Даниъл Силва
Черната вдовица (78)

76.
Нахалал, Израел

Върнаха я на мястото, където бе започнало всичко, във фермата в стария мошав Нахалал. Стаята й бе в същия вид, в който я бе оставила, с изключение на стихосбирката на Даруиш, която бе изчезнала. Както и уголемените снимки на палестинското страдание. По стените на всекидневната сега висяха картини.

— Твои ли са? — попита тя вечерта, когато пристигна.

— Само някои — отвърна Габриел.

— Кои?

— Тези без подписи.

— А другите?

— Те са на майка ми.

Погледът й обходи платната.

— Тя явно ти е оказала огромно влияние.

— Всъщност влияехме се един от друг.

— Конкурирали сте се, така ли?

— Много.

Тя отиде до френския прозорец и се загледа през тъмната долина към светлините на арабското село на хълма.

— Колко мога да остана тук?

— Колкото искаш.

— А после?

— Това — каза Габриел — зависи изцяло от теб.

Тя бе единственият обитател на фермата, но никога не оставаше напълно сама. Охрана следеше всяка нейна крачка, същото правеха и камерите и микрофоните, които записваха ужасните звуци от нощните й кошмари. Саладин често я спохождаше в сънищата й. Понякога беше раненият и безпомощен мъж, когото тя срещна в къщата край Мосул. А понякога беше силен и елегантно облечен и злорадо я осъждаше да умре в къщата край Шенандоа. Сафия също се явяваше в сънищата на Натали. Никога не носеше хиджаб или абая, само сивото сако с пет копчета, с което бе облечена във вечерта на смъртта си, а косата й винаги бе руса. Сафия беше такава, каквато би могла да бъде, ако радикалният ислям не бе забил кукичките си в нея. Тя беше предишното впечатлително момиче.

Натали обясняваше всичко това на екипа лекари и терапевти, които я преглеждаха през няколко дни. Те й предписаха сънотворни, които тя отказваше да пие, и лекарства срещу тревожност, които притъпяваха чувствата й и предизвикваха апатия. За да подпомогне възстановяването си, тя тичаше до изнемога по селските пътища в долината. Както и преди, охраната винаги я наблюдаваше, същото правеха и останалите жители на Нахалал. Общността бе малка, в нея имаше много ветерани на отбранителните сили и службите за сигурност. Те бяха започнали да смятат Натали за своя отговорност. И да вярват, че тя е жената, за която бяха чели във вестниците. Същата, която се бе внедрила в най-страшната терористична групировка, позната на света. Която бе пътувала до халифата и бе оживяла, за да разказва.

Лекарите не бяха единствените й посетители. Родителите й идваха често и понякога преспиваха, а всеки ден в ранния следобед тя имаше среща със старите си инструктори. Този път тяхната задача бе да изтрият това, което преди бяха създали, да пречистят Натали от палестинската враждебност и ислямския плам, да я превърнат отново в обикновена израелка.

— Но не прекалено — беше ги предупредил Габриел. Той бе инвестирал много време и усилия в преобразяването на Натали. И не искаше да изгуби това заради няколко ужасяващи минути в къща във Вирджиния.

Тя бе посещавана и от Дина Сарид. По време на шестте им безкрайни разговора, всичките записани, тя разпита Натали за далеч по-големи подробности от времето й в Рака и в лагера в Палмира: за първия й разпит в ръцете на Абу Ахмед ал Тикрити, за многото часове, които бе прекарала сама с бившия иракски разузнавач, който се наричаше Саладин. Целият този материал с течение на времето щеше да намери място в обемните папки на Дина, защото тя вече се подготвяше за следващия рунд. Беше предупредила Службата, че със Саладин не е приключено. Някой ден той щеше да дойде в Йерусалим.

В края на последната им среща, след като Дина изключи компютъра и си събра записките, двете жени седяха дълго и мълчаха, докато над долината се спускаше нощта.

— Дължа ти извинение — каза накрая Дина.

— За какво?

— За това, че те убедих да го направиш. А не биваше. Сбърках.

— Ако не бях аз — възрази Натали, — тогава кой?

— Някой друг.

— Ти би ли го направила?

— Не — призна си Дина за нейна чест. — Не мисля, че бих се съгласила. Пък и накрая се оказа, че не си е струвало. Той ни победи.

— Този път — каза Натали.

