Даниъл Силва
Черната вдовица (57)

55.
Арлингтън, Вирджиния

Френският президент и неговата блестяща съпруга, бивш модел, пристигнаха в Обединената военновъздушна база „Андрюс“ в седем вечерта. Кортежът отведе двойката от предградията на Мериленд до Блеър Хаус — двореца за гости във федерален стил, намиращ се срещу Белия дом на Пенсилвания Авеню. Той беше най-големият, който някой помнеше. Многото затворени улици блокираха мостовете през река Потомак и превърнаха Централен Вашингтон в паркинг за хиляди прибиращи се от работа хора. За нещастие, разбъркването на живота в столицата щеше да става още по-лошо. По-рано същата сутрин „Уошингтън Поуст“ бе публикувал статия, в която пишеше, че операциите по сигурността за френско-американската среща на върха са най-широкомащабните, откакто американският президент бе встъпил в длъжност за втори път. Вестникът съобщаваше, че първостепенната заплаха била от нападение на ИДИЛ. Но дори почитаемият „Поуст“ — с неговите многобройни източници в американската разузнавателна общност, не бе наясно с истинската същност на бедствието, надвиснало над града.

До вечерта интензивните усилия да се спре атаката вече бяха центрирани около хотела в подножието на Кий Бридж в Арлингтън, Вирджиния. В стая на осмия етаж се намираха две жени: едната — агент на израелското разузнаване, а другата — агент на мъжа, наречен Саладин. Присъствието на втората жена на американска земя би тревога в Националния антитерористичен център и из цялата американска система за национална сигурност. Десетина различни държавни агенции се опитваха отчаяно да открият как е успяла да влезе в страната и откога беше там. Белият дом бе осведомен за ситуацията. Говореше се, че президентът бил бесен.

В осем и половина вечерта двете жени решиха да излязат от хотела и да отидат на вечеря. Пиколото им препоръча да избягват Джорджтаун, където било истинска лудница заради промяната на движението. И ги упъти към верига от ресторанти в квартал Кларъндън, Арлингтън. Натали отиде дотам с яркочервената импала и паркира на общински паркинг до булевард „Уилсън“. Ресторантът не изискваше резервации и бе прочут с големината на порциите си и дължината на опашките. Чакането продължи трийсет минути, но имаше една свободна кръгла висока маса в бара. Менюто беше от десет ламинирани и подвързани със спирала страници. Сафия Бурихан го прелисти объркано, беше озадачена.

— Кой може да изяде толкова много храна? — попита тя на френски, докато обръщаше страницата.

— Американците — каза Натали, оглеждайки добре охранената клиентела наоколо. Помещението бе с високи тавани и вътре бе невероятно шумно. Което го правеше идеално място за разговор.

— Мисля, че си загубих апетита — тихо въздъхна Сафия.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Ядох във влака.

— Какъв влак?

— От Ню Йорк.

— Откога си в Ню Йорк?

— Само от ден. Дойдох там от Париж.

— Не говориш сериозно.

— Казах ти, че някой ден ще се върна във Франция.

Сафия се усмихна. С русата коса и прилепналата рокля изглеждаше съвсем като французойка. Натали си представи каква жена можеше да стане, ако не бяха радикалният ислям и ИДИЛ.

Сервитьорката се приближи към тях. И двете поръчаха чай. Натали се подразни, че ги прекъснаха. Изглежда, Сафия бе в настроение да говори.

— Как успя да се върнеш във Франция?

— А ти как мислиш?

— С чужд паспорт ли?

Сафия кимна.

— А на кого беше?

— На едно ново момиче. Беше със същата височина и тегло и в лице приличаше достатъчно на мен.

— Как пътува?

— Основно с автобус и влак. Когато влязох в ЕС, никой вече не ми поглеждаше паспорта.

— Колко време прекара във Франция?

— Около десет дни.

— В Париж ли?

— Само накрая.

— А преди това?

— Бях скрита в клетка във Во ан Велен.

— Със същия паспорт ли дойде тук?

Тя кимна.

— И никакви проблеми?

— Абсолютно никакви. Американските митничари бяха дори много мили с мен.

— С тази рокля ли бе облечена?

Чаят пристигна, преди Сафия да успее да отговори. Натали чак сега отвори менюто.

