Даниъл Силва
Черната вдовица (10)

8.
Улица „Наркис“, Йерусалим

Ревът на джипа на Габриел наруши дълбоката тишина на улица „Наркис“. Той слезе от задната седалка, мина през металната порта и пое по градинската алея към входа на жилищната кооперация от йерусалимски варовик. На третия етаж намери вратата към апартамента си леко открехната. Отвори я бавно и тихо и в полумрака видя Киара седнала в единия край на белия диван да кърми. Детето бе увито в одеялце. Чак когато се приближи, Габриел разбра, че това е Рафаел. Момченцето бе наследило лицето на баща си и на своя полубрат, когото никога нямаше да познава. Габриел си поигра с пухкавата тъмна косичка и след това се наведе да целуне топлите устни на Киара.

— Ако го събудиш — прошепна тя, — ще те убия.

Той се усмихна, свали велурените си мокасини и тръгна по коридора по чорапи към детската стая. Двете легълца бяха поставени до стена с нарисувани облаци. Те бяха направени от Киара и после довършени от Габриел след връщането му в Израел от операция, която се предполагаше, че ще му бъде последната. Мъжът застана до преградата на едното легло и се загледа в спящото момиченце. Не се осмеляваше да я докосне. Рафаел вече спеше по цяла нощ, но Ирене беше нощна птица, която се бе научила как да изнудва родителите си да я вземат в леглото си. Беше по-мъничка и стройна от едрия си брат, но много по-инатлива и решителна. Габриел смяташе, че има качествата на идеалния шпионин, макар че никога нямаше да й позволи да поеме по неговия път. Лекарка, поетеса, художничка — всичко друго, но не и шпионин. Той нямаше да има наследник в службите, нямаше да основава професионален род. Династията на Алон щеше да свърши с неговата смърт.

Габриел погледна нагоре към мястото, където бе нарисувал лицето на Даниел сред облаците, но тъмнината правеше образа невидим. Излезе от детската стая, затвори вратата безшумно и отиде в кухнята. Ароматът на месо, задушаващо се в червено вино и ароматни подправки, се носеше изкусително във въздуха. Надникна във фурната и видя покрита оранжева касерола на решетката. До печката, подредени като за снимка в готварска книга, стояха съставките за прочутото ризото на Киара: ориз „Арборио“, настъргано сирене, масло, бяло вино и голяма мерителна кана с домашен пилешки бульон. Имаше и бутилка галилейска сира, все още неотворена. Габриел извади корковата тапа от гърлото, наля си и се върна във всекидневната.

Тихо се настани на фотьойла срещу Киара. И не за пръв път си помисли, че малкият апартамент в стария квартал Нахлаот беше прекалено тесен за четиричленно семейство, а и прекалено далече от булевард „Цар Саул“. По-хубаво бе да притежават къща в изисканите предградия по крайбрежието или по-голям апартамент в някой от лъскавите нови небостъргачи, които сякаш бяха изникнали за една нощ в крайморската част на Тел Авив. Но много отдавна Йерусалим, разкъсаният Божи град, го бе омагьосал. Той обичаше цвета на варовика и миризмата на бор, студения вятър и дъждовете през зимата. Обичаше църквите, поклонниците и харедим, които му крещяха, защото караше кола по време на шабат. Обичаше дори арабите в Стария град, които го поглеждаха тревожно, докато минаваше покрай сергиите им на пазара, сякаш някак си знаеха, че точно той е унищожил толкова много от техните най-видни терористи. И въпреки че не беше от най-религиозните, с удоволствие се разхождаше из Еврейския квартал и стоеше пред иззиданата с огромни камъни Стена на плача. Никога вече нямаше да има граница в сърцето на Йерусалим и евреите никога повече нямаше да искат разрешение, за да посещават светите си места. Сега Стената беше част от Израел и щеше да остане така до деня, в който държавата престане да съществува. В този нестабилен край на Средиземноморието кралства и империи бяха идвали и си отивали като зимните дъждове. Един ден и Израел в сегашния си вид също щеше да изчезне. Но не и докато Габриел беше жив — и със сигурност не и докато бе началник на Службата.

