Даниъл Силва
Черната вдовица (62)

60.
Белият дом

Официалната вечеря по график трябваше да започне в осем часа вечерта. Френският президент и неговата съпруга пристигнаха навреме пред Северния портик, след като прекосиха улицата от Блеър Хаус за рекордно време под най-засилената охрана, която някой бе виждал. Те бързо влязоха вътре, сякаш опитваха да избягат от внезапен порой, и се срещнаха с американския президент и първата дама, които ги очакваха във фоайето. И двамата бяха официално облечени. Усмивката на президента беше ослепителна, но ръкостискането му бе изпълнено с напрежение, а дланта му — влажна.

— Имаме проблем — тихо изрече той, докато светкавиците на фотоапаратите го заслепяваха.

— Проблем ли?

— Ще обясня след малко.

Времето за снимки бе много по-кратко от обикновено — точно петнайсет секунди. След това президентът поведе групата през широкия коридор. Първата дама и съпругата на френския държавен глава завиха наляво, към Източната зала. Двамата държавни ръководители поеха надясно, към Западното крило. Долу в Ситуационната зала имаше място само за правостоящи — директорите бяха на съответните си места, заместниците и сътрудниците се бяха строили покрай стените. На един от екраните се виждаше как две жени — едната руса, а другата тъмнокоса — вървят по хотелски коридор. Президентът бързо въведе френския си колега в ситуацията. Няколко минути по-рано Сафия Бурихан бе извадила две самоубийствени жилетки. Бързата евакуация на хотела бе отхвърлена, защото щеше да отнеме много време, а и беше прекалено рискована. Директна атака на стаята също бе изключена.

— Е, какво ни остава? — попита френският президент.

— Екипи на спецчастите и на отдела за спасяване на заложници стоят под прикритие пред хотела и във фоайето. Ако им се удаде възможност да убият Сафия Бурихан без косвени невинни жертви, те ще поискат разрешение да стрелят.

— Кой дава одобрението?

— Единствено аз. — Президентът погледна към френския си колега сериозно. — Не ми трябва вашето разрешение, за да го направя, но искам одобрението ви.

— Имате го, господин президент. — Френският лидер гледаше как двете жени влизат в асансьора. — Може ли да дам малък съвет?

— Разбира се.

— Кажете на снайперистите си да не пропускат целта.

* * *

Когато тунизиецът стигна до изхода за магистрала 123, вторият фрайтлайнер беше зад него, точно където се предполагаше. Той погледна часовника. Беше осем и пет. Бяха една минута преди графика — по-добре от една минута назад, но не и идеално. Часовникът беше запазената марка на Саладин. Той вярваше, че в тероризма, както и в живота, точният момент е всичко.

Шест пъти тунизиецът бе правил сухи тренировки и шестте пъти светофарът на Люинсвил Роуд бе спирал временно пътуването му, както направи и сега. Когато светна зелено, той бавно закриволичи по градската улица, последван от втория фрайтлайнер. Точно пред него беше кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Тунизиецът пак си погледна часовника. Зави наляво и претовареният камион с мъка се заизкачва по полегатия хълм.

По този участък от подстъпа тунизиецът никога не бе карал, макар заедно с йорданеца да се бяха упражнявали много пъти на сложен компютърен симулатор. Пътят леко завиваше наляво, след това на върха на хълма — рязко надясно, откъдето водеше към добре пазен охранителен пункт. Американците са били нападани от коли бомби и преди — и в казармите на флота в Бейрут през 1983 г., и в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия през 1996-а. Затова без съмнение бяха подготвени за подобна атака в това жизненоважно съоръжение, главния център на тяхната антитерористична система. Но за нещастие на американците, Саладин също се бе подготвил. Двигателите на камионите бяха защитени с чугунен кожух, стъклата и гумите бяха бронирани. Нищо не можеше да ги спре, освен директен удар от противотанкова ракета.

Тунизиецът изчака до първия лек ляв завой, преди да даде газ до дупка. Отдясно редица от неонови оранжеви пилони пренасочваше трафика за навътре в едно платно. Тунизиецът не направи усилие да ги избегне, като така даде знак на американците, че намеренията му далеч не са невинни.

Зави рязко надясно, без да убива скоростта, и за миг се уплаши, че свръхтежкият камион ще се преобърне. Няколко американски охранители пред него махаха бясно с ръце да спре. Други вече се бяха прицелили в камиона. Изведнъж той бе заслепен от изгаряща бяла светлина — дъгова лампа, може би лазер. След това дочу първите изстрели. Куршумите отскочиха от предното стъкло като градушка. Тунизиецът стисна волана с лявата си ръка и детонатора с дясната.

