Даниъл Силва
Черната вдовица (47)

45.
Серенкур, Франция

— Един ден — каза Габриел — ще напишат книга за теб.

— Странно — въздъхна Натали, — и Саладин ми каза същото.

Вървяха по пътека в градината на замъка. От френските прозорци на всекидневната проникваше малко светлина и се стапяше в мрака. По време на дългите часове на разпита се бе извила буря и бе утихнала, чакълът под краката й бе влажен. Натали трепереше. В хладината на въздуха се усещаше дъхът на предстоящата есен.

— Студено ти е — загрижи се Габриел. — Трябва да се върнем вътре.

— Не още. Искам да ти кажа нещо насаме.

Габриел спря и се обърна с лице към нея.

— Той те познава — каза тя.

— Саладин ли? — Той се усмихна. — Поласкан съм, но не съм изненадан. Имам доста почитатели в Арабския свят.

— Боя се, че има още нещо. Той знае за връзката ти с Хана Вайнберг. И подозира, че си жив.

Този път той не отхвърли думите й с усмивка.

— Какво означава това? — попита Натали.

— Значи, нашите подозрения, че Саладин е бивш иракски офицер, почти със сигурност ще се окажат истина. Също така, че вероятно има връзки с някои среди в Саудитска Арабия. Кой знае? Може би получава подкрепа от тях.

— Но ИДИЛ искат да разрушат саудитската династия и да присъединят Арабския полуостров към халифата.

— На теория.

— Тогава защо саудитците ще подкрепят ИДИЛ?

— Сега ти си най-големият ни експерт по ИДИЛ. Ти ми кажи.

— Саудитска Арабия е класически случай на разкрачено положение. Бори се със сунитските екстремисти и в същото време ги подкрепя. Те са като човек, който е хванал тигър за ушите. Ако го пусне, тигърът ще го разкъса.

— Очевидно си слушала внимателно онези дълги лекции във фермата. Но пропускаш един друг важен фактор и това е Иран. Саудитците се страхуват повече от Иран, отколкото от ИДИЛ. Иран е шиитска държава. А ИДИЛ, въпреки цялата си злост, са сунити.

— И от гледна точка на саудитците — продължи Натали, — сунитският халифат е за предпочитане пред шиитския полумесец, простиращ се от Иран до Ливан.

— Точно така. — Той пак се усмихна. — Ще станеш отличен разузнавач. Всъщност — поправи се — вече си.

— Един отличен разузнавач не би спасил живота на чудовище като Саладин.

— Постъпила си правилно.

— Сигурен ли си?

— Ние не сме като тях, Натали. Ако те искат да умрат за Аллах, ще им помогнем по всякакъв възможен начин. Но няма да жертваме себе си в този процес. Освен това — добави той след малко, — ако беше убила Саладин, Абу Ахмед ал Тикрити щеше да заеме мястото му.

— Тогава защо да си правим труда да убиваме когото и да е от тях, щом на негово място се появява друг?

— Този въпрос ни измъчва през цялото време.

— А отговорът?

— Какъв избор имаме?

— Може би трябва да бомбардираме онази къща.

— Лоша идея.

— Защо?

— Ти ми кажи.

Тя се замисли внимателно върху въпроса, преди да отговори:

— Защото те ще заподозрат, че жената, която е спасила Саладин, онази, която той нарича Маймонид, е била шпионка. И е разкрила местонахождението на къщата на водача.

— Много добре. А и можеш да си сигурна, че са го преместили в мига, в който си влязла в Турция.

— Вие наблюдавахте ли?

— Сателитът ни бе препрограмиран да следва теб.

— Видях Ал Тикрити на няколко пъти да използва телефон.

— Този телефон вече няма сигнал. Ще накарам американците да прегледат техните сателитни и телефонни данни. Възможно е да са успели да проследят движенията на Саладин, но не е много вероятно. Те дълго, но неуспешно търсиха Ал Багдади. В случай като този ние имаме нужда да знаем къде възнамерява да отиде Саладин, а не къде е бил. — После попита, поглеждайки я косо: — Има ли вероятност вече да е починал от раните си?

— Винаги има такава вероятност. Но се боя, че той имаше много добър лекар.

— Това е, защото тя е еврейка. Всички знаят, че най-добрите лекари са евреи.

Тя се усмихна.

— Оспорваш ли го? — попита Габриел.

— Не. Само че и Саладин каза същото.

— Дори и спрелият часовник показва вярно времето два пъти в денонощието.

Вървяха още няколко минути, без да проговорят. Чакълът на пътеката скърцаше под краката им, отстрани ги наблюдаваха гръцки и римски статуи. Аполон блесна във всички цветове на дъгата в мрака. За миг Натали се пренесе отново в Палмира.

— А сега какво? — попита тя накрая.

— Чакаме Саладин да те повика. И спираме следващия атентат.

— А ако не изберат мен в екипа?

— Инвестирали са много време и усилия в теб. Почти толкова, колкото и ние — добави той.

— Колко дълго ще трябва да чакаме?

— Седмица, месец… — Той сви рамене. — Саладин се занимава с това от дълго време, от хиляда години всъщност. Очевидно е търпелив човек.

— Не мога да продължа да живея като Лейла Хадауи.

Габриел не отговори.

— Как са родителите ми?

— Притеснени, но са добре.

— Знаят ли, че съм била в Сирия?

— Не. Но знаят, че си жива и здрава.

— Имам една молба.

— Каквото кажеш — отвърна той. — В рамките на разумното, разбира се.

— Искам да видя родителите си.

— Невъзможно. — Габриел махна категорично с ръка.

— Моля те — настоя тя. — Само за няколко минути.

— Няколко минути ли?

— Да, не повече. Просто искам да чуя гласа на майка си. Искам баща ми да ме прегърне.

Той се направи, че мисли.

— Смятам, че може да се уреди.

— Наистина ли? Кога?

— Сега — каза той.

— Какви ги говориш?

Той посочи към фасадата на къщата, към светлината, посипваща се през френските прозорци. Натали се обърна и затича като дете по тъмната градинска пътека. Габриел си помисли, че тя бе красива дори когато плачеше.