Отпи от сирата със земен и парлив привкус и се загледа в Киара и Рафаел, сякаш те бяха фигурите в неговата лична картина, пресъздаваща Рождество. Детето бе пуснало гърдата на майка си и лежеше заситено в ръцете й, като опиянено. Киара се взираше в него, дългата й къдрава коса с кестеняви оттенъци се спускаше върху рамото й, а продълговатият й нос и брадичката й се очертаваха в полумрака. Лицето на Киара беше красиво по начин, за който времето нямаше значение. В него Габриел виждаше следи от Арабския свят, Северна Африка и Испания, както и всички други места, по които предците й са се скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето на Венеция. Именно там преди десет години, в малък офис край широкия площад на гетото, Габриел я срещна за пръв път — красивата, своенравна и високообразована дъщеря на главния градски равин. Тогава той не знаеше, че тя също е агент на Службата. Разкри му се малко след това в Рим, след инцидент, в който бяха намесени оръжия и италианската полиция. Затворен само с нея в тайна квартира, отчаяно искаше да я докосне. Ала изчака, докато случаят се разреши и двамата отново се върнаха във Венеция. Там, в крайбрежна къща в квартал Канареджо, в специално приготвено легло с чисти чаршафи, телата им се опознаха. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Тя беше прекалено млада за него, а той бе прекалено стар да става отново баща — или поне така си бе мислил до момента, в който двете му деца, първо Рафаел, а след това и Ирене, не се появиха пред замаяните му очи от разреза в утробата на Киара. За миг всичко, което се бе случило преди това, му се стори като спирки по пътя към това място: бомбата във Виена, годините на доброволно изгнание, дългата хамлетовска битка дали да се ожени повторно и да създаде ново семейство. Сянката на Леа винаги щеше да виси над този малък дом в сърцето на Йерусалим, а лицето на Дани — да наднича към неговите полубрат и полусестра от небесното си селение на стената в детската стая. Ала след години скитане в пустошта Габриел Алон, вечният странник, изгубеният син на Ари Шамрон, най-накрая си бе у дома. Отпи още от парливата сира и се опита да намери думите, с които да каже на Киара, че заминава за Париж. Защото там една жена, която тя никога не бе виждала, му бе завещала картина на Ван Гог, оценена на повече от сто милиона долара. Жената, както много други, които бе срещал по пътя си, бе мъртва. А Габриел щеше да намери човека, виновен за това.

Наричат го Саладин…

Киара сложи пръст пред устните си, стана и занесе Рафаел в детската стая. Върна се след малко и взе чашата вино от ръката на Габриел. Вдигна я към носа си и вдъхна дълбоко богатия й аромат, но не отпи.

— Нищо няма да им стане, ако пийнеш една малка глътка.

— Скоро ще мога. — Върна му чашата. — Готово ли е?

— Да — кимна той. — Така мисля.

— Добре — усмихна се тя. — А сега какво?

* * *

— Не си ли си мислил, че всичко това може да е сложен заговор на Узи, за да остане още малко на шефския си пост? — попита тя.

— Мислил съм.

— И какво?

— Той се кълне, че целият този план е по идея на Пол Русо.

Със скептично изражение Киара разбърка маслото и сиренето в ризотото. След това сипа ориза в две чинии и към всяка добави и парче осо буко по милански.

— Сложи ми още сос — каза Габриел. — Обичам соса.

— Това не е яхния, скъпи.

Той откъсна коричката на хляба и отопи дъното на касеролата.

— Ядеш като селянин — пошегува се Киара.

— Аз съм от стар селски род.

— Ти ли? Ти си абсолютен буржоа.

Киара намали осветлението и седна на малката маса със свещи в кухнята.

— Защо си сложила свещи? — попита Габриел.

— Защото случаят е специален.

— Да, последната ми реставрация…

— Поне за известно време, предполагам. Но винаги можеш да реставрираш картини, след като се пенсионираш като шеф.