— В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…

* * *

Мъжете и жените на оперативния етаж на Националния антитерористичен център нямаха представа за ситуацията на главния вход към съоръжението. Те имаха очи само за гигантския екран в предната част на стаята, където се виждаха две жени — една руса и една тъмнокоса: обект едно и две, както бяха известни. Те току-що се бяха качили в асансьора на хотел край Арлингтън. Кадърът бе отвисоко и под лек ъгъл. Личеше си, че русата, обект две, беше вцепенена от страх, ала тъмнокосата изглеждаше странно спокойна. Тя се взираше право в обектива на камерата, сякаш позираше за последен портрет. Габриел се беше втренчил в нея. Изправен на крака, беше подпрял с ръка брадичката си, а главата му бе леко наклонена настрани. До него стоеше Ейдриън Картър, държейки телефон на всяко ухо. Фарид Баракат въртеше нервно незапалена цигара във великолепните си пръсти, черните му като оникс очи бяха приковани в изображението. Само Пол Русо, който си представяше какво може да се случи, не можеше да гледа. Апокалиптичните картини не му бяха по вкуса. Той се взираше в килима, сякаш търсеше изгубени ценни предмети.

Яркочервената импала беше спряна на паркинга и тайно се наблюдаваше от агенти на групата на ФБР за реакция в критични ситуации. Синята светлинка на проследяващото устройство премигна на екрана на НАЦ като отметка на телевизионен канал. Скритите в колата микрофони уловиха лекия шум от трафика по Норт Форт Майър Драйв.

Двама агенти под прикритие от специалните части си говореха дружески пред входа на хотела. Още двама чакаха край стоянката за таксита. Освен това имаше агенти от спецчастите и в самия хотел: двама в лоби бара, декориран в хром и ламинат, и двама край пиколото. Всеки от тях носеше скрит полуавтоматичен пистолет „Спрингфийлд“ 45-и калибър, с осем патрона и допълнителен пълнител. Единият от агентите до пиколото, ветеран от иракската офанзива, бе определен за основен стрелец. Той смяташе да се доближи до целта — обект номер две, отзад. При получаване на заповед от президента — и ако нямаше опасност да пострадат невинни — той щеше да приложи смъртоносна сила.

Всички осем мъже от екипа на спецчастите застанаха нащрек, когато вратите на асансьора се отвориха и двете жени, обект едно и обект две, излязоха през тях. Нова камера ги проследи през фоайето до мястото преди изхода. Там русата жена внезапно замръзна и спря с ръка тъмнокосата. Размениха се думи, които останаха нечути в НАЦ, и русата погледна телефона си. След това се случи нещо, което никой не очакваше — нито екипите на ФБР вътре и пред хотела, нито президентът и неговите най-близки сътрудници в Ситуационната зала. А със сигурност не и четиримата опитни шпиони от оперативния етаж на Националния антитерористичен център. Без предупреждение двете жени се обърнаха и поеха по коридора на приземния етаж към задната част на хотела.

— Вървят в грешната посока — ужаси се Картър.

— Не, напротив — възрази Габриел. — Те отиват там, където им е казал Саладин.

Картър замълча.

— Кажи на екипите на спецчастите да ги проследят. Кажи им да стрелят.

— Не могат — сопна се Картър. — Не и вътре в хотела.

— Направи го веднага, Ейдриън, защото няма да имаме друг шанс.

Точно тогава оперативният етаж беше облян от силна бяла светлина. Миг по-късно проехтя грохот като от самолет, преминаващ свръхзвуковата бариера, който разтърси цялата сграда. Картър и Пол Русо за кратко бяха объркани; Габриел и Фарид Баракат — хора от Близкия изток, не бяха. Габриел се втурна към прозореца, когато облак дим във формата на гъба се издигна над главния пропускателен пункт. Секунди по-късно видя голям товарен камион да се носи с висока скорост в предния двор, разделящ НАЦ от кабинета на директора на националното разузнаване.

Габриел се сниши и изкрещя на тези, които бяха най-близо до прозорците, да се прикрият. Погледна за миг гигантския екран и видя двете жени, обект едно и две, да влизат в паркинга на „Кий Бридж Мариот“. Последва втора експлозия и екранът, както и всичко останало, угасна.

* * *

В Ситуационната зала на Белия дом екраните също почерняха. Угасна и видеоконферентната връзка с директора на Националния антитерористичен център.

— Какво се случи? — попита президентът.

Отговори му секретарят по вътрешна сигурност:

— Очевидно има някакъв проблем с излъчването.

— Не мога да издам заповед на екипите от спецчастите, ако не виждам какво се случва.

— Проверяваме, господин президент.

Това правеше всеки директор, заместник и сътрудник в залата. Трийсет секунди по-късно директорът на ЦРУ осведоми президента, че два силни звука, вероятно от експлозии, са чути край „Маклийн-Тайсънс Корнър“, близо до пресечката на магистрала 123 и магистрала I-495.

— Чути от кого? — попита президентът.

— Чути са в централата на ЦРУ, сър.

— На километър и половина?

— По-скоро на три километра, сър.

Президентът се взираше с невиждащи очи в екрана.

— Какво се случи? — попита отново той, но този път нямаше отговор.

В залата се дочу само конвулсивен глух звук от друга експлозия, която бе достатъчно близо, че да разтресе Белия дом.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Проверяваме, сър.

— Проверявайте по-бързо!

Петнайсет секунди по-късно президентът имаше отговор. Той дойде не от високопоставените служители, събрани в Ситуационната зала, а от агенти на тайните служби, на пост на покрива на резиденцията на губернатора на Вирджиния. От Мемориала на Линкълн се издигал дим.

Америка бе нападната.