Даниъл Силва
Черната вдовица (27)

25.
Северна Франция

Участието на Пол Русо в това, което се случи после, беше ограничено до осигуряването на обезопасена квартира близо до белгийската граница, чиято цена скри дълбоко в оперативния си бюджет. Той предупреди Габриел и Фарид Баракат да избягват прилагането на каквато и да е тактика спрямо пленника, която дори смътно да напомня за изтезание. Въпреки това му беше пределно ясно, че лети опасно близо до слънцето. Във френското законодателство нямаше разпоредба, която позволяваше незаконно залавяне на белгийски гражданин на белгийска земя, дори и този гражданин да е заподозрян за участие в терористичен акт, извършен във Франция. Ако операцията някога станеше публично достояние, Русо със сигурност щеше да изгори в последвалия скандал. Ала той бе готов да поеме риска. Смяташе колегите си от белгийските специални служби за некомпетентни глупаци, допуснали създаването на убежище на ИДИЛ в сърцето на Европа. А и в много случаи Сюрте не успяваха да осигурят годна разузнавателна информация за заплахи срещу европейски цели. Ако питаха Русо, той просто им връщаше услугата.

Обезопасената квартира беше малка изолирана фермерска къща край Лил. Набил Ауад не знаеше това, защото през цялото пътуване беше с вързани очи, качулка и тапи в ушите. Тясната трапезария бе подготвена за пристигането му — метална маса, два стола и лампа с крушка като слънце. Нищо повече. Михаил и Яков го вързаха за един от столовете със самозалепващо тиксо и по сигнал на Фарид Баракат, изразен с едва доловимо кимване на царствената му глава, махнаха качулката. Младият йорданец веднага се сви от страх пред всяващия ужас човек от Мухабарат, седнал спокойно от другата страна на масата. За хора като Набил Ауад, йорданец от скромно семейство, това бе най-лошото място на света, на което можеше да се озове. Това бе краят на пътя.

Последвалата няколкоминутна тишина изнерви дори Габриел, който наблюдаваше от затъмнения ъгъл на стаята заедно с Ели Лавон. Набил Ауад вече трепереше от страх. Това беше тайната на йорданците, прозря Габриел. Не им се налагаше да изтезават, репутацията им вървеше преди тях. Тя им позволяваше да се мислят за нещо повече от братската им служба в Египет. Подобието на Мухабарат окачваше арестантите си на куки, преди дори да си направи труда да ги поздрави.

С друго леко кимване Фарид даде знак на Михаил да върне качулката на главата на затворника. Габриел знаеше, че йорданците силно вярваха в ограничаването на сетивата. Човек, лишен от възможността да вижда и чува, много бързо се дезориентираше, понякога дори само за минути. Ставаше тревожен и потиснат, започваше да чува гласове и да получава халюцинации. Скоро го връхлиташе някаква лудост. Само с шепот можеше да бъде убеден почти във всичко: че плътта му се топи върху костите; че ръката му я няма; че отдавна починалият му баща седи до него и наблюдава унижението му… И всичко това можеше да се постигне без бой, без ток, без вода. Трябваше само малко време.

Но времето не беше на тяхна страна, помисли си Габриел. Набил Ауад в момента беше на друг мост, който разделяше стария му живот от този, който скоро щеше да води по заповед на Фарид Баракат. Той трябваше да го премине бързо, без знанието на останалите членове на мрежата. Иначе тази фаза на операцията — с потенциал да унищожи всичко, сторено досега — щеше да е колосална загуба на време, усилия и ценни ресурси. Засега ролята на Габриел бе сведена до зрител. Неговото дело беше в ръцете на някогашния му враг.

Най-накрая Фарид проговори. Зададе кратък въпрос с дълбокия си баритон, който сякаш разтресе стените на малката френска трапезария. В гласа му нямаше заплаха, защото не беше необходима. Той показваше, че е силен, привилегирован и богат. И че е роднина на Негово Величество, а като такъв е потомък на пророка Мохамед, мир на духа му. Показваше, че ти, Набил Ауад, си нищожество. И ако трябва да избирам дали да ти отнема живота, бих го направил, без да ми трепне окото. И след това ще се насладя на хубава чаша чай.

— Кой е той? — беше въпросът, който Фарид зададе.

— Кой? — чу се тих пораженчески глас иззад качулката.

— Саладин — поясни Фарид.

— Той е превзел Йерусалим от…

— Не, не — прекъсна го Фарид, — не този Саладин. Говоря за човека, който ти е поръчал да сложиш бомба в еврейския център в Париж и на пазара в Амстердам.

— Нямам нищо общо с тези атентати! Нищо! Кълна се.

— Джалал ми каза друго.

— Кой е Джалал?

— Джалал Насер, твоят приятел от Лондон.

— Не познавам никого с това име.

— Разбира се, че познаваш, хабиби. Джалал вече ми разказа всичко. Призна, че ти си планирал операциите и в Париж, и в Амстердам. Каза, че ти си най-довереният лейтенант на Саладин в Западна Европа.

— Това не е вярно!

— Кое по-точно?

— Не познавам никакъв Джалал Насер и не съм планирал операциите. Работя в копирен център. Аз съм никой. Моля ви, трябва да ми повярвате.

— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид тихо, сякаш бе разочарован. — Сигурен ли си, че това е твоят отговор?