— Ще съм прекалено стар да държа четка.

Габриел набучи с вилицата си телешкото и то падна от дебелата кост. Приготви внимателно първата си хапка — равни количества месо и ризото, полети с ароматния гъст сос, и я поднесе с благоговение към устата си.

— Е, как е?

— Ще ти кажа, като дойда в съзнание.

Светлината от свещите танцуваше в очите на Киара. Те бяха с цвят на карамел, посипани със златни точици, комбинация, която Габриел никога не бе успявал да пресътвори върху платно. Приготви се за нова хапка от ризото и телешко, но вниманието му привлече картината по телевизията. В няколко парижки предградия бяха избухнали бунтове след арести на мъже, обвинени в тероризъм, никой от които нямаше пряка връзка с нападението на Центъра „Вайнберг“.

— ИДИЛ сигурно се наслаждават — отбеляза Габриел.

— На бунтовете ли?

— На мен не ми приличат на бунтове. Изглеждат като…

— Какво, скъпи?

— Интифада.

Киара изключи телевизора и увеличи звука на бебешкия монитор. Той бе направен от технологичното звено на Службата и предаваше сложно криптирани сигнали, за да не може враговете на Израел да подслушват личния живот на главния шпионин на страната. Засега по него се излъчваше само тихо бръждене.

— И какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Смятам да изям докрай тази вкуснотия. А след това да изтопя с хляб и последната капка сос.

— Говорех за Париж.

— Очевидно имаме два избора.

— Ти имаш два избора, скъпи. Аз имам две деца.

Габриел остави вилицата си и се взря в очите на красивата си млада съпруга.

— Във всеки случай — каза той след помирително мълчание — отпускът ми по бащинство свърши. Сега трябва да поема задълженията си като шеф или да работя с французите.

— И така да се сдобиеш с картината на Ван Гог, която струва поне сто милиона долара.

— И това го има… — Габриел взе отново вилицата си.

— А защо е решила да я остави точно на теб?

— Защото знаеше, че никога няма да направя някоя глупост с платното.

— Като какво например?

— Да го продам.

Киара го погледна със съжаление.

— Дори не си го и помисляй — предупреди я той.

— Човек може поне да си помечтае, нали?

— Само за осо буко и ризото.

Габриел стана и отиде до плота за още една порция. След това сипа сос върху ориза и месото, докато чинията му започна да прелива. Киара замърмори неодобрително зад гърба му.

— Остана и за теб — каза той, сочейки касеролата.

— Все още имам да свалям пет килограма.

— Харесвам те каквато си.

— Думи на истински италиански съпруг.

— Не съм италианец.

— На какъв език ми говориш в момента?

— Храната говори вместо мен.

Габриел седна отново и се нахвърли върху телешкото. От монитора долетя кратък детски плач. Киара наостри бдително уши към устройството и се заслуша напрегнато, сякаш долавяше стъпки на крадец. След задоволителната тишина тя пак се отпусна.

— Значи, възнамеряваш да поемеш случая, така ли да разбирам?

— Склонен съм да го направя — отговори благоразумно Габриел.

Киара тъжно поклати глава.

— Какво толкова казах? — изгледа я той.

— Би направил всичко, за да избегнеш оглавяването на Службата, нали?

— Не всичко.

— Ръководенето на операция не е точно работа за един ден.

— Нито ръководенето на Службата.

— Но Службата е в Тел Авив, а операцията е в Париж.

— Париж е на четири часа със самолет.

— Четири и половина — поправи го тя.

— Освен това — продължи Габриел, — само защото операцията започва в Париж, не означава, че ще приключи там.

— А къде ще приключи?

Той наклони глава наляво.

— В апартамента на госпожа Либерман ли?

— Сирия.

— Бил ли си някога там?

— Само в Мадждал Шамс.

— Това не се брои.

Мадждал Шамс беше друзки град на Голанските възвишения. По северния му край имаше ограда с бодлива тел, а зад нея беше Сирия. „Джабхат ан Нусра“, поделение на Ал Кайда, контролираше територията по границата, а на два часа път с кола на североизток бяха ИДИЛ и халифатът. Габриел се чудеше как ли би се чувствал американският президент, ако ИДИЛ бяха на два часа от Индиана.

