойка от алжирски произход на име Сафия Бурихан.

— Ти ли я въведе в мрежата? — попита Фарид, когато разпитът бе подновен.

— Не — отвърна младият йорданец. — Аз я намерих, но всъщност Джалал я вербува.

— Къде се запозна с нея?

— В Моленбек.

— Какво правеше тя там?

— Има роднини — мисля, че братовчеди. Приятелят й току-що бе убит в Сирия.

— И тя скърбеше?

— Беше гневна.

— На кого?

— На американците, разбира се, но основно на французите. Приятелят й бе загинал при френски въздушен удар.

— И искаше отмъщение?

— Отчаяно.

— Ти директно ли говореше с нея?

— Никога.

— Къде я срещна?

— На един купон в апартамента на приятел.

— Какъв купон?

— Ами такъв, на който никой добър мюсюлманин не бива да присъства.

— А ти какво правеше там?

— Работех.

— Нямаш ли против вербуваните от теб хора да пият алкохол?

— Повечето пият. Не помните ли — добави Набил Ауад, — Заркауи е бил пияница, преди да открие красотата на исляма.

— Какво се случи, след като изпрати съобщение до Джалал?

— Той ме инструктира да разбера повече за нея. Отидох до Олне су Боа, за да я наблюдавам няколко дни.

— Познаваш ли Франция?

— Франция е част от територията ми.

— И хареса това, което видя?

— Много.

— И тогава изпрати второ криптирано съобщение до Джалал. — Фарид размаха разпечатка.

— Да.

— Как?

— По куриер.

— Как се казва куриерът?

Младият йорданец успя леко да се усмихне.

— Питайте Джалал — рече. — Той може да ви каже.

Фарид вдигна снимката на забулената майка на Набил.

— Как се казва куриерът?

— Не знам името му. Никога не сме се срещали очи в очи.

— Значи, сте използвали тайници?

— Да.

— Как го викаше?

— Пусках съобщение в Туитър.

— Куриерът следи съобщенията ти?

— Очевидно.

— А тайниците?

— Имаме четири.

— В Брюксел?

— Или наблизо.

— Как куриерът разбира кой тайник да провери?

— Мястото е закодирано в съобщението.

От съседната стая Габриел видя на лаптопа си как Фарид Баракат постави листове хартия и химикалка пред Набил Ауад. Сломеният йорданец посегна бързо към химикалката и се хвана за нея като удавник за сламка. Пишеше на арабски пъргаво, без да спира. Пишеше заради родителите, братята и сестрите си, заради всички, които носеха името Ауад. Но най-вече, мислеше си Габриел, го правеше заради Фарид Баракат, който го беше победил. Набил Ауад вече му принадлежеше. Те го държаха в ръцете си.

* * *

Когато задачата бе изпълнена, Фарид поиска още едно име от своя пленник. Това бе името на мъжа, който управляваше мрежата, одобряваше целите, обучаваше хората, изработваше бомбите. Името на човека, който сам се наричаше Саладин. Набил Ауад през сълзи твърдеше, че не го знае. И Фарид, може би защото вече се бе уморил, избра да му повярва.

— Но си чувал за него, нали?

— Да, разбира се.

— Йорданец ли е?

— Съмнявам се.

— Сириец?

— Би могло.

— Иракчанин?

— Според мен да.

— Защо?

— Защото работи много професионално. Като вас — добави бързо Набил. — Много сериозно се отнася към своята безопасност. Не иска да бъде звезда като Бин Ладен, а просто да избива неверници. Само хората на върха знаят истинското му име и откъде е.

Вече беше нощ. С нахлузена качулка и вързани ръце, Набил Ауад беше върнат в някога белия ван, който го закара до летище Льо Бурже край Париж. Там го чакаше самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Набил Ауад се качи на борда без съпротива и само шест часа по-късно бе заключен в килия в централата на Главната разузнавателна дирекция в Аман. В паралелната вселена на интернет обаче той бе все още напълно свободен човек. Съобщи на приятели, последователи в социалните мрежи и управата на копирния център, където работеше, че му се е наложило внезапно да се върне в Йордания, защото баща му се разболял. Баща му не бе на разположение, за да опровергае казаното. И той, както всички членове на клана Ауад, вече бе под опеката на ГРД.

През следващите седемдесет и два часа мобилният телефон на Набил Ауад бе залят с изрази на загриженост. Два екипа анализатори — един в ГРД и един на булевард „Цар Саул“ — преглеждаха всеки имейл и всяко пряко съобщение за притеснителни знаци. А също така написаха и пуснаха няколко ужасни новини от името на Набил Ауад в Туитър. По всичко личало, че здравето на баща му се влошавало. Ако Бог решал, щял да се възстанови, ала засега нещата не изглеждали добре.

За непосветеното око думите, които се изливаха на страницата на Набил Ауад в социалната мрежа, изглеждаха напълно естествени за случая: изразяваха съпричастност към най-големия син в семейството, чийто баща е сериозно болен. Ала едно съобщение имаше доста странен синтаксис и избор на думи, което за един определен читател означаваше следното: празна кутия от белгийска бира бе скрита в храст прещип в края на малка полянка недалеч от центъра на Брюксел. В кутийката, завита в найлон, имаше флашка, която съдържаше един-единствен криптиран документ. Негов обект бе палестинска лекарка на име Лейла Хадауи.