— На чие име е паспортът?

— Защо питаш?

— Какво ще стане, ако ни задържат? Ами ако ме питат за името ти и аз не мога да им го кажа?

Сафия обмисли сериозно въпроса.

— Асма — каза тя накрая. — Асма Думаз.

— И откъде е Асма?

— Клиши су Боа — изрече Сафия със смръщени устни.

— Съжалявам да го чуя.

— Какво ще ядеш?

— Омлет.

— Мислиш ли, че могат да направят приличен омлет?

— Ще разберем.

— Няма ли да си вземеш предястие?

— Мислех си за супа.

— Звучи ужасно. Вземи си салата.

— Изглеждат огромни.

— Ще си я поделим. Но не вземай от онези ужасни сосове. Поискай просто олио и оцет.

Сервитьорката се появи отново и Натали поръча и за двете.

— Говориш английски много добре — отбеляза завистливо Сафия.

— И двамата ми родители го говорят, а и съм го учила в училище.

— Аз пък нищо не научих в моето. — Сафия погледна към телевизора над бара. Беше пуснат на Си Ен Ен. — За какво говорят?

— За заплаха от нападение на ИДИЛ по време на посещението на френския президент.

Сафия мълчеше.

— Дадоха ли ти твоята цел? — попита тихо Натали.

— Да.

— Самоубийствена акция ли е?

Сафия бавно кимна, вперила очи в екрана.

— Ами аз?

— Скоро и на теб ще ти я дадат.

— Кой?

Сафия сви безразлично рамене.

— А ти знаеш ли каква е?

— Не.

Натали погледна към телевизора.

— Какво казват сега? — заинтересува се Сафия.

— Същото.

— Винаги приказват едно и също.

Натали слезе от високия стол.

— Къде отиваш?

Тя кимна към коридора, водещ към тоалетните.

— Ходи, преди да излезем от хотела.

— От чая е.

— Не се бави.

Натали сложи дамската си чанта на лявото рамо и се промъкна бавно през бара, през лабиринта от високи маси. Дамската тоалетна беше празна. Тя влезе в една от кабинките, заключи вратата и започна бавно да брои наум. Когато стигна до четиресет и пет, чу вратата на тоалетната да се отваря и затваря, после пръскането на водата от мивката и звука от сешоар за ръце. Към тази симфония от тоалетни звуци Натали добави шума от пуснатото казанче. Излезе от кабинката и видя жена, която стоеше пред огледалото и си оправяше грима. Жената беше малко над трийсетте. Носеше прилепнали ластични дънки и пуловер без ръкави, които не стояха добре на едрото й тяло. Тя имаше широки рамене и мускулести ръце на олимпиец. Кожата й бе суха и пореста, сякаш беше живяла в пустинята или високо в планината.

Натали отиде до втората мивка и пусна кранчето. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че непознатата се взира в отражението й.

— Как си, Лейла?

— Коя си ти?

— Няма значение.

— Освен ако не си една от тях. Тогава има голямо значение за мен.

Жената напудри грубата кожа на лицето си.

— Аз съм Мегън — каза тя на отражението й. — Мегън от ФБР. А ти губиш ценно време.

— Знаеш ли коя е онази жена?

Жената кимна, остави пудрата и продължи с устните си.

— Как е влязла в страната?

— С фалшив паспорт.

— Откъде е влязла?

Натали отговори.

— „Кенеди“ или Нюарк?

— Не знам.

— Как е стигнала до Вашингтон?

— С влак.

— На чие име е паспортът?

— Асма Думаз.

— Дадоха ли ти цел?

— Не. Но на нея са й дали. Самоубийствен атентат.

— Знаеш ли целта й?

— Не.

— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?

— Не.

— Къде е телефонът ти?

— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.

— Изчезвай.

Натали спря кранчето и излезе. Сафия я гледаше тревожно как приближава масата. После очите й се преместиха върху жената с атлетичен вид и загрубяла кожа, която се връщаше на мястото си на барплота.

— Тази опита ли да те заговори?

— Коя?

Сафия кимна към бара.

— Тя ли? — Натали поклати глава. — През цялото време бъбри по телефона.

— Наистина ли? — Сафия умело подправи салатата с оцет и олио. — Бон апети.