— Мислех си — въздъхна Киара, — че ще стоим настрани от сирийската гражданска война. Въобразявах си, че просто ще наблюдаваме и няма да правим нищо, докато враговете ни не се избият помежду си.

— Следващият шеф на Службата смята, че такава политика би била неразумна в дългосрочен план.

— Нима?

— Чувала ли си някога за човек на име Арнълд Тойнби?

— Имам магистърска степен по история. Тойнби е британски историк и икономист, един от гигантите на своето време.

— Та този Тойнби — продължи Габриел — е смятал, че в света има две важни точки, които влияят на събитията далеч отвъд своите граници. Едната е басейнът на реките Амударя и Сърдаря в съвременните Пакистан и Афганистан, или Аф-Пак, както нашите приятели американците обичат да казват.

— А другата?

Габриел пак посочи с глава наляво.

— Надявахме се проблемите на Сирия да си останат там, ала се боя, че надеждата не е приемлива стратегия. Особено когато става въпрос за националната сигурност. Докато стояхме със скръстени ръце, ИДИЛ създаде сложна терористична мрежа, способна да удари в сърцето на Запада. Вероятно тя се ръководи от човек, който се нарича Саладин. А може и да е някой друг… И в двата случая обаче смятам да съсипя тази мрежа, като се надявам това да стане, преди да ударят отново.

Киара понечи да отговори, но бе прекъсната от детски плач. Беше Ирене. Нейният рев на два тона му приличаше на звука от френска сирена в дъждовна парижка нощ. Той се надигна, но Киара вече бе скочила на крака.

— Довърши си вечерята — каза тя. — Чувала съм, че храната в Париж е ужасна.

След това Габриел долови гласа й през монитора — редеше успокоителни думи на италиански, а детето вече не плачеше. Щом остана сам, той пусна пак телевизора. И довърши вечерята си, докато на четири часа и половина път със самолет на северозапад Париж гореше.

* * *

Тя се забави около половин час. Габриел се погрижи за чиниите и избърса кухненските плотове много старателно, така че да не се налага Киара да повтаря след него, както обикновено правеше. Сложи кафе и вода в кафе машината и след това тръгна тихо по коридора към спалнята. Там намери съпругата и дъщеря си, Киара лежеше по гръб на леглото, а Ирене се бе проснала по корем върху гърдите й. И двете спяха дълбоко.

Габриел застана на прага, облегнал рамо на вратата, и обходи бавно с поглед стените на стаята. По тях бяха окачени картини — три от дядо му, единствените, които бе успял да издири, и няколко от майка му. Освен тях имаше голям портрет на млад мъж с преждевременно посребрени слепоочия и издължено уморено лице, затъмнено от сянката на смъртта. Някой ден, помисли си Габриел, децата му ще попитат кой е този измъчен човек от портрета и коя е жената, дето го бе нарисувала. Това не бе разговор, който той очакваше с нетърпение. Вече се страхуваше от тяхната реакция. Дали щяха да го съжалят? Или щяха да се уплашат от него, приемайки го за чудовище, за убиец? Нямаше значение, просто трябваше да им разкаже нещастните подробности от живота си, вместо да ги чуят от някого другиго. Майките често представяха бащите в прекалено ласкава светлина. А некролозите рядко разказваха цялата история, особено когато бяха на хора, живели засекретено.

Габриел вдигна дъщеря си от гърдите на Киара и я занесе в детската стая. Остави я внимателно в кошарата, зави я с одеялцето и постоя над нея, докато се увери, че се е успокоила. Когато се върна в спалнята, Киара все още спеше дълбоко под погледа на тъжния мъж от портрета. „Това не съм аз — щеше да каже той на децата си. — Това е човекът, в когото трябваше да се превърна. Не съм чудовище, нито убиец. Вие живеете в тази страна и спите спокойно заради хора като мен.“