Изпод качулката долиташе само тишина. С един поглед Фарид даде сигнал на Михаил и Яков да изведат затворника. От мястото си в ъгъла на стаята Габриел гледаше как двамата му доверени офицери изпълняват командата на Баракат. Засега това бе операция на йорданците. Габриел беше само наблюдател.

* * *

В мазето имаше приготвена стая. Тя бе малка, студена и влажна и вонеше на плесен. Михаил и Яков вързаха Набил Ауад с верига за походното му легло и заключиха подсилената звукоизолирана врата. На тавана имаше ярка крушка, защитена с метална решетка. Но това нямаше значение; за Набил Ауад слънцето беше залязло. С плътната качулка закриваща очите му, той живееше във вечна нощ.

Не след дълго тъмнината, тишината и страхът пробиха дупка в мозъка на Набил Ауад. Фарид наблюдаваше какво излъчва камерата в импровизираната килия. Той търсеше издайнически знаци — нервничене, гърчене, внезапни стряскания, — които да сигнализират за настъпването на емоционално изтощение и объркване. Лично бе провел безброй разпити в мрачните килии на Главната разузнавателна дирекция и знаеше кога да задава въпроси и кога да остави тъмнината и тишината да му свършат работата. Някои от терористите, с които Фарид бе говорил, бяха отказвали да се пречупят дори и при най-брутален разпит, но той бе преценил, че Набил Ауад е направен от по-мек материал. Имаше причина да е в Европа, вместо да се сражава, убива и реже глави в халифата. Ауад не беше джихадистът, приличащ на екшънгерой. Той бе винтче, а на него точно това му трябваше.

След два часа Фарид поиска затворникът да бъде доведен от килията. Зададе му три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Младият йорданец отново заяви, че не знае нищо за терористични атаки, не познава Джалал Насер и мистериозен мъж, който се нарича Саладин. Бил лоялен йордански поданик. Не вярвал в тероризма и джихада. Не ходел редовно в джамията. Харесвал момичета, пушел цигари и пиел алкохол. Работел в копирен център. И изобщо не бил важен човек.

— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид, преди да върне Набил Ауад в мазето. — Сигурен ли си, че това е отговорът ти?

И така продължи цяла нощ, на периоди от по два часа, понякога четвърт час по-малко, понякога повече, така че Набил Ауад да не може да нагласи вътрешния си часовник и да се подготви за тихата агресия на Баракат. При всяко свое появяване младият йорданец изглеждаше все по-уплашен и по-объркан. Всеки път му задаваха едни и същи въпроси: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Отговорите му никога не се различаваха. Той нищо не знаел, бил никой.

И през цялото време мобилният телефон на джихадиста вибрираше и светеше от входящ трафик от пет-шест различни източника на съобщения и социални мрежи. Телефонът бе в сръчните ръце на Мордекай, специалист по електроника, който систематично ровеше в паметта му за ценно съдържание. Два екипа — един от централата на ГРД и един от булевард „Цар Саул“ — бързо анализираха постъпващата информация. И заедно изработваха отговорите, които Мордекай пращаше от самия телефон. А те щяха да държат Набил Ауад жив в съзнанието на неговите приятели, семейството му и съратници в глобалното джихадистко движение. Една погрешна стъпка, една изпусната дума можеше да обрече цялата операция на провал.

Беше работа за въжеиграчи, забележителна демонстрация на сътрудничество между службите. Глобалната война срещу ислямския екстремизъм водеше до странни партньорства, никое обаче не бе по-странно от това между Габриел Алон и Фарид Баракат. В младежките си години те бяха от противоположните страни на барикадата. Държавите им имаха ужасен конфликт, при който целта на хората от страната на Фарид бе да избият колкото се може повече евреи, а останалите да изтикат в морето. Сега бяха съюзници в нов вид война срещу онези, които избиваха в името на древните предци на Фарид. Тя щеше да е дълга, а вероятно и безкрайна.

В онази нощ войната не се водеше в Йемен, Пакистан или Афганистан, а в малка изолирана фермерска къща край Лил, недалеч от белгийската граница. Водеше се на интервали от по два часа — понякога плюс петнайсет минути, понякога по-кратко — и всеки път с три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“.

— Сигурен ли си, хабиби? Това ли е наистина отговорът ти?

— Да, това е.

Само че не беше сигурен, никак даже. И при всяка следваща поява пред Фарид Баракат увереността на закачуления мъж отслабваше. Както и съпротивата му. До сутринта вече си говореше с несъществуващ съкилийник, а до ранния следобед не можеше да изкачи сам стръмните стълби от мазето. Точно тогава Фарид свали качулката от главата на арестувания и постави пред него снимка на забулена жена с овално лице. Последваха още снимки — обрулен от живота мъж с черно-бяла куфия, момче на около шестнайсет, красиво момиче. Това бяха хората, които щяха да платят цената за действията на Набил Ауад. По-възрастните щяха да умрат от срам, а младите нямаше да имат никакво бъдеще…

Ето още една от тайните на йорданците, помисли си Габриел. Те имаха властта да съсипят не само живота на терориста, но и на цели поколения. Никой не знаеше това по-добре от Набил Ауад, който скоро започна да стене в задушаващата прегръдка на Фарид. А той му обеща да оправи всичко. Но първо, каза с мил глас, двамата трябвало малко да си поговорят.