Даниъл Силва
Черната вдовица (73)

71.
Хюм, Вирджиния

Тялото на Натали сякаш се вкамени от страх. Тя стисна здраво детонатора, за да не се изплъзне от дланта й. За миг си представи как потъва като монета към дъното на кладенец. Наум си преговори детайлите от измислената си биография. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. На протест на Площада на републиката бе казала на млад йорданец на име Набил, че иска да накаже Запада заради подкрепата му за Израел. Набил бе дал името й на Джалал Насер и Джалал го бе предал на Саладин. Истории като нейната бяха съвсем обичайни в глобалното джихадистко движение. Но това беше само история и Саладин някак си бе разбрал.

Но откога знаеше? От самото начало? Не, помисли си Натали, не беше възможно. Лейтенантите му никога нямаше да й позволят да влезе в една стая с него, ако имаха подозрения за лоялността й. Нито щяха да оставят съдбата му в нейните ръце. А те й бяха поверили живота на командира си и за неин срам, тя го бе запазила. И сега стоеше пред него с бомба, прикрепена към тялото й, и детонатор в дясната ръка. Ние не провеждаме самоубийствени мисии, бе й казал Габриел, преди да я изпрати в халифата. Ние не сме като тях. Тя сложи палеца си върху бутона и го натисна леко, за да пробва съпротивлението му. Саладин я наблюдаваше, усмихнат.

— Много си смела, Маймонид — каза й на арабски. — Но пък аз винаги съм го знаел.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Уплашена, че ще извади оръжие, Натали притисна по-силно бутона. Но не беше оръжие, а телефон. Потропа с пръсти няколко пъти върху екрана и устройството издаде остър съскащ звук. След няколко секунди Натали осъзна, че това е звук на течаща вода в мивка. Първият глас, който чу, бе нейният собствен.

— Знаеш ли коя е онази жена?

— Как е влязла в страната?

— С фалшив паспорт.

— Откъде е влязла?

— Ню Йорк.

— „Кенеди“ или Нюарк?

— Не знам.

— Как е стигнала до Вашингтон?

— С влак.

— На чие име е паспортът?

— Асма Думаз.

— Дадоха ли ти цел?

— Не. Но на нея са й дали. Самоубийствен атентат.

— Знаеш ли целта й?

— Не.

— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?

— Не.

— Къде е телефонът ти?

— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.

— Изчезвай.

Саладин потупа екрана и спря записа. След това се взря в Натали за няколко непоносими секунди. В изражението му нямаше упрек или гняв. Това бе поглед на професионалист.

— За кого работиш? — попита той накрая, като пак се обърна към нея на арабски.

— Работя за теб. — Не знаеше от кой резервоар с безсмислен кураж успя да извади този отговор, но думите й се сториха забавни на Саладин.

— Много си смела, Маймонид — повтори отново той. — Толкова, че чак си вредиш.

Чак сега тя забеляза, че в стаята имаше телевизор. Беше пуснат на Си Ен Ен. Триста гости във вечерни рокли и смокинги бягаха от Източната зала на Белия дом, ескортирани от тайните служби.

— Незабравима нощ, не мислиш ли? Всички атентати бяха успешни, с изключение на един. Целта бе френски ресторант, в който е известно, че се хранят много видни хора от Вашингтон. По някаква причина изпълнителката решила да не изпълни поставената задача. Вместо това се качила в кола, шофирана от жена, за която мислела, че е агент на ФБР.

Той спря, за да даде възможност на Натали да отговори, но тя мълчеше.

— Предателството й не представлява заплаха за операцията — продължи той. — Всъщност то се оказа доста полезно, защото ни позволи да отклоним вниманието на американците по време на критичните последни дни. Ендшпил — добави той зловещо. — Ти и Сафия бяхте финт, заблуда. Аз съм воин на Аллах, но и голям почитател на Уинстън Чърчил. А точно Чърчил казва, че по време на война истината е толкова безценна, че винаги трябва да се охранява от лъжи.

Мъжът изрече всичко това към телевизионния екран. Сега пак се обърна към Натали.

— Но има един въпрос, на който така и не успяхме да си отговорим задоволително — продължи той. — За кого точно работиш? Абу Ахмед предположи, че си американка, но на мен това не ми приличаше на американска операция. Честно казано, допуснах, че си британка, защото, както всички знаем, британските агенти са най-добри. Ала и това не излезе истина. Не работиш нито за американците, нито за британците. А за някого другиго. И тази вечер най-накрая ще ми кажеш неговото име.

Той пак потупа по екрана на мобилния си телефон и Натали отново чу звук като от течаща вода в мивка. Но не беше вода, а шум на кола, бягаща от хаоса във Вашингтон. Този път единственият глас, който чу, беше нейният. Говореше на иврит и звучеше упоена.

— Габриел… Моля те, помогни ми… Не искам да умра…

Саладин спря телефона и го пъхна във вътрешния джоб на великолепното си сако. Случаят е приключен, помисли си Натали. Все още в изражението му нямаше гняв, само съжаление.

— Постъпи като глупачка, като дойде в халифата.

— Не — каза Натали, — постъпих като глупачка, когато ти спасих живота.

— И защо го направи?

— Защото щеше да умреш, ако не бях се появила.

— А сега — каза Саладин — ти ще умреш. Въпросът е дали ще загинеш сама, или ще задействаш детонатора и ще ме отнесеш със себе си. Обзалагам се, че нямаш нито куража, нито вярата да натиснеш бутона. Само ние, мюсюлманите, имаме такава вяра. Ние сме готови да умрем за нашата религия, но не и вие, евреите. Вие вярвате в живота, а ние вярваме в смъртта. А във всяка битка печелят тези, които са готови да умрат. — Той замълча за кратко, след това добави: — Хайде, Маймонид, изкарай ме лъжец. Докажи, че греша. Натисни бутона.

Натали вдигна детонатора пред лицето си и се взря право в тъмните очи на Саладин. Бутонът поддаде на лекото увеличение на натиска.

— Не помниш ли обучението си в Палмира? Нарочно използваме твърди спусъци, за да избегнем инцидентите. Трябва да натиснеш по-силно.

И тя го направи. Чу се кликване и след това тишина. Саладин се усмихна.

— Очевидно — каза той — има засечка.