Да, помисли си Дина. Този път…

* * *

Михаил чака почти седмица, преди да се появи във фермата. Забавянето не бе негова идея; лекарите се страхуваха, че присъствието му може да усложни и без това трудното възстановяване на Натали. Първото му посещение беше кратко, трая малко повече от час и бе напълно професионално, с изключение на няколкото интимни момента в осветената от луната градина, които убягнаха от острите уши на микрофоните.

На следващата вечер гледаха френски филм със субтитри на иврит, а на по-следващата, с одобрението на Узи Навот, излязоха да ядат пица в Кесария. След това, докато се разхождаха из римските руини, Михаил разказа на Натали за най-ужасните няколко минути от живота му. Колкото и да бе странно, те се бяха случили в родината му, в дача на много километри източно от Москва. Била се провалила операция за спасяване на заложници и той и още двама агенти за малко щели да бъдат убити. Ала друг човек жертвал живота си и тримата оцелели. Едната от агентите наскоро родила близнаци. А другият, каза той тържествено, не след дълго щял да бъде шеф на Службата.

— Габриел?

Той бавно кимна.

— А жената?

— Това е съпругата му.

— Мили боже! — Те вървяха известно време и мълчаха. — И каква е поуката от тази ужасна история?

— Няма поука — отговори Михаил. — Просто това работим. А после се опитваме да забравим.

— Ти успявал ли си да забравиш?

— Не.

— Колко често мислиш за това?

— Всяка нощ.

— Предполагам, че все пак си бил прав — каза Натали.

— За какво?

— Беше ми споменал, че приличам на теб повече, отколкото си давам сметка.

— Вече е така.

Тя го хвана за ръката.

— Кога? — прошепна тя.

— Това вече — усмихна се Михаил — изцяло зависи от теб.

* * *

Следващия следобед, когато се прибра от кроса си в долината, Натали намери Габриел да я чака във всекидневната на къщата. Бе облечен в сив костюм и бяла риза с разкопчана яка; изглеждаше много професионално. На масичката пред него имаше три папки. Първата съдържала окончателния доклад на лекарския екип за състоянието й.

— Какво пише в него?

— Страдаш от посттравматично стресово разстройство — заяви Габриел, — което е напълно разбираемо, като се има предвид какво преживя в Сирия и Америка.

— И каква е прогнозата?

— Доста добра. С правилните лекарства и терапии можеш да претърпиш пълно възстановяване. Всъщност — добави той — ние всички сме на мнение, че можеш да си тръгнеш оттук, когато пожелаеш.

— А другите две папки?

— Имаш избор — каза той тайнствено.

— Какъв избор?

— Той засяга бъдещето ти.

Тя посочи към едната папка.

— Какво има в тази?

— Споразумение за прекратяване на отношенията.

— А в другата?

— Точно обратното.

Между двамата настана мълчание. Пръв го наруши Габриел:

— Предполагам, че си чула слуховете за повишението ми.

— Тогава мислех, че си мъртъв.

— Изглежда, че новините за смъртта ми са силно преувеличени.

— За моята също.

Той се усмихна топло. След това изражението му стана сериозно.

— Някои шефове имат късмета да служат в сравнително спокойни времена. Изкарват си мандата, събират си наградите, а после продължават напред и правят пари. Убеден съм, че аз няма да имам този късмет. Следващите няколко години обещават да бъдат буреносни за Близкия изток и Израел. От Службата ще зависи дали ще оцелеем на тази земя. — Той погледна навън, към долината на своята младост. — Ще бъде нарушение на дълга, ако оставя човек с твоята очевидна дарба да ми се измъкне.

Не каза нищо повече. Натали мислеше.

— Какво има? — попита той. — Повече пари ли ти трябват?

— Не — отговори тя и поклати глава. — Чудех се каква е политиката на Службата за връзки между колеги.

— Официално не ги насърчаваме.

— А неофициално?

— Ние сме евреи, Натали. В кръвта ни е да се чифтосваме — подсмихна се Габриел.

— Колко добре познаваш Михаил?

— Познавам го по начин, който само ти можеш да разбереш.

— Той ми разказа за Русия.

— Нима? — Габриел се намръщи. — Колко непредвидливо от негова страна.

— Беше заради добра кауза.

— И каква е тази кауза?

Натали взе третата папка, онази с договора за наемане.

— Носиш ли химикалка? — попита тя.